Нищо

Замръзвам, когато чуя гласа му. След толкова години все още ми е изключително лесно разпознаваем, дори и през телефона, дори от метри разстояние до телефона. Забравям да дишам, когато го чуя. А това винаги става, когато говоря с баща ми. Забравям да мисля, спирам да мога да разсъждавам логично, спирам да говоря смислено, всъщност не чува дали говоря, не чувам какво пита баща ми, слуха ми се обостря само, за да разпознава онзи тембър, от който изпитвам ужас.
Сигурно съм пребледнял, защото Водолея оставя това, което прави и идва да ме пита с кой говоря и какво става. Разбира се, и на него не мога да отговоря, което го вбесява, искам да му кажа, но устата ми е пресъхнала и няма да излезе  и звук, ако я отоворя. Покрай въпросите на Водолея, някак се прокрадва  и гласа, който не искам да чувам, но слушам как казва на баща ми да ми прати много поздрави. Самата мисъл, че той мисли за мен в момента, ме кара да треперя. Идеята, че си спомня в момента, какво ми е правил преди 8-10-12 години, вкъщи, или в колата му и въобще къде ли не… Представям си го как си го мисли, как го възбужда, как му се иска и в момента, как ми праща поздрави, защото знае за какво ще се сетя, просто ми се повдига от всички тези мисли, вие ми се свят, не ми стига въздуха. Не мога да отговоря нито на баща ми, нито на Водолея. Ръцете ми трпеперят…
Последното, което си спомням ясно е как Водолея ми издърпва телефона от ръцете. Как се озовавам от единия край на стаята върху леглото, което е в другия край на стаята – не знам. Блокирал ли съм, припаднал ли съм, не знам и не помня. Помня само гласа му, който отчетливо казва „Прати му много поздрави.“. Едвам успявам да произнеса името му, когато Водолея за пореден път ме пита какво става. След може би 10-15 минути идиотски рев, в който не мога и не мога да се стегна и да обясня какво се случва, и след като съм му изкарал акъла, най-накрая все пак успявам да кажа, че просто съм говорел с баща си по телефона, когато съм чул гласа му(да, зная колко безкрайно смешна причина е това, не чувам този глас често, правя всичко възможно да не го чувам и когато все пак се случи, губя всякакъв контрол). Водолея изглежда успокоен от това, което съм обяснил, представям си какви неща съм го накарал да си представи, докато успея да му кажа. Явно доволен, че не е нещо сериозно, полу усмихнат, ми казва „Това е нищо, Иво, ще мине.“
Знам, че го казва за да ме успокои, за да не задълбава излишно и с надежда, че нещата ще се наредят все някак. И аз знам, че е нищо. И едно нищо, може да ме накара да спра да дишам. Съвета, че трябва да говоря за това, да споделям ми кънти в главата. Дори и преди малко седнах тук, за да споделя някоя случка от миналото, с повече подробности и то, но изскочи тази. Защото е по-безобидна, защото е бягство от същността на проблема. Как все някак ще се наредят тези неща, нямам никаква представа.

19.06.2013г.
Ив

Advertisements

2 thoughts on “Нищо

  1. Нищото е най-страшно. Знаеш поговорката за малкото камъче, дето обърнала каручката. Аз съм в „нищо“ цял ден. Имаш късмет да попаднеш на водолей, там „нищото“ е много абстрактно понятие.

    • Мда, за водолеите всичко е абстрактно понятие, Всичко се тълкува по собствени трактовки, което може и да е плюс, но може и да е минус. Поне при моя водолей е така. 🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s