Влюбвам се

Не мога да ви го опиша. Чувството, когато се влюбвам наново в него. Случвало ми се е много, много пъти. Често пъти стигаме до ситуации, в които не само си мисля, че няма да се влюбя повече в него, а си мисля, че никога повече няма да го обичам и че никога не съм. Греша, винаги греша. В последните дни се прибира вкъщи и дори преди още да е казал „здравей“, хвърля каквото носи някъде из стаята и идва да ме целуне. И докато ме целува ме притиска толкова силно, сякаш цял ден си е представял как ще си дойде и ще направи точно това. Много е трудно да не обичаш някой, който цял ден е мислил за теб и си е представял как ще се прибере, за да те прегърне. Често си мисля колко неща може да постигне той, ако се съобразява само със себе си, харчи само за себе си, няма какво да го спира да пътува, да излиза, да общува, толкова много, колкото му се иска. Веднъж го попитах дали се е замислял за това какво щеше да бъде, ако не беше ме срещнал, какъв щеше да е животът му сега. Получих най-невъзмутимото „не“, ясно и категорично, на което не можах да не повярвам. И въпрос защо въобще би си мислил за това. Отговора е защото аз съм мислил за това и направо усетих как нещо ме пронизва като се осъзнах. Питах го, защото аз съм този, който е губил вяра във връзката ни. Той не е. Въпреки хилядите ситуации, в които сме си причинявали какво ли не. Той не е спирал да иска да е с мен.
Влюбвам се в него отново и си спомням как веднъж ми каза, че чак когато ме е срещнал и съм се пренесъл при него и разбрал какво е това спокойствие. Не се съгласих въобще. Ситуациите около нас са много по-често взривоопасни, отколкото спокойни. „Не това спокойствие.“, ми каза, „Спокойствието, че съм намерил човека, с който ще бъдем заедно и това, че разбираш начина ми на мислене.“ Знам какво имаше предвид под начина на мислене. Знам, че той осъзнава, че има проблеми, макар да не иска да го каже на глас. Знам, че той не иска да е така. И знам, че наистина мога само аз да го разбера, и да го оправдая. Защото той няма никаква вина, че това, което му се е случвало го е изкривило в някаква посока. И аз не искам цял живот да изпадам в дупки и депресии. И той не иска да губи контрол над гнева си. Но и двамата знаем, че това не е цялата палитра на истинското ни „аз“. И двамата виждаме отвъд кривите линии на другия. Затова е толкова силно, затова сме толкова много подходящи един за друг, защото знаем какво е да имаш криви линии, които другите не могат да разберат. Ако можех да върна времето назад, вероятно щях да направя така, че никой да не насилва мен и никой да не смачква от бой него. Логично е да направя това, ако имах такава сила. Но мисълта, че в такъв случай нито аз, нито той щяхме да сме това, което сме сега и може би дори нямаше да се срещнем, камо ли да се влюбим един в друг, направо ме ужасява.
Влюбвам се в него. Отново и отново. И секса напоследък е пренасящ в друго измерение, не заради физическото усещане, а заради мисълта, че съм с него, че той е с мен, заради мисълта, че единствения човек, който може да ме обича такъв, какъвто съм, е тук, и е мой, и е в ръцете ми, и диша на два сантиметра от мен, и е затворил очи, откъснал се е от света, и не иска нищо друго, освен да ме усеща. А преди малко повече от шест години бях убеден, че никога няма да имам късмета това да ми се случи.
И докато пишех последния абзац си мислих само как ми се иска да изпитам същото отново. И приключвам, защото усещам почти физически липсата на раменете му под ръцете ми.

27.06.2013г.
Ив

Нищо

Замръзвам, когато чуя гласа му. След толкова години все още ми е изключително лесно разпознаваем, дори и през телефона, дори от метри разстояние до телефона. Забравям да дишам, когато го чуя. А това винаги става, когато говоря с баща ми. Забравям да мисля, спирам да мога да разсъждавам логично, спирам да говоря смислено, всъщност не чува дали говоря, не чувам какво пита баща ми, слуха ми се обостря само, за да разпознава онзи тембър, от който изпитвам ужас.
Сигурно съм пребледнял, защото Водолея оставя това, което прави и идва да ме пита с кой говоря и какво става. Разбира се, и на него не мога да отговоря, което го вбесява, искам да му кажа, но устата ми е пресъхнала и няма да излезе  и звук, ако я отоворя. Покрай въпросите на Водолея, някак се прокрадва  и гласа, който не искам да чувам, но слушам как казва на баща ми да ми прати много поздрави. Самата мисъл, че той мисли за мен в момента, ме кара да треперя. Идеята, че си спомня в момента, какво ми е правил преди 8-10-12 години, вкъщи, или в колата му и въобще къде ли не… Представям си го как си го мисли, как го възбужда, как му се иска и в момента, как ми праща поздрави, защото знае за какво ще се сетя, просто ми се повдига от всички тези мисли, вие ми се свят, не ми стига въздуха. Не мога да отговоря нито на баща ми, нито на Водолея. Ръцете ми трпеперят…
Последното, което си спомням ясно е как Водолея ми издърпва телефона от ръцете. Как се озовавам от единия край на стаята върху леглото, което е в другия край на стаята – не знам. Блокирал ли съм, припаднал ли съм, не знам и не помня. Помня само гласа му, който отчетливо казва „Прати му много поздрави.“. Едвам успявам да произнеса името му, когато Водолея за пореден път ме пита какво става. След може би 10-15 минути идиотски рев, в който не мога и не мога да се стегна и да обясня какво се случва, и след като съм му изкарал акъла, най-накрая все пак успявам да кажа, че просто съм говорел с баща си по телефона, когато съм чул гласа му(да, зная колко безкрайно смешна причина е това, не чувам този глас често, правя всичко възможно да не го чувам и когато все пак се случи, губя всякакъв контрол). Водолея изглежда успокоен от това, което съм обяснил, представям си какви неща съм го накарал да си представи, докато успея да му кажа. Явно доволен, че не е нещо сериозно, полу усмихнат, ми казва „Това е нищо, Иво, ще мине.“
Знам, че го казва за да ме успокои, за да не задълбава излишно и с надежда, че нещата ще се наредят все някак. И аз знам, че е нищо. И едно нищо, може да ме накара да спра да дишам. Съвета, че трябва да говоря за това, да споделям ми кънти в главата. Дори и преди малко седнах тук, за да споделя някоя случка от миналото, с повече подробности и то, но изскочи тази. Защото е по-безобидна, защото е бягство от същността на проблема. Как все някак ще се наредят тези неща, нямам никаква представа.

19.06.2013г.
Ив

Не съм аз, не е сега

Не съм аз. Друг е насън.
В нещо далечно се превъплъщавам.
В онова дето все не излиза навън,
чийто периметър не се нарушава.
Не е сега. Насън е друго време,
онова, за което не искаш  да пе питаш,
онова, през което същности се изземат
и се престава да се обича.
Не съм аз, не е сега…
Но насън все във това преминавам,
а там няма нито една светлина.
По малко от мрака утрото в мен оставя.

18.06.2013г.
Ив

Знам какво искаш да ми кажеш

Вярвам в много глупости. Живея в собствени светове и си вярвам на хилядите безумни теории за четене и втълпяване на мисли, за силата на мисълта, вибрациите, енергиите… Вярвам и че тези хора, с които се обичам истински, ме усещат физически и психически, дори през хиляди километри разстояние. Водолея, знам, че ме усеща по погледа. Поглежда ме и знае всичко. Не преувеличавам. А може би е не заради моята сила на мисълта, а защото е присъщо на тази зодия. Да, около мен има още един много любим водолей, който ми влияе с две натиксания на клавиатурата. Иън. Който може с две думи да ме накара да се почувствам нищожен, такава сила има той. А защо я има? Заради моите чувства към него. Градени бавно и славно години наред. Разбира се, имаше преломен момент и това беше, когато му разказах, онези най-черните тайни от миналото ми, които не искам да казвам на никого. Когато му ги казах, разбрах, че съм го направил, защото харесвам всичко, което е. Не знам какво той е усетил, но малко по-малко се доведохме до момент, в който спонтанно исках хиляди пъти да напиша „обичам те“, но се спирах от страх да не го стресна. А исках, много исках. Започвах много пъти някакви идиотски монолози от рода на „искам да ти кажа нещо, което ще промени всичко, не знам дали ще можем да си пишем после, дали няма да те отблъсна, по-добре да замълча…“ . И замълчавах. Докато един прекрасен втори август(да, помня датата, защото значи много за мен), на поредното “ искам да ти кажа нещо, обаче…“, той ме прекъсна и написа „Знам какво искаш да ми кажеш. И аз искам да ти кажа същото.“. Аз, за себе си, в моя живот, до този момент, нямам по-красиво необяснение в любов. И досега като се сетя ми се свива стомаха. И изпитвам огромна, ужасна физическа нужда да го прегръна физически. Да, след това в една черна за мен вечер, в която му изкарах акъла с недомлъвки за самоубийства, той ми написа директно, че ме обича. Изпитвам още вина, че го докарах дотам, да трябва да ми го каже за първи път  в такъв момент. Но не съм се съмнявал и за секунда, дали е вярно.

Иън ме усеща. Не знам дали е от чувствата ни или защото е интуитивен водолей. И не ми пука, обичам да бъда усещан от него. Често пъти ме е питал „какво става“ въпреки хилядите ми уверения , че всичко е наред, питал ме е „плачеш ли“, когато аз си подсмърчам сам, на хиляди киломери разстояние, без да съм казал нищо по въпроса. Веднъж му се зави свят, когато и на мен. Веднъж позна точната поза, в която съм седнал. Да, който иска може да каже, че е съвпадение. За мен не е. Днес ми написа сто пъти „обичам те“. Не си го казваме чак толкова често, даже обратното. На въпроса защо го казва толкова често днес, отговори „знам, че имаш нужда да го чуеш“. И имах. Без дори бегло да съм му споменал причината да ми е криво днес. Защото просто се усещаме…

Често пъти сме си мислили какво щеше да е, ако го нямаше Водолея, когато се запознахме, какъв ли щях да съм аз, какъв щеше да е той и най-вече какви щяхме да сме заедно. В този живот няма да разберем. Но ето тук съм описал как ще дочакаме да разберем.

13.06.2013г.
Ив

Номерата на подсъзнанието

Мразя да сънувам понякога. Обясниха ми хиляди пъти как като жертва на насилие не трябва да пресирам спомена, а трябва да говоря за това, да споделям, да го повторя хиляди пъти и да го възприема, да свикна с мисълта, за да не се наложи да го преживявам наново всеки път, когато се сетя за това. ОК, да кажем, че са прави. И аз не се справям много добре с това. Но мразя когато подсъзнанието взима нещата в свои ръце и ми натриса всичко без да ме пита. И не разбирам защо когато се появи един такъв сън, следват безброй много след това. Нещо от рода на „като ще е гарга, да е рошава“? Много ми идват толкова рошави гарги наведнъж. Защото подсъзнанието ми го прави по гадния начин. Не само докарва спомените, така старателно подтискани, но ги омесва с някакви фантазии, които сънувам така живо, че през половината сън си мисля, че се случва наистина.

Сънувах, че са ме заключили някъде с Него. Случайно, нещо като заседнали в асансьор бяхме, но не точно. Случваше се сега. Не знаех, че съм с него, дори по-скоро в началото на съня беше друг човек, знаете как преливат сънищата. В началото само мълчеше и ме гледаше, а аз си мислех, че нещо не е както трябва, но това са си моите паранои. Знаех насън, че Водолея знае, че сме случайно заключени , обадил се е където трябва и съвсем скоро ще ни отворят. Насън се молех да стане преди да ми проговори. Попита ме дали имам огънче, аз казах, че не пуша. „Ха, че откога не пушиш?“ – ето при този въпрос в съня, човека се превърна в Него. Убеден съм, сигурен съм, че съм избълнувал нещо на глас. Не ми стигаше взъдух, натисках гърба си в стената, гледах в пода, не към него(аз и на живо не мога да гледам към него) и му повтарях, че вече не съм онова момченце. Не ме чуваше.

Веднъж бяхме на гости в друг квартал, уж за малко, стана много късно, а трябваше да си лягам заради училището на следвашия ден. Преди да успея да си отворя устата да настоявам баща ми да ме закара, той вече си беше предложил услугите. Имах чувството, че това е основната цел, заради която не пиеше по разни събирания, за да е готов на секундата да предложи да ме закара. Когато излязохме от апартамента го блъснах и му казах да ме остави намира. Почти ме довлачи до първия етаж и от там през една отключена врата, вероятно водеща към избите. Нямаше лампа, беше мръсно, не виждах нищо, усещах паяжини около лицето си. Бях на колене и си мислих, че дънките ми са нови и ще се похабят. Що за идиотска мисъл в такъв момент?! Но ясно помня, че си го мислих. После си мислих, че само трябва да започна да викам и все някой от входа ще чуе и ще дойде да види какво става, после ще извикат баща ми, който като разбере… Само да изивкам… Докато се навивах да го направя, той свърши.

Това беше и съня ми. Бях на колене, не виждах нищо, всичко, до което се докоснех, беше мръсно, и мислех че дрехите ми ще заприличат на нищо, Не точно изживяването беше същото, усещането. Помислих си пак да извикам, този път не за да чуе баща ми, а Водолея. Разбира се, понеже е сън, Той прочете мислите ми и каза въобще да не се опитвам, защото няма смисъл. „Кой според теб, ми каза къде да те намеря?“ – да, това беше отвратителното ми подсъзнание, което реши да ме накара да изживея нещата сякаш и Водолея има вината за всичко това. Сигурно съм се закашлял насън, защото се събудих, давейки се. Събудих и Водолея без да искам. Той ме питаше какво съм сънувал, аз си мислех само за последното изречение от съня ми и не можах да му отговоря нищо. На сутринта също едвам му говорих. Да, знам, че той няма вина, но моя мозък беше блокирал. Гледах в една точка. Чух го, че въздъхна няколко пъти и накрая каза „Ивайло, пак ли започваш?“. Не му казах нищо, докато не излезе от вкъщи. И съжалих, че не го направих в момента, в който чух колата да заминава. Цял ден искам да му звънна и да се извиня и нещо ми засяда в гърлото само като си го помисля. Да, пак започвам. А искам, много искам  да мога да говоря за това. Или не искам? Аз сам не се разбирам , не очаквам и някой, който ме чете, да го направи.

Ето, по един или друг начин споделих накякъв подтискан спомен. Не виждам наистина какво произлезе от това и как ми помогна.

10.06.2013г.
Ив

Въпреки, че ще го прочетеш или точно заради това

Влюбих се в теб. Толкова безумно, ужасно много, че на моменти не ми стигаше въздуха. Буквално не ми стигаше. Няколко пъти съм припадал, мислейки си за теб. Докато си представях как съм с теб или докато осмислях, че не мога да съм с теб. Не ти го казах, разбира се, щеше да е прекалено вмешателство в живота ти, да те натоварвам и с това. Размиха ми се границите отдавна с това вмешателство, но проблема май е, че не толкова аз се намесих в твоя живот, колкото омесих теб в моя. Видях ни заедно. Бил съм влюбен и в други преди теб, откакто съм с Водолея – Стрелеца, Везните, Иън, Хризеида  и още един-двама. Разликата с теб е, че с тях знаех, че е нещо временно, знаех че няма да си прекъсна връзката заради тях, може да ми е минавало за секунда првз ума, но е било за кратка секунда. А с теб не го знаех, дълго време не го знаех. Въпреки, че ти май не го разбра. Видях ни заедно, представях си ни като двойка, представях си ни че живеем заедно, представях си как идвам при теб, как се запознавам с приятелите ти. Мислех за това по цял ден, по цяла нощ. И в един ден се осъзнах, че го искам. Повече от всичко друго го исках. И усещах безкрайнна нужда да го направя.
Но го осъзнах много късно. Покрай теб вече имаше друг човек и ти беше включил копчето на самоконтрола и беше започнал да забравяш за мен. Знаеш ли какво правих, за да си притъпя болката? Представях си, че сме заедно. Представях си, че съм дошъл при теб и че живеем заедно двамата някъде. Питах те коя смяна си и пишех нещо като измислен днвеник за това какво евентуално бихме правили, например „Днес се събудихме към 10 сутринта, излизахме на разходка до еди къде си, после те изпратих на работа, сгтовтих ти еди какво си докато те нямаше, като се връна вечеряхме, гледахме еди кой си филм и правихме секс.“. Това продължи със седмици. Записки за всеки ден. Да, знам колко жалък звуча. Но аз съм често такъв и вече не ми пречи за какъв ще ме помислят. Задълбавах в теб, защото всичките ми усещания спрямо теб бяха толкова вълшебни, че не исках и за секунда да ги губя. За сметка на теб. Който прогресивно с всеки ден ставаше все по-дистанциран. Така и трябваше. Дори това целях в началото на разговорите ни. Защото не смятах, че аз ще се влюбя до степен да съм готов да хукна към теб и ме беше страх да не изпиташ нещо до толкова сериозно, че да те нареаня прекалено  с невъзможността да сме заедно. Кой да знае, че само мен ще ме боли накрая…
Да, знам, че ще го прочетеш. Но искам да разбереш колкото значителен си бил за мен. И си. Не за да предприемаш нещо, това е отдавна изгубено. И не защото моето влюбване е някаква велика привилегия. Но ми се струва, че не ти го казах достатъчно ясно, за цялото това време.  А искам да ти го кажа, най-вероятно от егоизъм.
Дали ме боли сега понякога? Боли ме. Винаги ще ме боли, кога по-малко, кога повече.  Понякога, когато си чатим ме раздира отвътре, че вече не ми пишеш  като преди. Настоящия хубав период с Водолея се случи, защото аз реших че ще направя всичко възможно да изляза от дупката и ще се отдам на нещо по-достъпно. А какво по-достъпно от Водолея? Навих си на пръста как той е единствения чоек, който ме иска и остава с мен въпреки странностите ми, и изживях поредното ново влюбване в него.
Дали така забравих чувствата си към теб? Не, няма да ги забравя. Аз си ги харесвам тези чувства и си ми харесва да се потапям в тях. Просто вече не го правя ежедневно, ежечасно и с риск за здравето, а в малко по-допустими дози. Възпрял съм се десетки пъти досега да ти напиша директно чувството, което изпитвам . Няма да го напиша никога. Но ти много добре знаеш кое е, нали?

03.06.2013г.
Ив