Въпроси, чиито отговори май предпочитам да не знам

worrywoo nola– Счупих ли ти нещо?
Не. Не ми е счупил нищо. Шестгодишен веднъж паднах и си счупих ръката, и си спомням, че боли много по-силно, отколкото ме боли в момента. И той знае, че не ми е счупил нищо. Пита от гузна съвест, предполагам. Или поне се надявам.
Поглеждам го. Ядът си е отишъл. Не винаги става така лесно, но понякога явно му домъчнява за мен или не знам и аз какво, и се спира по-рано. И става един такъв мил, съжалителен. С един такъв омекнал поглед, в който няма никаква злоба… Моят Водолей.
Беше различен в началото. Вярно, много кратко начало. Но го имаше. Онези моменти, в които ти се струва, че точно, ама точно този човек се е родил за теб и който и да било друг, няма и наполовина да те накара да се усмихваш така или да смяташ колко точно часа и минути са останали до срещата ви вечерта. Бях в друг свят в началото. За нищо не мислех, от нищо не ме беше страх. Просто бях. Там, с него. Откъснат от всичко останало. И толкова ми се струваше, че Водолеят се чувства по същия начин… Приятелката, която ни запозна (той ù беше съсед) все ми обясняваше, че сигурно сме кармично свързани, щом толкова бързо си пасвахме и покрай нас едва ли не хвърчали птички и купидони. Тя си пада романтичка. Беше ми най-добрата приятелката с години, и до днес не знае какво всъщност се случва между мен и Водолея, и мисли че сме благословената двойка от страната на гей принцовете. Много хора не знаят. Всъщност почти никой. Даже и аз не го знам понякога, или се опитвам да не го знам, и да го погледна така, както го гледах преди да се случат всички глупости. Както когато съм го обичал искрено…
А обичал ли съм го? Трябва да си го обичал, щом си се изнесъл да живееш с него само след няколко месеца заедно и още на 17 години, така казва един приятел. Трябва да съм го обичал. Обаче…
Водолеят беше втората ми възможност да избягам от вкъщи и не можех да си позволя да я изпусна. Първата беше, когато бях на 14 и трябваше да си избирам ново училище. Спорех до побъркване с нашите, че искам да е в друг град, но те не ме пуснаха. Особено откакто от няколко години насам бях станал „особено проблемен“. И откакто Той реши да прояви истинската си същност. Дълго време си пожелавах Той да умре или да му се случи нещо невероятно гадно, сега просто искам никога, ама никога повече да не Го виждам. Приятел на баща ми. Най-добрият му приятел. Познавам Го от дете. Ако ден преди да направи Това (надявам се, всички се сещат за какво говоря, защото никак не ми се иска да я пиша тази дума), някой ми беше казал, че това ще ми се случи от Неговите ръце, щях да се изсмея. Не знам дали се е сдържал толкова години, защото не е имал изгоден случай, или просто 12-годишен вече Му изглеждах по… Просто може би тогава съм влязъл в зоната на възрастовите Му предпочитания.
Не казах на никой. Просто се озлобявах към всичко. Знам, че можеше и имаше хиляди хора, към които да се обърна – приятели, родители, учители, полиция. Не казах. Дори мисля, че се стараех повече от Него някой да не разбере. И не мога да кажа. И до днес знаят само няколко души. И дори те, знам и усещам, как ми говорят вече по друг начин, сякаш съм неспособен да свърша нещо сам, сякаш съм недъгав. А вероятно всъщност е точно така, вероятно съм някакъв емоционален инвалид.
А толкова много исках нашите да разберат! Просто ей така, да се усетят, че със сина им става нещо и някак си магически да ме спасят. Те нямат вина, разбира се. Такова нещо едва ли може да се усети при един тинейджър, когато се предполага точно по това време да се променя и да става проблемен. Вината е моя, че не съм им казал. А аз вместо да им кажа, се озлобявах спрямо тях все повече, с всяка година, приемах ги понякога едва ли не като врагове. И всичко, което исках, беше да се махна.
Трябва да кажа, че когато Водолеят се появи, Той вече значително беше намалил случките с мене. Явно пораствах и Му излизах от възрастовата граница. Но желанието да избягам си беше там. Не можах да изпусна и втората възможност за такова. И всеки път, когато се сетя за преди, се чудя обичах ли наистина Водолея или просто исках да избягам?
Знам, че е спорно дали хомосексуалността е вродена, или е вследствие на някаква случка. Толкова много съм се опитвал да си спомня дали преди да се случи Това, съм си мислил за момчета или за момичета. И не мога. А толкова много искам да съм си мислил за момчета. Не за друго, не че има чак такова значение, просто ми се иска Това да не е определило чак такава голяма част от мен. Истината е, че след Това, дълги години не съм си и помислял за секс. Да не говорим за любов. Докато не се появи Водолея.
Поглеждам го. Едва ли някога ще знам със сигурност дали съм бил гей по рождение. Едва ли някога и ще знам със сигурност дали обичах Водолея толкова кармично, или просто исках да избягам от вкъщи. Но истината е, че с него избягах от много усещания. И още, когато ми е зле, физически или психически, дори когато той е причината, аз пак изпитвам нужда именно от него. Той е единственото бягство, което познавам.

23.09.2010г.
Ив

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s