Дивана

dragon_copyКогато навлезем в серия, много трудно я прекъсваме. А нищо не беше се случвало от толкова време… Често има такива периоди, месеци, в които нищо не се случва, и дори да се скараме му прощавам бързо всичко, защото сме се разминали по мирлюбивия начин. Винаги в тези  периоди в мен се заражда надеждата, че се е свършило. Че той си е само той вече, че няма да изпада в агресивно-неконтрулируеми състояние, че преди да ме удари, ще се сети кой съм и че съм му по-мил от всичко и няма да го направи. Толкова години и всеки път храня празни надежди, че ще е така. Понякога предпочитам да няма затишия, за да не вярвам в такива невъзможни неща и да не се разочаровам след всеки пореден негов изблик на агреся, предшестван от дълъг тих период. От друга страна, ако нямаме тихи периоди, не знам дали ще се справя…
Започна се по Коледа. Първи ден, втори ден, трети ден. След третия ден вече знаех, че сме в серия, че влизаме в период, когато ударите ще са ежедневие и че когато за деня е имало само един-два шамара, ще се счита за прекрасно прекаран ден, в който той е бил мил с мен.
Смятам да инсценирам заспиване на дивана. Знам, ще ми се схване врата и ще се будя през две минути, но… Не обичам да спя сам. Не обичам усещането от това да се събудя и да няма никой до мен, това е една от поредните ми необосновани фобии, заради които изпитвам ужас, когато лежа по болници. Но си въобразявам, че ако види, че не съм искал да спя до него и дори страха ми да съм сам в леглото не ме е спрял, ще разбере поне малко колко ми е обидно след един удар да се държи така,  все едно е било леко словесно спречкване и да ми казва неща като „Нищо сериозно не е станало.“.

Знам, че е прав. Сериозните неща между нас са много по…. сериозни. И след тях той се държи подобаващо. Един-два удара, когато сме в серия са нещо, което обикновено бързо забравям. Може би просто днес ми се е приискало да си придам някакъв фасон.

06.01.2013г.
Ив

Advertisements

2 thoughts on “Дивана

  1. ух… останах без думи… имах подобен блог преди две години, привидно светъл, розов и весел, но текстовете бяха мрачни. и аз там изливах всичката болка и гняв. там можех да си покрещя без да ме чуят…
    ух… наистина ме оставяш без думи, блога ти е като дежа вю за мен. не съм предполагал, че мога да попадна на нещо подобно. толкова мрачно, толкова болезнено, а всъщото време толкова близо до мен. караш ме да треперя и корема ми да се свива на топка…

    • От една страна много се радвам, че намирам човек, на който тези усещания не са му далечни и може да разбере какво съм усещал, когато съм писал. От друга страна съжалявам и че някой друг е преминавал през подобни неща, не го пожелавам на никого. Дано това свиване на стомаха, което съм предизвикал да не е било прекалено неприятно чувство. Благодаря ти много, че се спря да прочетеш мрачните ми излияния, благодаря и за коментарите. Ако не е нахално и ако все още съществува, мога ли да те помоля да ми покажеш този блог, който си водил преди две години.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s