Толкова ли беше трудно…

Бях на вратата. С чанта в ръка. Глава облегната на касата, ръка на дръжката. Не помня дори какви дрехи сложих в чантата. Напълно навреме е, за да хвана автобуса. А ръката на дръжката не помръдва…

Смее се насреща ми. Говори някакви мили неща. Днес си е той. Само той. Не избухва, не ревнува, не подозира. Извика ме до него на дивана да гледаме сериала за зомбитата и постоянно имитира как ме захапва за врата, и всеки път изпада в кикот след това. Понякога има такъв смях, че, дори да не ти е смешно, ще се засмееш. И забелязвам дръжката на чантата, която не съм прибрал както трябва в бързината и сега се подава от вратата на гардероба. И ме боли, че щях да си тръгна. Представям си го как се прибира вкъщи и не ме намира, как ми звъни и телефона ми е изключен, представям си как побеснява и звъни на всичките ни общи приятели и всяка минута откача все повече. И накрая ще получи смс от мен, че не мога повече и съм си тръгнал, и този път не подлежи на обсъждане и премисляне. Звучи самоуверено да го напиша, но знам, че ще го боли жестоко. Обръщам се да го погледна как се смее. Очите му блестят, когато е себе си, и има една лека трапчинка на едната буза. И ме обича. Как мога да си тръгна?

И така до другия път, когато унижението и синините ще ми станат непоносими, ще наблъскам набързо някакви дрехи в чантата и ще тръгна към автобуса. И ще спра. Дали на входната врата, дали пред блока, дали в улицата по пътя към спирката, ще спра и на бегом ще се върна вкъщи, за да върна обратно дрехите в гардероба, преди той да си е дошъл и да се е усетил какви ги мисля. Защото го обичам толкова много, че не искам дори да си представям, че го боли.

Мисля всичко това, докато той ми се смее и лицето ми е станало сериозно, а когато се осъзнавам е вече твърде късно, защото  в погледа му не виждам вече него, вбесения му вариант.
– Толкова ли съм ти противен, че дори когато се опитвам да те разсмея имаш такъв депресиран вид?!

Обичам го толкова много и не искам дори да си представям, че го боли. Толкова ли беше трудно да се случи така, че и той да не иска никога да ме боли, вместо да е готов да ме смачка, когато не съм успял да се засмея…

09.02.2013
Ив

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s