10 минути

0

Искам да се стресна. И да спра глупостите, които върша.

Не, не искам. Искам да мисля така, но не мисля. Не че няма угризения и вина. Има ги в изобилие. Но не могат да вземат превес над всички хаотични усещания, които дават заявка да ме пометат, заедно с всичко по пътя си. А бяха някакви си десет минути днес. В дъжд и вятър. Откраднати, под терасите на блока, докато уж хвърлям боклука. С дъждовните капки по лицето му. Самодоволната усмивка.

– Знаех, че ще излезеш.

Аз не знаех. И за момент исках да му кажа да не си вярва прекалено. Но усмивката и тона му изведнъж се промениха, за да каже, че се шегува и че 10 минути са по-добре от нищо. Не знам дали са по-добре. Не знам дали се опитвам да се унищожа влюбвайки се в него, или очаквайки Водолеят да разбере, и да ме довърши.

Но такива мисли въобще не ми минават напоследък. Пиша ги само тук, вероятно от гузна съвест. Мислите ми са… Крайко еднотипни. Въртят се около вятъра и дъжда под терасите на блока, лешниковото ескимо в близката пустош, гласовете на розоберачите рано сутрин, беседката между блоковете, където за първи път ни валя дъждът. Въртят се около това полюсно изражение, което за секунди минава от самоувереност в уязвимост. А това ми е толкова пленително… И още не знам кой точно полюс на изражението ми харесва повече. И не знам какво точно му харесва на него, нито защо губи толкова време, за да си нагласи среща с мен за 10 минути. Но е някаква магия. Магия, която е много страшна. Но за нищо на света не искам да свършва.

25.05.2020
Ив

Ескимо

0

img_6338-1024x1024-1Въобще не го обичам това Ескимо. Има някакъв гаден, лешников вкус, а не шоколадов, както уж пише на опаковката. Но от днес нататък не знам дали имам по-любим сладолед. Не знам как успя да ме убедиш и този път. Не знам как се съгласих да обикалям някакви незнайни, безлюдни места, за да ям сладолед, който дори не ми харесва на вкус. И за да гледам в тези толкова красиви очи…

Не знам какво спира хората да не се забъркват в неприятности. Сигурно здрав разум, който аз изгубих някъде там, когато бях на 15, и повече не го намерих. Знам, че кашата която забърквам в момента, ще струва много. Не само на мен. Но егоизмът ми надделява. И усмивката му. Смееше се на всичко, докато ядехме ужасен на вкус, лешников сладолед. Със странната си прическа. С все още неразгадаемата му натура, която в един момент изглежда крехка и ранима, а в следващия – смела и безразсъдна.

– Какво се случва между нас е на мой риск, не искам нищо повече.
Първо тези думи не ги чувам за първи път. Навремето почти същото нещо ми казваше Хризеида, която също не искаше нищо повече и после страдаше от това. А не искам, не искам такива красиви очи да страдат по какъвто и да било начин заради мен. Второ – не съм сигурен аз какво ще поискам. И дали вече не го искам. И ще мога ли да си го дам. И трябва ли да си го давам.

А може би той си е просто хлапе, което се забавлява и нищо сериозно не влага в това. Аз съм този, който си втълпява, че вижда нещо повече в усмивката и в погледа, с който ме гледа. Всъщност точно това заслужавам, накрая аз да съм този, който ще си ближе раните.

Но никакви подобни опити за рационално мислене не се задържат в главата ми в последните няколко дни. Продължавам да виждам усмивката му и рошавата му коса, на фона на вятъра, тревите и железопътата линия някъде в далечината. И вкуса на лешниковото Ексимо, което на върха на езика му и на устните му беше много по-сладко, отколкото вкуса на Ескимото в ръката ми…

23.05.2020
Ив

Пет сутринта

0

damascena-rose-fields-1-870x470-15:20. Знам. Знам защо се събуждам толкова рано, въпреки че не трябва. Знам, че ни дели една стена, един прозорец. Чувам гласовете на всички, които пристигат. Не чувам точно неговия, но знам, че и той е някъде там, в шумотевицата. Всъщност те не са никак шумни. Вече втора седмица розоберачите не успяха да ме събудят  нито една сутрин. Будя се днес, защото вече знам, че той е един от тях. И е съвсем близо до мен. Знам, че не мога да се покажа през прозореца и да му кажа „Добро утро“ или „Лека работа“. Не мога дори да му се усмихна. Не мога дори да светна лампата, за да му покажа по някакъв начин, че съм усетил присъствието му. Не мога нищо с него. Не мога и не трябва. А тогава защо ще ми изскочи сърцето? Лъжа ли, когато казвам, че съжалявам за всички изневери, които съм извършил? Не, не съм изневерил този път. Но защо толкова много ми се иска? И защо не усещам желанието си като нещо нередно? Защо го усещам сякаш е най-нормалното нещо на света? Защо не мога да мисля за нищо друго в последните дни? Дори не знам как изобщо успявам да работя, след като всеки път, когато мигна, виждам усмивката му.
– Ще измислим ли нещо? – това ме попита вчера. И имаше предвид да се видим пак. Познайте дали му казах „не“. Заслужавам абсолютно всичко, което някога ме е мачкало и тепърва ще ме смачква. Защото непрекъснато нещо ме дърпа към такива… Грехове? Нередности? Сещам се за всички правилни определения, за това, което правя, а нито едно не го усещам на място. Правилно ми се виждам само да видя възможно най-скоро тази усмивка пак. А това, че си го мисля, вече си е изневяра. Искам да напиша, че бих искал нещо или някой да ме спре, преди между нас да се случи, каквото не бива да се случва. Но всъщност изобщо не искам някой да ме спира.

22.05.2020г.
Ив

Къс ръкав

0

storyinspiration_ahug – Навън е топло, хората са по къс ръкав.
Аз много добре знам колко топло е и как са облечени хората. Не знам защо той забравя какво се случи предната вечер и че няма как да бъда с къс ръкав. Наистина ли забравя какво е направил или наивно си вярва, че този път не е удрял толкова силно, че да оставя синини след себе си? Не му отговарям, а просто мълчаливо си обувам маратонките. Той упорито продължава:
– Ще умреш от жега.
Не съм писал тук около две години, вече станах на 30 и си въобразявам понякога, че вече съм силен, че мога да се сдържам, че това, което прави той, не ме впечатлява и емоциите ми не вземат превес, тогава, когато най-малко искам. И често е така. Но не и днес.
– Знам. – успявам само това да му кажа с наведена глава и усещам сълзи, които се спускат надолу.
– Ивайло, какво става сега?
Този път явно наистина е забравил какво е правил. Явно толкова достатъчно често се случва, че и него вече не го впечатлява и умът му го слага при маловажните спомени. Не знам искам ли да му отговарям, но и не знам мога ли. Поемам си въздух, а не усещам нищо да влиза в дробовете ми. Сигурно съм започнал да треперя. И треперенето му буди спомена. Кляка до мен, дърпа ми ръкава нагоре. Синьо-лилаво, както само той умее да ги рисува. Сяда на пода и ме придърпва към себе си, прегръщайки ме. След което тихо казва в ухото ми:
– Съжалявам, Иво…
Да съжалява? Не мисля. Но не това е важното. Още не съм си отговорил след толкова години, защо ме обича най-много, когато съм в това уязвимо състояние, за което той е причина. Харесва му да знае, че той контролира всичките ми емоции ли? Харесва му властта, която усеща от това? Или нуждата, която създава у мен?

май, 2020г.
Ив

Имитация

0

92dacd73a46b5713f457617f41387947Когато си разрешавал на някой твърде много с години, как можеш после да го спреш? И можеш ли да го виниш, че не те разбира, след като повече от десетилетие, си се съгласявал с това, което си искал? И не си давал вид, че не го искаш, или поне не достатъчно? А най-вероятно преди съм го искал. Искал съм подсъзнателно да правим някакво подобие, имитация на възстановки на преживените травми. Не знам защо. Или за да се науча да преживявам такива неща, или защото травмата се е превърнала във фетиш, който ускорява възбудата ми. Или и аз не знам. Но на моменти вече не искам. Не искам пак да се връщам, не искам да усещам как нещо се случва насила, искам когато кажа „не“, другият да спре. А дали той наистина не разбира, че искам да спре или просто му е по-удобно да се прави, че не разбира?

Много неща ми е причинявал Водолея. И физически, и емоционални. Но много рядко след това съм искал да се махна от него. Напротив, обикновено искам да видя, че агресията му е угаснала и той иска да ме успокои. А снощи не исках. Не исках да ме докосва повече, не исках да е близо до мен. Не ме интересуваше дали в очите му има нежност, а не освирепялост. Изпитвах ужас и страх да не го направи отново.

Той нарича това, което направи, имитация. Не знам как може да е имитация, когато му се моля да спре и не мога да си поема въздух. Когато съм готов да извикам „помощ“. Когато е същия ужас, който съм изпитвал и преди, къде е имитацията тук? Не е ли съвсем истинско?

Бих дал всичко, за да изтрия изминалата нощ. Не искам да усещам никога отново същото. Честно казано, предпочитам дори да ме удря, отколкото това.

Знам, че си заслужавам всичко. Знам, че мога да прекратя всичко, ако искам. Не мога да обясня логично  защо оставам с него. Това оставя единственото място, на което мога да напиша какво наистина усещам. И ако някой не може да ме разбере, вероятно е по-добре да затвори блога. Не търся разбиране, просто искам веднъж да го кажа или напиша. Но нищо друго няма да се промени.

18.07.2018
Ив

Осем дни

0

3d2bc3f074f384e5245a8b343d71a732Много добре знам колко малко са осем дни. Осем дни са нищо и в никакъв случай не гарантират краен успех. Но поне в собствения си блог мога да се похваля. Много пъти съм казвал преди, че няма бивши наркомани. И винаги съм знаел, че по някакъв начин, някога, ще се върна към взимането на нещо забранено. Е, върнах се. През август. Не съм станал крайно зависим, не взимам всеки ден, не изпадам в ужас, когато не мога да си намеря, не е това нещото, за което мисля постоянно. Но факт е, че за първи път, откакто започнах пак през август, ми се събират цели осем дни, в които не съм взимал нищо. Най-добрия ми случай е бил седем дни – от уикенд до уикенд, но в повечето случаи съм имал едно междинно взимане някъде към средата на седмицата. Е, тази седмица пропуснах да взема не само в средата, но и през уикенда. И планирам да изчакам поне още седмица до следващия път. Не, това далеч не значи, че от тук нататък повече няма да взимам, или пък че няма да има повече седмици, в които да е през ден. Или всеки ден. Но днес са осем дни, в които не съм взимал нищо. И съм си съвсем добре засега.

25.01.2016г.
Ив

Не изчезвай…

0

please_forgive_me-42142Знам, че прекалих, знам, че те подведох, знам че беше най-лошата постъпка, във възможно най-лошия момент. Знам, че заслужавам всяко едно твое отношение, което ще произлезе от това. Знам, че съм идиот, защото никога не знам как да ти се реванширам. Знам, че има риск да изчезнеш… Недей, моля те… Без теб ще се изгубя. Ти си единственото нещо, което е успявало толкова много пъти да ме върне на повърхността. Но не само за това, не само защото имам убийствена нужда от теб. а защото си ти. Единствен и неповторим. И знам, че няма втори като теб, и не искам друг освен теб. Харесвам всичко, което си. Обичам всичко, което си. И съм най-големия късметлия, че вече четири години си постоянно около мен. Много неща бих се съгласил да изгубя, за да те имам около себе си. Знам, че не ми е нито първата, нито ще е последната грешка. Знам, че аз съм този, който всеки път се дъни и предвид всичко, което си направил за мен, заслужавам отдавна да си беше тръгнал. Недей, моля те, недей… Не знаеш колко безкрайно много те обичам…

26.12.2015