Имен ден 2

Блогът стана на година. И така се радвах, че нямам повод да пиша в него за годишнината. Новата година започна добре, тихо и спокойно, усмихнато и с не малко секс по моя инициатива, което определено радва Водолея. И всичко беше толкова хубаво…

Не ми е писано да е нормално, да е внимателно. Стоя на лаптопа и разглеждам офертите за телефони, един от тях ще бъде подарък за имения ми ден. По негово желание. Стоя и не виждам нищо, плача, без да мога да го скрия, той стои зад гърба ми, за да вижда какво гледам. В момента е спокоен, но не му пука аз как съм и че ако на него агресията му мина и случката от вечерта е вече зад гърба му, то аз днес никак не успях да го преглътна бързо, и не мога да спра нито сълзите, нито треперенето, нито да се вкарам в адекватно състояние. Той ми сочи някакви телефони, казва какво му харесва на него. А аз не виждам. Просто не виждам. Преглъщам шумно, поглеждам на другата страна.
– Ще спреш ли вече? – поглеждам го. Тона му е раздразнен. Много често, когато го избие на на агресия и след това, когато спре, сякаш се осъзнава какви ги е свършил и става изключително мил с мен. В редки случаи, като този, си остава раздразнен и груб. И тях трудно ги преживявам.
– Хайде, стига толкова.
Потвърждава ми още веднъж нежеланието му да ме успокоява точно в момента, което ме срязва отвътре. Затварям очи и поемам няколко пъти дълбоко въздух, в опит да се овладея и да спра. Чувам го как въздиша… Вбесява се. На крачка съм да избухне отново, сега е момента да вложа всичките си усилия, за да спра… Но става обратното и от очите ми тръгват нови сълзи, макар и безгласни. Погледът му е все по-ядосан, и виждам новия агресивен изблик, който напира да излезе. А не мога, не мога още веднъж тази вечер да мина през това.
– Моля те… – това е единственото, което мога да кажа в момента и трябва да спра до тези думи, защото иначе рискувам да заплача с глас, което може да го вбеси още повече. Не чета грам размекнатост в очите му. И вече дори започвам да се примирявам с това, което ще последва. Той тръгва рязко към мен и дори преди да успея да се задъхам, рязко дърпа лаптопа от ръцете ми. Без да каже и дума, го слага в чантата, взима и другия лаптоп и излиза от вкъщи, тряскайки врати, и ритайки обувките в коридора. Преди това чувам и дрънчене на ключове, а като излиза заключва отвън вратата. Предполагам ми е взел ключовете и е заключил отвън. Не ми се проверява дали е така. А и отдавна не изпитвам желание да излизам след някое негово изпълнение.

Заспал съм на дивана. Събуждат ме ръцете му някъде около кръста ми и целувките му по врата ми. Всичко е угаснало, той си е той, агресията я няма. Ставам сънен, с предложение да си легнем в леглото.
– Няма за кога. – поглеждам часовника. Пет и половина сутринта. А той излезе преди 22 вечерта. Разтрепервам се, той не вижда, за щастие. Това са повече от 7 часа преди да му мине. С всяка година му трябва все повече време, за да му мине. Някой път няма да съумее да излезе в тези седем или повече часа, които са му необходими и ще ме довърши. Радостното е, че тази мисъл ме стряска. Значи все все още си искам живота по някакъв начин и не съм чак толкова вероятен самоубиец.

07.01.2014г.
Ив

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s