Имитация

0

92dacd73a46b5713f457617f41387947Когато си разрешавал на някой твърде много с години, как можеш после да го спреш? И можеш ли да го виниш, че не те разбира, след като повече от десетилетие, си се съгласявал с това, което си искал? И не си давал вид, че не го искаш, или поне не достатъчно? А най-вероятно преди съм го искал. Искал съм подсъзнателно да правим някакво подобие, имитация на възстановки на преживените травми. Не знам защо. Или за да се науча да преживявам такива неща, или защото травмата се е превърнала във фетиш, който ускорява възбудата ми. Или и аз не знам. Но на моменти вече не искам. Не искам пак да се връщам, не искам да усещам как нещо се случва насила, искам когато кажа „не“, другият да спре. А дали той наистина не разбира, че искам да спре или просто му е по-удобно да се прави, че не разбира?

Много неща ми е причинявал Водолея. И физически, и емоционални. Но много рядко след това съм искал да се махна от него. Напротив, обикновено искам да видя, че агресията му е угаснала и той иска да ме успокои. А снощи не исках. Не исках да ме докосва повече, не исках да е близо до мен. Не ме интересуваше дали в очите му има нежност, а не освирепялост. Изпитвах ужас и страх да не го направи отново.

Той нарича това, което направи, имитация. Не знам как може да е имитация, когато му се моля да спре и не мога да си поема въздух. Когато съм готов да извикам „помощ“. Когато е същия ужас, който съм изпитвал и преди, къде е имитацията тук? Не е ли съвсем истинско?

Бих дал всичко, за да изтрия изминалата нощ. Не искам да усещам никога отново същото. Честно казано, предпочитам дори да ме удря, отколкото това.

Знам, че си заслужавам всичко. Знам, че мога да прекратя всичко, ако искам. Не мога да обясня логично  защо оставам с него. Това оставя единственото място, на което мога да напиша какво наистина усещам. И ако някой не може да ме разбере, вероятно е по-добре да затвори блога. Не търся разбиране, просто искам веднъж да го кажа или напиша. Но нищо друго няма да се промени.

18.07.2018
Ив

Advertisements

Вина

0

sad manКолко силна е вината от това, че си се предал? И кара ли те да се бориш от тук нататък или започваш винаги да се предаваш?  И когато си се предал на човек, който те е насилвал, това става ли ти модел на поведение? Търсиш ли си винаги някой, който да иска да му се предадеш?

Измислял съм си много причини за времето, когато доброволно започнах да правя секс с него. С човека, който четири години преди това ме насилваше при всеки удобен случай. Измислях, че искам връзка, а не мога да общувам с други хора. Измислях си, че разумът ми ме е предал и вече не знам какво правя. Измислях си, че го харесвам. Не съм сигурен защо започнах да го правя доброволно. Може би в един момент просто ми се струваше по-лесно, отколкото да се боря. По-лесно, отколкото да мисля постоянно колко е ужасно всичко, което ми се случва. Може би в един момент повярвах на това, което той постоянно ми казваше, че никой друг няма да ме иска, че с никой друг няма да имам това, което имам с него. Когато тялото ми започна физически да реагира на неговите докосвания, тогава започнах. Нещото, от което ме е страх най-много, е че съм започнал да ходя, защото може би са ми харесвали някои негови докосвания, тези, на които е реагирало тялото. Това в никакъв случай не е било някакво осъзнато харесване, някаква осъзната причина, заради която започнах да не се съпротивлявам. Всъщност харесване в никакъв случай не е и точната дума. Беше физическа реакция, на търкане, на движение. Не на човека. И тази реакция ме ужасяваше. Но дали все пак не е била причината…

Изпитвах вина още от първите пъти, когато бях на 11, и когато единствената ми реакция беше да се гърча, да се дърпам, да плача. Но вината, която дойде след като спрях да се съпротивлявам… Тогава ми минаха първите мисли за самоубийство. Понякога си мисля, че ходенето при него също е бил опит за ментално самоубийство. Исках толкова много да разбъркам всичко в ума си, че да го изгубя тотално. Да не знам какво усещам, какво се случва. Да избягам в някаква друга реалност. Предпочитах да си изгубя ума, отколкото да знам какво се случва реално. Но знаех какво се случва. И продължавах да ходя. Може би се наказвах по този начин. Защото знаех колко по-виновен се чувствах след всяко доброволно ходене при него. Може би исках да се чувствам зле. Всъщност това последното е почти сто процента сигурно, до ден днешен имам моменти, в които сякаш имам нужда да се чувствам зле.

Идваше след училище. Не всеки ден. Спираше колата пред входа. Аз се качвах, без да говоря. Знаех, че отиваме у тях. И той почти не говореше. Може би малко повече от мен, задаваше въпроси понякога, моите отговори бяха с кимане на глава или едносрични думи. Аз не правех нищо. Оставях го. Да ме съблича, да ме докосва, да продължава както иска… Не се дърпах, не казвах „не“, както правех преди това. Но и не се чувствах добре. Въпреки физическите реакции на тялото ми, не се чувствах добре.

Дали просто не си повтарям една лъжа, за да си повярвам, че е истина?

Най-хубавото във всичко това, е че сякаш в този период угасна интереса му към мен. Ходенията у тях намаляваха, намаляваха… След около година почти спряха. След това има само още няколко случая, в които той се е възползвал от удобни моменти, когато сме се озовавали двамата на едно и също място. Бяха през голям период от време. И ми се струва, че това бяха просто случайности. Не нещо което той е планирал и е мислил както да направи, както беше във всичките години преди това. Дълго време мислих, че вероятно това, че не се дърпам, му е убило интереса. Дори се обвинявах и че не съм спрял да му се дърпам по-рано. После осъзнах, че вероятно не е това, а просто съм пораснал. Въпреки, че той веднъж ми каза, че ме е чакал да порасна, за да направи първия си опит. Но ако в нормалния човешки ум да спиш с 11-годишен е извратено, в неговия може би е извратено да спиш с 8-годишен, примерно. На 11 вече не си точно малко дете. И интереса му започна да замира, когато започнах да пораствам. Защото за него 16 е, както за някой млад човек би звучало 60. Няколко пъти ми е казвал, че има чувства към мен, че не е заради годините ми или заради вида ми. А е защото съм аз. Защото съм специален. Може би защото съм бил толкова много специален, съм имал честта да получавам някои случайни, непланирани ласки до преклонната възраст от 17 години. Излишно е да казвам още колко много вина добавя идеята, че ме е насилвал, не защото съм бил дете, а защото съм бил точно аз. И колко съм се чудил какво точно в мен е трябвало да бъде различно, за да не ме поиска той.

Нищо не си изясних с тази публикация. Но имам нужда да говоря за този момент. Защото мисля, че това е периода, който съсипа из основи това, което е в мен. Периода, от който изпитвам най-голям срам. Периода, заради който вероятно бих получил най-много обвинения и най-малко разбиране. Но как да ме разберат другите, когато дори аз сам не съм се разбрал напълно?

09.05.2018г.
Ив

Искам да ти кажа, но не мога

0

„- Защо пишеш от телефона?“

Не знам как да отговоря честно. Не знам как да ти кажа, че пиша от телефона, защото много ме боли ръката и много трудно я движа. Знам, че не е счупена или пукната, той веднъж ми я пукна, сега не ме боли чак така. Но ми е по-лесно с другата ръка от телефона. Не мога да ти го кажа. Искам, но не мога. Не мога да понасям скрития ти упрек, че не съм си тръгнал от него. Не искам да ме убеждаваш за по-доброто, което ме чака някъде там. Не искам да ме караш да се чувствам виновен, че все пак искам да съм с него. Не искам желанието ти да се месиш и да помагаш. Ти си мислиш, че ще помогнеш, че ще промениш нещо перманентно, но когато се обърнеш, за мен ще стане по-зле, но ти няма да го разбереш, защото аз ще те излъжа и ще кажа, че всичко е наред. И ти ще си мислиш, че си допринесла за нещо добро. Ако можех да ти споделя, без да реагираш, без да искаш да се месиш, без да ме караш да изпитвам вина, бих ти го казвал всеки път. Защото ми олеква, когато го кажа, защото искам да мога да го кажа на някой близък. Но не мога. Обичам те, защото искаш да знаеш и винаги искаш да ми помогнеш. Възхищавам ти се, че си толкова смела, след като си минала през подобни неща. Ти си ми един от най-близките хора. И ми се искаше да мога да ти казвам всеки път, когато той без малко не ми чупи ръката. Но не мога.

 

Ив

Да (не) дойдеш на себе си

0

sad-guy-at-foggy-night-on-roadside-fence-waiting-for-someone-wideВсичко е много странно напоследък. Някак си напълно мъгливо и размито. Губят ми се моменти, губят ми се часове, забравям краткосрочно с главоломна сила, заспивам от нищото по всяко време на денонощието. За концентрация и планиране на каквото и да било въобще не може да става дума. И никой не знае със сигурност какво се случва. Няма индикации за нищо по-сериозно, което може да предизвиква такова състояние. Разбира се, много е възможно да е на психическа основа. Или нещата, които съм изшмъркал, най-накрая да са ми разяли мозъка.

Всичко е възможно. И на мен въобще не ми пука. Не съм знаел колко е било лесно да се откъсна от нещата, които ме тормозят. Трябвало е просто да започна да забравям кой съм, къде съм и да не разбирам какво се случва. Но наистина, не като някакъв психотерапевтичен трик. Може би някой би се притеснил на мое място. Но на мен всъщност ми е много спокойно. Не помня половината ден, а останалата половина я проспивам. Колкото и зле да съм се чувствал, остава някъде там, в небитието. Нито ме е страх, нито искам да знам какво става. И без това не съм си представял, че ще достигна някаква преклонна възраст. Може би това е най-логичното развитие на всичко. Никога в живота си не съм бил напълно сигурен какво точно ми се случва и какво точно искам. Някак си логично е всичко да приключи в неведение. И ако сега всички ми повтарят, че физически не съм на себе си, искам да им кажа, че аз никога не съм бил на себе си. Но сега поне най-накрая нещата изглеждат някак спокойни. А обещанията, че сигурно е нещо временно, което ще премине като ми се укрепи организма, никак не съм сигурен, че искам да се изпълнят. Не искам да плаша никой от близките ми хора. Но отдавна съм изгубил всякакви битки, отдавна съм се предал и много искам просто вече да си почивам. Да мога да не мисля, да не помня. Да мога да замазвам всичко. И да не бъда на себе си. А „себе си“ отдавна не съществува и няма как да бъда там. И не искам. Мъглата в момента ми е напълно приемлива.

22.10.2016г.
Ив

Липсващ въздух

0

Девет години. И забравих тъпата дата. Никога, никога в живота си не съм я забравял. Не знам как стана тази година. И не се сетих на другия ден, не и на следващия, или по-следващия. Сетих се след две седмици. А тези две седмици също минаха със сериозна преса. Така както той си знае. И вече достатъчно ми се беше натрупало.

Задушавали са ви, докато ви чукат? С възглавницата. Знаете ли какво е усещането? Да се опитваш да си достигнеш въздуха и да не можеш. И да ти кажат, че не трябва и не можеш да реагираш на това. И че докато ти не спреш да реагираш, и те няма да спрат да те задушават. Знаете ли колко е трудно да накараш собствения си инстинкт, да се опиташ да вдишаш и да се бориш срещу това, което ти спира въздуха, да спре? И колкото и да се опитваш да си го наложиш, да не успяваш? И в това време някой да те чука, по най-грубия възможен начин. Не, не ми пука нито колко противно звучи, нито кой ще го прочете.

Толкова много съжалявам, че той толкова добре се усеща и винаги дърпа възглавницата, преди недостига на въздух да доведе до нещо с по-сериозни последствия… Колкото и да си мисля, че съм си нагласил някакъв живот, тези желания рано или късно си се връщат. И много добре знам, че само страха ме спира. Затова искам да не го правя аз. Просто нещо случайно или не чак толкова случайно да стане.

И да, много трудно се разказва за липсващия въздух. Защото дори не мога да формулирам каквото точно е нивото на унижение и ужас, което изпитваш в такъв момент. Но аз съм си виновен, че съм удавник, който иска да ползва за сламка човек, който не е длъжен дори да ме слуша. И все пак той слуша. Просто аз не мога, дори когато решавам да не му разказвам нещо, да го направя както трябва. И какво правиш, когато единия те души, докато те чука, а този, който ти е единственото емоционално спасение, му дойде до гуша от теб(не, това не е обвинение, просто констатация)? Не, наистина, какво се прави? Защото моите идеи са доста еднопосочни. Но още се мъча да преодолявам инстинктите.

19.04.2016г.
Ив

Осем дни

0

3d2bc3f074f384e5245a8b343d71a732Много добре знам колко малко са осем дни. Осем дни са нищо и в никакъв случай не гарантират краен успех. Но поне в собствения си блог мога да се похваля. Много пъти съм казвал преди, че няма бивши наркомани. И винаги съм знаел, че по някакъв начин, някога, ще се върна към взимането на нещо забранено. Е, върнах се. През август. Не съм станал крайно зависим, не взимам всеки ден, не изпадам в ужас, когато не мога да си намеря, не е това нещото, за което мисля постоянно. Но факт е, че за първи път, откакто започнах пак през август, ми се събират цели осем дни, в които не съм взимал нищо. Най-добрия ми случай е бил седем дни – от уикенд до уикенд, но в повечето случаи съм имал едно междинно взимане някъде към средата на седмицата. Е, тази седмица пропуснах да взема не само в средата, но и през уикенда. И планирам да изчакам поне още седмица до следващия път. Не, това далеч не значи, че от тук нататък повече няма да взимам, или пък че няма да има повече седмици, в които да е през ден. Или всеки ден. Но днес са осем дни, в които не съм взимал нищо. И съм си съвсем добре засега.

25.01.2016г.
Ив

Не изчезвай…

0

please_forgive_me-42142Знам, че прекалих, знам, че те подведох, знам че беше най-лошата постъпка, във възможно най-лошия момент. Знам, че заслужавам всяко едно твое отношение, което ще произлезе от това. Знам, че съм идиот, защото никога не знам как да ти се реванширам. Знам, че има риск да изчезнеш… Недей, моля те… Без теб ще се изгубя. Ти си единственото нещо, което е успявало толкова много пъти да ме върне на повърхността. Но не само за това, не само защото имам убийствена нужда от теб. а защото си ти. Единствен и неповторим. И знам, че няма втори като теб, и не искам друг освен теб. Харесвам всичко, което си. Обичам всичко, което си. И съм най-големия късметлия, че вече четири години си постоянно около мен. Много неща бих се съгласил да изгубя, за да те имам около себе си. Знам, че не ми е нито първата, нито ще е последната грешка. Знам, че аз съм този, който всеки път се дъни и предвид всичко, което си направил за мен, заслужавам отдавна да си беше тръгнал. Недей, моля те, недей… Не знаеш колко безкрайно много те обичам…

26.12.2015