Безтегловно

Пръстите му минават по белега. Много, много пъти. Прави го толкова внимателно и вглъбено, все едно е някакъв ритуал. Стиска ръката ми. Поглеждам го. Очите му… Очите му са пълни със сълзи. Това за Водолея, казвал съм го и преди, си е рядкост. Прокарва пръст по вената, бавно. Всичко това се случи преди две години и не разбирам как все още може да го разстройва, при положение, че и други  притеснителни неща са случвали от тогава насам. Или поне на мен ми изглеждат тавива. Спира и ме поглежда:
– Наистина ли щеше да го направиш?
Сега е моя ред да си напълня очите със сълзи и да погледна встрани. Не можах да убедя никой, че това стана случайно. Че просто чинията се спука, докато я миех, и едното парче се вряза в ръката ми, за мой късмет, точно във вената до дланта ми. Самия разрез не е изцяло по продължението на вената, не знам как може никой да не ми повярва. А и това е против всичките ми вярвания. Освен това нямам достатъчно смелост да се самонаранявам.
Бях сам. Помня, че в началото не се впечатлих. Никой не се впечатлява от порязване. Но кръвта тръгна толкова бързо, че след много кратко време всичко около мен почервеня. Усетих, че нещо не е наред, замислих се къде се е врязала чинията и пресметнах набързо опастността. Още тогава усетих как ми се завива свят. Тръгнах да си търся телефона, разбира се, в най-неподходящия момент не знаех къде е, а и аз се притеснявах, че оставям кървавви петна навсякъде, където ровя и кой знае как ще се изчистят после. До момента, в който намерих телефона, едва усещах пръстите на ръката си, всичко ми беше изтръпнало от тази страна. Натиснах менюто на телефона, за да започна да набирам Водолея и усетих, че трябва да седна, толкова отпаднало ми стана изведнъж. Погледнах часа, той най-вероятно щеше да се прибере в близките 10-15 минути. И всичко започна да става едно такова безтегловно… Не усещах никаква тежест, все едно бях във въздуха. Започнах да си представям, че може би ще ми се случи нещо фатално. И никак не ми се видя страшно. Видях Водолея, без непрестанното съобразяване с моите състояния и болести, видях едни родители, които не трябва повече да се притесняват, когато ги питат защо не поддържат контакт  със сина си, видях приятелите си, без нуждата да се опитват да ми вадят думите с ченгел и без нуждата да се опитват да ме накарат да се засмея. Видях себе си, свободен от всякакви притеснения дали не съм сбъркал, дали не съм нарушил обещание, дали изпитвам правилното чувство, дали си спомням неща, които не ми харесват, дали няма да сънувам някой кошмар, дали няма да се панирам в най-неподходяшия момент, дали ще имам смелост да говоря, да реагирам. Видях себе си, без нуждата да да се съобразявам с всичко това, което ме кара да живея живота си с ужас. И ще излъжа, ако кажа, че не си пожелах да ми се случи. Не мога да си спомня момент от живота си, когато да съм се чувствал по-спокойно и без притеснения. Наистина ли щях да го направя или просто знаех ,че Водолея ще се прибере скоро и няма как да се случи нещо? Предполагам просто дадох шанс на съдбата да реши. Дали съжалявам, че не взех решението в свои ръце, като срежа вената и на другата ръка, за да стане по-бързо? Самоубийството противоречи на всичко, в което вярвам. Но да, съжалявам понякога.
Много често ми се иска отново. Не съм сигурен, че искам да умирам. Просто искам да изпитам отново онова чувство на безтегловност и липса на притеснение.
А той… Той изглежда толкова съкрушен, когато стане дума за това… Може би се чувства виновен, че ме е докарал до тук, защото той също не вярва, че е станало случайно. Изглежда толкова изплашен, че е можел да ме загуби. Толкова години не разбрах какво печели той  от нашата връзка, но когато гледа белега на ръката ми, тогава най-силно му личи, че ме иска и че изпитва ужас да не остане без мен.
Целувам го, прегръщам го, опитвам се за хиляден път да му обясня, че всичко е станало случайно и не ме е превърнал  в потенциален самоубиец, нито пък имам намерение да си тръгвам от него. И докато го прегръщам, и той не вижда, очите ми са отново насълзени. Защото не знам колко случайно беше. И не знам дали няма да се повтори и няма отново да дам шанс на съдбата да реши какво да прави с мен. И защото при един такъв шанс съдбата винаги може да реши да си ме прибере. А наистина мисля, че той ще страда много от това. Казвал съм и преди, не искам в никой случай него да го боли заради мен. Но онова безтегловно чувство беше толкова прекрасно…

20.03.2013
Ив

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s