Длани

Може да изглежда, че не те обичам понякога. Може да изглежда, че съм те забравил. Може да съм си представил за момент, че си тръгвам. Може да съм се оплакал от теб. Може да ме е заболяло от теб. Може да ме е било страх да ти кажа нещо. Може да съм се подразнил на реакцията ти. Може да съм си представял какъв щях да съм, ако не бях те срещнал…

Лежа до теб. Чувствата ми преливат от вина към безсилие. Едва ли има друг човек, който като мен да е способен така успешно и собственоръчно да си разбива сърцето с невъзможни неща, и то неща, за които от началото е ясно до какво ще доведат. Не знам дали ще се науча някога да не го правя и да не те наранявам с това. Както не знам дали ти ще се научиш някога да не ме удряш и да не контролираш всичко. Всъщност … Не знам дали искам да спреш да контролираш. Лежа до теб и си мисля глупости. Сдухващи и депресиращи. Черни, сиви мисли. Които знам че попиваш от мен и тровят и твоето съзнание. Ти вдигаш длан нагоре във въздуха и започваш да я оглеждаш, отбелязвайки колко криво застава единия ти пръст. Засмивам се. Всичките ми пръсти стоят накриво като ги изпъна, все едно са били чупени, но така са ми по рождение, ти го знаеш и се засмиваш също. Взимаш ръката ми и я вдигаш във въздуха до твоята, прокарвайки пръст, по всички мои накриво застанали фаланги. Подсмихваш се и ми припомняш за онази учителка по пиано, която в първи клас ми каза, че не може да учи дете с такива криви пръсти, разказвал съм ти някога за нея. Смея се пак. После слагаш дланта ми върху твоята и казваш „Виж колко е по-малка.”. Отново се усмихваш и гледаш към ръцете ни. Поглеждам те. Погледа ти в момента е толкова изпразнен от всякакви притеснения, от всякакви обвинения. Може да не успяваш винаги, но в някои моменти ме откъсваш от целия ужас и свят с някакви толкова дребни неща, които разтапят всичко в мен. Умът ми се изпразва и инстинктивно се допирам все по-плътно до теб…
Без теб щях да бъда някой съвсем различен, но с теб се научих да живея с неща, които щяха да ме убият. Дразня се на реакциите ти понякога, но знам, че те са израз на силата ти, на която се опирам в най-трудните си моменти. Може да ме е било страх да ти кажа някои неща, но в крайна сметка винаги съм ти ги казвал, защото ти си единствения човек, който познава всяка една частица от мен и пред който мога да бъда себе си, със всичките си недостатъци и отклонения. Боли ме понякога от теб, физически, психически, но предпочитам да ме боли от теб, отколкото от спомени, а и само ти можеш да разбереш как понякога имам нужда от тази болка. Оплаквал съм се от теб, но ти имаш не по-малко поводи да се оплачеш от мен, а и знам че ще се справим с всичко новопоявило се, което наранява единия от нас. Винаги сме се справяли някак. Представял съм си, че си тръгвам. И съм го желал от сърце, особено последния път, и се е основавало на чувства, убийствено силни. И когато си представя как си останал без мен и колко ще те заболи, усещането ме задушава. Не съм имал никой по-близък в живота си и да си тръгна ще значи да унищожа повече от половината си „аз”. Което не мисля, че бих преживял. Може да изглежда, че съм те забравил, но не съм. И никога няма, ти си човека, който ме спаси от хиляди демони и ме обича въпреки това, което съм. Никой не може да направи толкова много, никога не бих могъл да те забравя. Може да изглежда, че не те обичам понякога… Обичам те. Обичам те, обичам те, обичам те!

24.04.2013г.
Ив

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s