Торнадо и вулкан

volcanoЗнам, че ми треперят ръцете. И то много. Знам, че това, че съм си скрил лицето с треперещи ръце, го вбесява още повече. И си повтарям сто пъти наум да спра да треперя! Не мога. Не го чувам дали се движи, ушите ми пищят оглушително, дори не мога да се чуя колко силно подсмърчам. Със затворени очи съм. Не искам да виждам, не искам да знам, ако се кани да удари още веднъж. Знам, че от начина, по който дишам, по който цялото ми тяло се тресе и тежко се повдига нагоре-надолу, му е ясно, че вече съм в това състояние, в което изпитвам панически ужас от това да не продължи, искам да се скрия, да се извия някак си, че където и да удари, да не ме заболи. Поне не толкова. Не толкова, колкото от ударите досега и от които усещам как нещо гори по лицето ми, някъде по кръста ми, стомаха, по краката. Всички тези горящи места, знам, че след няколко часа ще са не сини, черно-лилави и ще боли само леко като ги докоснеш. Сега е някак си изтръпнало, гори, не боли толкова.
Ушите ми пищят малко по-слабо, започвам да чувам и други звуци, освен мозъка ми, който си мисля, че ще експлодира. Продължавам да не го чувам да се движи. Може би е излязъл? Малко по-малко, но успявам да дишам по-бавно. И още малко по-бавно. Усещам, че вече не треса леглото от треперене. Трябва да отворя очи и да видя дали е там. Само да спрат да треперят ръцете ми, тогава няма да ме е толкова страх да ги махна от лицето си и да погледна. Чакам. Поемам си огромни дози въздух. Не, треперят си. Може би да не чакам повече, понякога треперят с часове. А и той трябва да е излязъл, не чувам нищо. Дърпам бавно ръце надолу. Броя до три. Не, не мога. Още веднъж до три. А ако все пак е там? По-добре да си стоя така, може и да заспя, и ще се събудя след няколко часа, когато всичко ще е отшумяло. Броя до пет. Отварям очи. Имали ли сте чувството, че въздуха се срутва върху вас и ви смазва, и въпреки това не можете да си поемете грам кислород, сърцето ви така се свива, така се стяга, че си мислите, че ще чуете шума от някакво вътрешно пукане? Той е тук. Стои пред мен, вперил поглед в мен. Онзи неугасналия поглед. А така исках, да не ме удря повече днес… Стоя неподвижно, понякога се отказва така. Този път не. Качва се за секунди върху леглото и върху мен. Натиска ръцете ми някъде над главата ми, а знае, че няма нужда, аз никога не му отвръщам. Предполагам обича да ме гледа така – абсолютно контролируем. Поглеждам встрани. Дразни се.
– Погледни ме!
Обръщам бавно глава. Същия неугаснал поглед. Понякога угасва, когато го гледам, става му нещо, сеща се кой е, връща се обратно при нормалните хора. Гледаме се. Минава му най-вероятно. И точно, когато си го помислям, там където досега гореше по лицето ми, направо се взривява. Два шамара, не толкова силни, колкото ударите досега, но когато съм го гледал така и съм си помислил, че съм го накарал да спре…
Скача от леглото и от мен за секунди. Аз се свивам обратно в отбранително-ембрионална поза и ръце на лицето си. Този път го чувам как излиза, вратите се отварят и затварят с трясъци. А аз заспивам. И то понякога много бързо след това, без никакъв спомен какво съм мислил и когато се събудя съм в абсолютно същата поза. Понякога ми се иска да си мисля, че припадам, не че заспивам. Но вероятно заспивам. Просто всичко това е ужасно изморително.
Нямам идея дали е след половин, един или не знам колко часа. Събуждам се от това, че си влиза вкъщи. Спокойно се отварят и затварят врати. Сяда на ръба на леглото, вперил поглед в мен. Този, другия поглед, на нормалните хора. Аз само си представям как изглеждам. Започвам да се изправям, ето и я болката, за която говорех преди.
– Искаш ли лед?
– Остави ме на мира. – понякога и след подобен отговор се подпалва отново. Този път не. Става и след малко се връща от кухнята с купа лед и кърпи, и ги слага на шкафчето до леглото, после сяда на компютъра с гръб към мен и си пуска някаква тъпа песен. Аз мокря кърпите и започвам да се чудя откъде да започна, кое боли повече, кое е по-видимо. Нали си представяте колко жалка гледка съм? Точно в тоя момент започвам да го осъзнавам и сам за себе си колко жалък съм, и повярвайте ми, самосъжалението ми идва изключително лесно след това. Да, знам, че това ме прави още по-жалък. Сигурно започвам да подсмърчам, той става от компютъра идва и ми измъква кърпата от ръцете, започва да ми я слага по лицето.
– Плачеш ли?
– Не. – в момента, в който го казвам, сълзи падат върху пръстите му. Той оставя кърпата и се опитва да ме придърпа към себе си. Ужасът тук е, че убийствено много искам да го прегърна. Защото искам, много искам да усетя някаква нежност, някой да прокарва само върховете на пръстчетата си по мен, а не юмруци. Искам да ми е топло, защото съм опрян в нечие тяло, а не лицето ми да гори от шамари. И освен това, няма друг човек, освен него, пред който мога да бъда толкова ужасяващо слаб, няма друг човек, който знае защо обожавам да се самосъжалявам, няма друг човек, който да знае колко нищожен съм и въпреки това да иска да ме прегръща. След малко съм в ръцете му. Наврян, докоснат, колкото се може повече в тялото му.
– Слушаш ли текста на песента? Сигурно това се случва, когато се срещнат торнадо и вулкан. Не е ли като за нас?
Не слушам текста. И не, не е като за нас. Аз съм това, което остава, като мине торнадо и после, на всичко отгоре,  сам си скачам във вулкана. А той… Той вероятно е един много объркан човек, с изкривени представи за допустимо и недопустимо, не правещ разлика между любов и притежание, между нежност и унижение. И освен това е единственият  човек на света, който си имам.

13.10.2010г.
Ив

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s