Изкривеното и нормалното

Знам защо се случва, знам защо го прави. Знам, че всичко е заради работата. Знам колко му е трудно да ме приеме в такава светлина, знам, че е от страх да не ме изгуби, знам, че е от страх, че ако аз се променя, може и чувствата ми да се променят. Знам, че съм правил милион неща, с които да изгубя доверието му и това, че сега не вярва на обещанията и твърденията ми, си е лично моя заслуга и мога да виня само себе си. Знам. Познавам го, знам какво мисли, знам защо го мисли. И го разбирам. И в изкривеното му съзнание го оправдавам. Защото той няма вина за това, което е.

Знам, че аз нямам право да се оплаквам от него. Разбрал съм многократно, че това е той, и колкото и да има моменти на затишия и нормално отношение, винаги ще се връща, дори и за малко, към онова негово изкривено аз, което може да ме смаже за секунди. И физически, и психически, и всякак. Нямам право да се оплаквам, защото съм избрал да остана с него. Защото съм решил, че едното компенсира другото. Защото го чувствам като мое семейство. Защото не мисля, че друг човек би разбрал мен. Защото пасва на моите изкривявания. Защото го обичам. Дори, когато избухва, дори тогава го обичам. И щом го обичам, нямам право да се оплаквам.

Но на моменти просто не мога. Не съм и очаквал, но исках някъде вътре в себе си, да има човек, който да ми се зарадва на работата, а не да ме кара да се чувствам виновен, че съм доволен. Искаше ми се да не се прибирам със свито сърце и да не се налага да лъжа, че не е било кой знае какво. Иска ми се поне понякога, когато стане ядосан от стола срещу мен, да не отскачам на един метър от мястото си и да се оглеждам къде е вратата. Не че някога използвам вратата. Но явно е някакъв остатъчен инстинкт за самосъхранение, който си търси път за бягство в такива моменти. Искаше ми се малко спокойствие. Искаше ми се за две-три вечери поне в началото да сме нормални. Да се радваме един за друг. Не да пресмятаме как психическо състояние на другия ще прецака задоволяването на емоционалните ни нужди. Не мога  да разбера как така цял живот се раздирам между това да искам нещата около мен да бъдат нормални и в същото  време да си останат така изкривени. Искам да се прибера вкъщи, да ме пита как е минало, да ми се усмихне. И в същото време, когато той избухва, съчинява си несъществуващи неща, и ме тормози и ме кара да правя каквото поиска, стомаха ми се сви. И не мога да разбера от какво. От страх, от желание, от объркване? Не мога да разбера.

Но все пак ми се иска поне една вечер да е нормално. Защото, ако продължаваме така абсолютно всеки ден, нямам идея докога ще издържа, колкото и изкривеното ми подсъзнателно аз да се възбужда и удовлетворява от това да го унижават. По цял ден съм с нормални хора и нормалното ми аз започва все по-настоятелно да ми крещи, че няма да издържи. Но най-тъпото е, че всъщност ще издържи. И ще остане за още.

25.04.2015г.
Ив

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s