Всеки път, когато се връща

Нямам въздух. Главата ми бучи. Стоя на дивана, наведен надолу към килима. Сълзите не спират да се стичат една след друга, а дори не се усещам да плача. По-скоро се чувствам изморен, физически изморен, температурата допълнително кара всичко да се върти около мен и просто искам да спре. Ръката ми е на лицето ми и се опитва да избърше всички телесни течности, които избиват отнякъде. Затварям очи, не мога повече да ги държа отворени, изпитвам болка да са отворени. Причината дори не си я спомням в момента. В даден момент, когато физическата болка вземе превес, когато желанието му за контрол вземе превес, когато видя в очите му, че е спряло да го интересува какво може да ми направи и колко силно удря, тогава забравям причината да го прави. Защото вече няма значение. Може би звучи идиотско, но не ме боли толкова от физическото усещане, колкото именно от онзи негов поглед, в който спирам да виждам себе си и виждам само ярост. Нямам представа как успява да спре преди да стане нещо кой знае колко по-сериозно. Понякога си представям, че не успява. За да се стресне от това, което ще ми направи. Или просто, за да стигнем до някакъв край.
Внезапно дърпа ръката ми от лицето и слага ръка през врата ми. Знам, че най-вероятно всичко е угаснало, ако искаше да продължи, щеше вече да удря. И все пак не искам да отварям очи, нямам сили за каквито и да било продължения.
– Иво…
И чувам един друг глас, глас който чувам много рядко, дори когато се укротява, дори когато му минава, когато е мил с мен, когато се притеснява. Това е неговия стреснат глас, несигурен, неуверен. На него му се случва веднъж на няколко месеца да се чувства неуверен в каквото и да било. Отварям очи, той е седнал на земята пред мен и гледа надолу. И ръката му стиска моята. Сядам до него на земята, въпреки, че самия аз още треперя. Тогава поглежда към мен и виждам това, което вече знаех, че ще видя – сълзи. Макар и не така извиращи като моите.
– Иво, не искам да става така…
Отварям уста, за да му кажа нещо, без въобще да съм сигурен какво искам да му кажа, но вместо да проговоря, започвам да плача с глас. Не че не се радвам, че толкова бързо се изключи от онова състояние на ярост, просто превключването се случва много бързо днес и емоциите ми избиват. И могат само да го прегърна. И докато се стискаме един друг така, все едно всеки го е страх да не изпусне другия от ръцете си, чувам да ми казва, все още с онзи несигурния глас:
– Опитвам се, наистина…
Може би звуча като най-големия идиот, но аз му вярвам. Че се опитва. Че иска да преодолее себе си, макар и почти никога да не успява. Че губи себе си, губи контрол и не знае какво върши. И не, не вярвам, че напълно осъзнато се държи така с мен. Не вярвам. И когато пак се видя в очите му, когато видя страха му за мен… Може би е защото имам само него, но дори и така е, чувството да си го връщам, след всеки път, когато по някаква причина е изгубил себе си… Нищо не ми носи по-топло усещане, нищо не ме успокоява повече.

28.12.2013г.
Ив

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s