Не съм приключил…

0

Мислих, че съм приключил тук. Не, не мислих, че моя Водолей, ще спре с агресивните си изблици. Още по-малко мислих, че съм преборил някакви демони от миналото. Но мислих че съм спрял да се чувствам сам. Мислих, че съм намерил достатъчно хора, които са ми близки, от които не се притеснявам, които могат да бъдат някъде около мен, когато ми е зле. Няма как да имам такива хора за постоянно. Не мога да пренебрегвам съветите им и да продължавам да ги тормозя със себе си. Не мога, нямам право. А и една част изчезнаха в последните месеци по една или друга причина. А ми е толкова трудно да намирам близки хора…

Не искам никой да ми липсва. Искам да стоя на дивана, на който стоях цяло лято. Напушен и какво ли още не. Забравил всичко и всеки. Искам Феодора да е на себе си и да може да ме слуша, и да не мисли, че съм искал нещо да й отнема. Искам Хриз да имаше време и желание да ме погледне като преди. И колко много ми се иска поне веднъж да можеше да прегърна Иън, просто да стоя до него, да заспя до него… Или майка ми и баща ми да…

Толкова много го обичам… Знам, че е прав и че понякога сам си го търся. Но има моменти, в които бих дал всичко да не удря повече. Да не треперя, да не се стряскам постоянно. Когато ми е зле да е опора, а не да влошава нещата…

Знам, че всичко ще отмине, както винаги е минавало. И се е връщало. Но явно съм достатъчно сам, поне вътре в себе си, за да не мога да приключа тук.

14.11.2015г.
Ив

Advertisements

По-силно

0

Иска ми се да ме удариш толкова силно, че да припадна. Че да не усещам повече какво правиш. И да не си отворя повече очите. Просто да приключа там някъде, между ударите. Не искам да ме боли кръста или гърба, и да се чудя как да легна на леглото, не искам да повръщам, не искам да ме стяга сърцето и да ми изтръпва лявата ръка. Не искам да нося дълги ръкави, когато ми е топло. Не искам да ме боли. Знам, че това си ти. Знам, че няма да се промениш. Не искам да избягам. Но точно днес много ми се иска да приключа. Да си припомня онзи момент с левитирането, когато си помислих, или се надявах, че няма да се прибереш навреме, за да ме заведеш на лекар преди да е станало нещо фатално. Искам онзи момент, в който нещата нямаха значение. Не можеш да си представиш колко много исках днес някой от ударите да бъде толкова силен, че да не се събудя повече. А вместо това се чудя как да седна в момента и ме прерязва като си поемам въздух. И вече не мога да го кажа на никого, защото аз така съм си избрал, да бъда с теб.

Не искам никой да ме спасява, нито сам да спасявам себе си, не искам да започвам на чисто, не искам да те променям. Просто ме удари по-силно другия път. Ако не друго, поне за момент да си помисля, че нещо се случва и да изпитам онова освобождаващо усещане за край.

Знам, че утре ще усещам и ще искам друго. Но днес…

06.05.2015г.
Ив

Промяна?

0

Не мога да го променя. И не искам. Оценявам огромната борба, която води със себе си в последната близо половин година, в която се опитва да потисне агресията и желанието за контрол спрямо мен. И успява, до голяма степен. Знам колко безкрайно много е това и колко много усилия му коства. Някой друг може и да не го разбира това, но аз – да. Но не знам дали го искам. Да, обичам отношението му в момента, харесва ми, че е внимателен и съобразителен постоянно, не само когато иска, че не избухва, че не нервничи, че не е егоист, че не се опитва да ме изнудва емоционално. Харесва ми много. Но това не е той. Защото в малкия момент, в който по мое желание съм го помолил да изпусне малко пара, той изпуска толкова много енергия, нагнетяване, че е просто страшно. Не съм убеден, че е добре да трупа вътре в себе си нещо, което е изливал с години. Той не е готов за това. Знам, че го изяжда отвътре, знам че му е ужасно трудно. И не само това. Егоист съм. Последния път, когато нещата уговорено бяха груби(колкото и странно да звучи на някого това), беше един от моментите с най-силно подчертани агресия и желание за контрол спрямо мен. Макар и донякъде контролирани от него. Всъщност бяха толкова контролирани, че ми беше ясно, че си е представял много пъти какво би направил, ако някога му се отдаде възможност пак. И му се е искало да го направи. Мислил е за това. Наслаждавал му се е вътрешно. И аз спирам това. И при положение, че на мен самия понякога ми липсва силния контрол и усещането, което ми носи, не съм никак убеден, че правим най-правилното нещо. Защото освен, че той трябва да потиска толкова много, не съм убеден докога ще може да потиска. И когато в един момент нещата избухнат неконтролирано, ще може ли да се спре, преди да стане нещо фатално. Нямам илюзии, че той никога повече няма да избухне като преди. Невъзможно е човек, който го е правел толкова често преди, да спре нацяло изведнъж. А аз се каня да преглътна това предстоящо избухване, защото ми се струва допустимо. Това значи ли, че ще върнем всичко в началния момент? Че ще изгубим напредъка? Това изобщо напредък ли е, правилно ли е?

Знам, че той ме обича. Знам го, нямам съмнение за това. Но се чудя колко изкривен е един човек, който може да го възбуди сексуално това човека, който обича, да плаче, защото нещо му е събудило някакви болезнени спомени? В повечето време съм си мислел, че той си е така по принцип, че случките от детството са допринесли за тези изкривявания. Но не допринасям ли и аз, не му ли действам още по-зле…

09.10.2014г.
Ив

Друга част от теб

0

Духа вятър. Отвратителен. Няма хора по улиците. Най-доброто възможно време днес. В парка сме, на една скрита пейка, но и без това няма никой друг наоколо. Той е седнал, облегнат назад. Аз съм седнал в него. С лице към него. Ръцете му са на кръста ми. Говори нещо и гледа към реката. Не чувам. Гледам го. Добре е. Изглежда добре. Звучи добре. След период, който му се отрази зле и психически, и физически. Рядко съм го виждал такъв. Признавам, че за момент се поддадох на подозрения и се зачудих това ли е човека, с който съм и искам ли да съм с него. Кратък момент. Странно е как това да го видя слаб и да усетя, че накрая съм все още така силно привлечен от него, както и когато е бил в пълен контрол, ми докара едно ново гъделичкане в стомаха. Не съм си въобразявал никога, че той е железен човек, без нужда от това да се срине понякога. Защо за толкова години не се е сривал обаче? Сривал се е. Но тогава се е чувствал длъжен да остане силен и да не се показва слаб. И тогава, за да запази силата си, е превръщал слабостта в агресия. Към мен най-често. Но този път до агресия не се стигна. Не защото не му дойде отвътре, а защото той ми обеща и не можеш да си позволи да си наруши обещанието. Видях, много добре видях колко усилия му костваше това и как без малко не загуби себе си. Но се удържа, защото явно му е по-важно да не загуби мен. Да, припявайте сега в хор, че никога не е късно да ме удари пак. Мислите ли, че това има значение за мен в момента?

Всъщност той загуби донякъде себе си. Потъна в някаква дълбока дупка, която го разболя и психически, и за момент мислих, че или ме лъже, и го имитира, или още по-лошо – че няма да мога да му помогна. Не знам дали му помогнах. Опитах се. И днес той е добре. Заради себе си или заради мен  – не знам, вероятно и заради двамата. И докато ми говори нещо виждам някаква промяна в погледа му. Очите ли му са по-меки, лицето ли е по-спокойно, но виждам част от него, която досега я нямаше…

– Въобще не ме слушаш. – смее се, докато ми го казва.

– Гледам те.

Той се засмива пак, ръцете му влизат под тениската и минават по гърба ми. Бута ме към него надолу и започва да ме целува. Ръцете ми са около врата му и не искам дори да си представям минутите, в които няма да го усещам как се докосва до мен. И стомаха ми се свива отново.

И целия свят да бях обърнал, нямаше да намеря някой, който да успее да се превърне в толкова голяма част от мен. Никой и нищо не обичам повече от него.

07.06.2014г.
Ив

Имен ден 2

0

Блогът стана на година. И така се радвах, че нямам повод да пиша в него за годишнината. Новата година започна добре, тихо и спокойно, усмихнато и с не малко секс по моя инициатива, което определено радва Водолея. И всичко беше толкова хубаво…

Не ми е писано да е нормално, да е внимателно. Стоя на лаптопа и разглеждам офертите за телефони, един от тях ще бъде подарък за имения ми ден. По негово желание. Стоя и не виждам нищо, плача, без да мога да го скрия, той стои зад гърба ми, за да вижда какво гледам. В момента е спокоен, но не му пука аз как съм и че ако на него агресията му мина и случката от вечерта е вече зад гърба му, то аз днес никак не успях да го преглътна бързо, и не мога да спра нито сълзите, нито треперенето, нито да се вкарам в адекватно състояние. Той ми сочи някакви телефони, казва какво му харесва на него. А аз не виждам. Просто не виждам. Преглъщам шумно, поглеждам на другата страна.
– Ще спреш ли вече? – поглеждам го. Тона му е раздразнен. Много често, когато го избие на на агресия и след това, когато спре, сякаш се осъзнава какви ги е свършил и става изключително мил с мен. В редки случаи, като този, си остава раздразнен и груб. И тях трудно ги преживявам.
– Хайде, стига толкова.
Потвърждава ми още веднъж нежеланието му да ме успокоява точно в момента, което ме срязва отвътре. Затварям очи и поемам няколко пъти дълбоко въздух, в опит да се овладея и да спра. Чувам го как въздиша… Вбесява се. На крачка съм да избухне отново, сега е момента да вложа всичките си усилия, за да спра… Но става обратното и от очите ми тръгват нови сълзи, макар и безгласни. Погледът му е все по-ядосан, и виждам новия агресивен изблик, който напира да излезе. А не мога, не мога още веднъж тази вечер да мина през това.
– Моля те… – това е единственото, което мога да кажа в момента и трябва да спра до тези думи, защото иначе рискувам да заплача с глас, което може да го вбеси още повече. Не чета грам размекнатост в очите му. И вече дори започвам да се примирявам с това, което ще последва. Той тръгва рязко към мен и дори преди да успея да се задъхам, рязко дърпа лаптопа от ръцете ми. Без да каже и дума, го слага в чантата, взима и другия лаптоп и излиза от вкъщи, тряскайки врати, и ритайки обувките в коридора. Преди това чувам и дрънчене на ключове, а като излиза заключва отвън вратата. Предполагам ми е взел ключовете и е заключил отвън. Не ми се проверява дали е така. А и отдавна не изпитвам желание да излизам след някое негово изпълнение.

Заспал съм на дивана. Събуждат ме ръцете му някъде около кръста ми и целувките му по врата ми. Всичко е угаснало, той си е той, агресията я няма. Ставам сънен, с предложение да си легнем в леглото.
– Няма за кога. – поглеждам часовника. Пет и половина сутринта. А той излезе преди 22 вечерта. Разтрепервам се, той не вижда, за щастие. Това са повече от 7 часа преди да му мине. С всяка година му трябва все повече време, за да му мине. Някой път няма да съумее да излезе в тези седем или повече часа, които са му необходими и ще ме довърши. Радостното е, че тази мисъл ме стряска. Значи все все още си искам живота по някакъв начин и не съм чак толкова вероятен самоубиец.

07.01.2014г.
Ив

Рестартиране

2

Месец и три дни. Толкова издържахме преди да направим първата издънка. Преди месец и три дни си обещахме, че ще направим всичко възможно, за да се случи така, че аз и той да бъдем родители някога, на общо дете. Имаме идея уж как да пестим и да събираме средства за тази цел, открили сме как точно да осъществим осиновяването и какво да направим впоследствие, за да бъдем и двамата законни и пълноправни родители на това дете. Убедени сме, че го искаме. Но не сме убедени, че ставаме за това. Отброяването, което започна преди месец и три дни, не е само за това какво сме постигнали във финансов аспект и колко това ни доближава до детето. Тогава не си обещахме само да пестим пари, за да го направим реалност. Обещахме си да се научим да се държим нормално един с друг. Обещахме си единия да спре да бъде агресивен и да избухва, да спре да удря, да обвинява, да бъде параноичен, и да притиска, и да се налага за всичко. Обещахме си другия да спре да изпада в дупки и депресии, да контролира паник атаките, желанията за припадане, блокиране, плачене, самосъжаление, безпомощност. Месец и три дни. Толкова. Мъча се да си обясня, че всички родители правят грешки и ние няма да бъдем перфектни, колкото и да се надяваме на това. Но аз знам, че нашето е прекалено далеч от перрфектно и трябва да работим по изглаждането на нещата, преди да направим каквото и да е, защото не можем да доведем едно дете в среда, за която ни е ясно, че не е подходяща. Ще трябва да се начучим. Но явно няма да е от днес.

Него го гонят паранои, аз съм в дупка и депресиран, и макар да не му го казвам, се самоизяждам, и самосъжалявам отново по цял ден. Той е нервен, аз съм отнесен и комбинацията от това, доведе до ситуация, която приключи със шамар. Първия от май месец насам. Знам, че и двамата се бяхме надявали, че сме приключили с това, защото след като ме удари видях очите му навлажнени, точно както бяха и моите. Не исках да сме прекъсввали един толкова хубав период. И той не го беше искал. Грабна ключовете и изчезна нанякъде. За да не продължи, за да се овладее.

А аз не мога да се овладея. Стоя на компютъра, ръцете ми треперят, сълзите ми падат. Казвам на  тези, с които чатя че сме се скарали, но смелостта ми стига до там, не мога да им кажа че ме е ударил, а искам някак да им намекна какво ми е. Никога, на никой не съм могъл да кажа какво ми е точно. И те няма как да ми помогнат, след като не знаят. Не плача само от удара. Плача за прекъснатите месец и три дни, и за невъзможността да спазваме собствените си условия, които ще ни доведат до това, което искаме най-много.

Искам да знам къде е. Искам да вдигне телефона и да си дойде. Да, изпитвам ужас от това, което може да стане, ако си дойде още ядосан. Но искам да си дойде. Искам да си дойде и да ме измъкне от това да се самосъжалявам в скайп, и да се чудя как да напиша на някой „удари ме“. Искам да си дойде и да му кажа колко го обичам, и съжалявам, и не искам да бяга от мен, когато има проблем, за да не ме удари, искам да остава, за да се научим заедно какво да си кажем, и какво да направим, за да спрем с агресиите и депресиите. Да се научим как заедно да започваме да броим отново дните от начало, когато отново сбъркаме. Докато някой, ден след много време, спре да ни се налага да рестартираме.

18.09.2013г.
Ив