Вина

0

sad manКолко силна е вината от това, че си се предал? И кара ли те да се бориш от тук нататък или започваш винаги да се предаваш?  И когато си се предал на човек, който те е насилвал, това става ли ти модел на поведение? Търсиш ли си винаги някой, който да иска да му се предадеш?

Измислял съм си много причини за времето, когато доброволно започнах да правя секс с него. С човека, който четири години преди това ме насилваше при всеки удобен случай. Измислях, че искам връзка, а не мога да общувам с други хора. Измислях си, че разумът ми ме е предал и вече не знам какво правя. Измислях си, че го харесвам. Не съм сигурен защо започнах да го правя доброволно. Може би в един момент просто ми се струваше по-лесно, отколкото да се боря. По-лесно, отколкото да мисля постоянно колко е ужасно всичко, което ми се случва. Може би в един момент повярвах на това, което той постоянно ми казваше, че никой друг няма да ме иска, че с никой друг няма да имам това, което имам с него. Когато тялото ми започна физически да реагира на неговите докосвания, тогава започнах. Нещото, от което ме е страх най-много, е че съм започнал да ходя, защото може би са ми харесвали някои негови докосвания, тези, на които е реагирало тялото. Това в никакъв случай не е било някакво осъзнато харесване, някаква осъзната причина, заради която започнах да не се съпротивлявам. Всъщност харесване в никакъв случай не е и точната дума. Беше физическа реакция, на търкане, на движение. Не на човека. И тази реакция ме ужасяваше. Но дали все пак не е била причината…

Изпитвах вина още от първите пъти, когато бях на 11, и когато единствената ми реакция беше да се гърча, да се дърпам, да плача. Но вината, която дойде след като спрях да се съпротивлявам… Тогава ми минаха първите мисли за самоубийство. Понякога си мисля, че ходенето при него също е бил опит за ментално самоубийство. Исках толкова много да разбъркам всичко в ума си, че да го изгубя тотално. Да не знам какво усещам, какво се случва. Да избягам в някаква друга реалност. Предпочитах да си изгубя ума, отколкото да знам какво се случва реално. Но знаех какво се случва. И продължавах да ходя. Може би се наказвах по този начин. Защото знаех колко по-виновен се чувствах след всяко доброволно ходене при него. Може би исках да се чувствам зле. Всъщност това последното е почти сто процента сигурно, до ден днешен имам моменти, в които сякаш имам нужда да се чувствам зле.

Идваше след училище. Не всеки ден. Спираше колата пред входа. Аз се качвах, без да говоря. Знаех, че отиваме у тях. И той почти не говореше. Може би малко повече от мен, задаваше въпроси понякога, моите отговори бяха с кимане на глава или едносрични думи. Аз не правех нищо. Оставях го. Да ме съблича, да ме докосва, да продължава както иска… Не се дърпах, не казвах „не“, както правех преди това. Но и не се чувствах добре. Въпреки физическите реакции на тялото ми, не се чувствах добре.

Дали просто не си повтарям една лъжа, за да си повярвам, че е истина?

Най-хубавото във всичко това, е че сякаш в този период угасна интереса му към мен. Ходенията у тях намаляваха, намаляваха… След около година почти спряха. След това има само още няколко случая, в които той се е възползвал от удобни моменти, когато сме се озовавали двамата на едно и също място. Бяха през голям период от време. И ми се струва, че това бяха просто случайности. Не нещо което той е планирал и е мислил както да направи, както беше във всичките години преди това. Дълго време мислих, че вероятно това, че не се дърпам, му е убило интереса. Дори се обвинявах и че не съм спрял да му се дърпам по-рано. После осъзнах, че вероятно не е това, а просто съм пораснал. Въпреки, че той веднъж ми каза, че ме е чакал да порасна, за да направи първия си опит. Но ако в нормалния човешки ум да спиш с 11-годишен е извратено, в неговия може би е извратено да спиш с 8-годишен, примерно. На 11 вече не си точно малко дете. И интереса му започна да замира, когато започнах да пораствам. Защото за него 16 е, както за някой млад човек би звучало 60. Няколко пъти ми е казвал, че има чувства към мен, че не е заради годините ми или заради вида ми. А е защото съм аз. Защото съм специален. Може би защото съм бил толкова много специален, съм имал честта да получавам някои случайни, непланирани ласки до преклонната възраст от 17 години. Излишно е да казвам още колко много вина добавя идеята, че ме е насилвал, не защото съм бил дете, а защото съм бил точно аз. И колко съм се чудил какво точно в мен е трябвало да бъде различно, за да не ме поиска той.

Нищо не си изясних с тази публикация. Но имам нужда да говоря за този момент. Защото мисля, че това е периода, който съсипа из основи това, което е в мен. Периода, от който изпитвам най-голям срам. Периода, заради който вероятно бих получил най-много обвинения и най-малко разбиране. Но как да ме разберат другите, когато дори аз сам не съм се разбрал напълно?

09.05.2018г.
Ив

Реклами