Ненормално добре

Предупреждавам, че отново на места се споменава за секс.

Заболя ме толкова много, че ми се прииска да избягам. Привикнал съм отдавна, все пак проникват в мен от  вече 12 години и понякога си въобразявам, че вече както и да го направи, съм изпитал всякакви възможни болки и разтежения и не може да ме заболи. И греша. Когато той си науми винаги може така да започне секса, че да ми идва да припадна, не от какво да е, а от чиста физическа болка. Измънках нещо от рода на „спри“ или „недей“. Инстинктивно, иначе знам че това не би го спряло, а в случая и го амбицира да го направи пак по същия начин. Прав съм, с лице към стената и този път не издържах дотолкова, че краката ми се подкосиха и щях да падна, ако не ме беше хванал през кръста. Как да обясня сега на някой друг, че когато усетя ръката му през кръста ми в момент, в който съм щял да падна, се чувствам по най-сигурния възможен начин? Да, знам, че причината да падна е той и знам, че не трябва да търся спасение от него. Но го търся. И го искам. И ми е добре, когато го получа. Как да обясня на някой, че когато ме удари, не искам да избягам, не искам да съм другаде, не искам някой друг да се появява и да ми помага. Искам той да го направи, искам той да ме успокои. Искам той да ми каже, че всичко ще е наред. Не съм идиот, добре осъзнавам, че не е нормално да търсиш спасение при този, който те е наранил преди това. Знам, че нещата не са както трябва. Но трябва ли всичко да следва нормални линии? Не може ли да е възможно ние да се обичаме по-различно от другите? Не е ли възможно да сме садист и мазохист и извън сексуалните си взаимоотношения и да имаме нужда да си пичиняваме такива неща? Той да причинява, на мен да ми причиняват. И не сме ли в това отношение най-добре пасналата си двойка? Ако всичко, което прави той е толкова ужасно, защо, защо ми става толкова добре, когато той се държи добре с мен?

След този секс вчера ми беше толкова зле, че след това изпаднах няколко пъти в безпричинен рев. Но повечето пъти бях сам, просто не остана време вчера, поради странични фактори, той да бъде около мен достатъчно. Липсата на вниманието му вчера ми докара пристъп на паника днес. От по-сериозните, и отново бях сам вкъщи. Не ми стигна въздуха, не исках да си стоя сам с мислите и най-вече спомените. Сърцето ми се стегна, ръцете ми изтръпнаха, изпусках всичко, което хвана. Усещах някаква тежест в гърлото. Обадих му се и той успя да се измъкне за половин час и да си дойде за малко до вкъщи. Ако не е обич това, което усещам към него, ако без него ще съм по-добре, защо когато го видях на вратата всичко ми се отпусна и ме обля накаква топла вълна на спокойствие? Изчистиха ми се всички мисли, усещах единствено и само как ме докосва и прегръща, и това ми беше абсолютно достатъчно, за да се чувствам добре. Трябва ли задължително да е нормално? Не може ли да се чувстваме ненормално добре заедно?

25.03.2013г.
Ив

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s