Не съм приключил…

0

Мислих, че съм приключил тук. Не, не мислих, че моя Водолей, ще спре с агресивните си изблици. Още по-малко мислих, че съм преборил някакви демони от миналото. Но мислих че съм спрял да се чувствам сам. Мислих, че съм намерил достатъчно хора, които са ми близки, от които не се притеснявам, които могат да бъдат някъде около мен, когато ми е зле. Няма как да имам такива хора за постоянно. Не мога да пренебрегвам съветите им и да продължавам да ги тормозя със себе си. Не мога, нямам право. А и една част изчезнаха в последните месеци по една или друга причина. А ми е толкова трудно да намирам близки хора…

Не искам никой да ми липсва. Искам да стоя на дивана, на който стоях цяло лято. Напушен и какво ли още не. Забравил всичко и всеки. Искам Феодора да е на себе си и да може да ме слуша, и да не мисли, че съм искал нещо да й отнема. Искам Хриз да имаше време и желание да ме погледне като преди. И колко много ми се иска поне веднъж да можеше да прегърна Иън, просто да стоя до него, да заспя до него… Или майка ми и баща ми да…

Толкова много го обичам… Знам, че е прав и че понякога сам си го търся. Но има моменти, в които бих дал всичко да не удря повече. Да не треперя, да не се стряскам постоянно. Когато ми е зле да е опора, а не да влошава нещата…

Знам, че всичко ще отмине, както винаги е минавало. И се е връщало. Но явно съм достатъчно сам, поне вътре в себе си, за да не мога да приключа тук.

14.11.2015г.
Ив

Advertisements

Не искам да знаят

0

Винаги съм мислел, че искам някак родителите ми да разберат за нещата, които ми се случваха като по-малък. Представях си как случайно разбират от някъде, как се доссещат по държанието ми или любимият им приятел се изпуска пред тях какво ми е правил. Представях си как след това сякаш с магическа пръчка те оправят всичко, което се е случило и изтриват от главата ми всички лоши усещания изведнъж, без да ми се налага да мисля отново за тях някога в живота си. Явно когато сме деца ни сес трува, че родителите са всемогъщи. И се вбесявах, толкова много им се дразнех и м се ядосвах, че нищо подобно не им минава през умовете, че въобще не го допускат, че не могат да познаят, че нещо се случва със собственото им дете. Бях им бясен и сърдит с години за това, макар сега много добре да знам, че не е имало защо и че те нямат никаква вина, нито е имало как да предположат какво се случва. Вече не им се сърдя, но често си мислех и досега, че ми се иска някак да можех да им кажа. Дори един познат изрази мнение, че съм направил блога с надежда все някой от близките ми да попадне на него и да ме познае между редовете. Доскоро мислех и аз така.

Не е така. Ето че в един момент някой попадна на блога и ме разпозна. И изведнъж шанса родителите ми да научат това, което упорито крих от тях като дете, стана съвсем реален. Чувството, което изпитах беше задушаващ ужас и паника едновременно. Не, не искам майка ми и баща ми да знаят. Не искам да виждам погледите им след като разберат нещо такова. Достатъчно ми беше да видя погледите им след като разбраха, че съм гей, достатъчни са ми годините разочарование от мен, които още продължават. Не мога да добавя нищо подобно към досегашната картинка. Не искам да ги карам да се чудят защо не са разбрали, какво са пропуснали и дали са могли да ми помогнат. Няма смисъл да започнат да се обвиняват и те в нещо, за което със сигурност не са виновни, от това няма да стане по-добре на никого. Не искам и да и мислят, че това е причината да съм гей, не искам да мислят, че нещо го е причинило и че нещата са поправими, не искам повече да се опитват да ме променят и да ме върнат в „правия път“, не искам да има давам поводи да си мислят, че това е възможно. Но най-вече не искам да ме гледат с онези очи, които знаят какво се е случило с мен. Не искам да го знаят, не искам да ме виждат пречупен и унизен, не искам да мислят за мен по този начин. Знам, че не одобряват нищо, от това което правя и сега, но сега поне мислят, че всичко е по мое желание. Не искам да си ме представят безпомощен и подчинен. Не искам нито те да се притеснват за това, нито искам да усещам съжалението в погледите им.

Така че – не, не искам да знаят. Дори мислех да изтрия блога, за да съм сигурен, че никога няма да имат достъп до това, което съм писал, но истината е, че това място ми помага много точно по начина, по който е и не искам да губя това пространство, макар и виртуално, където мога да бъда какъвто си пожелая. Не искам да знаят. Достатъчно е, че сина им далеч не е онова, което са очаквали и живота ми с човека, който обичам повече от всичко на света, за тях е противен, неестествен и е повод за срам. Достатъчно е, че съм разочарование за тях във всяка една секунда. Не искам да знаят. Това си е мое бреме.

Моля те, не им казвай.

04.08.2013г.
Ив

Нищо

2

Замръзвам, когато чуя гласа му. След толкова години все още ми е изключително лесно разпознаваем, дори и през телефона, дори от метри разстояние до телефона. Забравям да дишам, когато го чуя. А това винаги става, когато говоря с баща ми. Забравям да мисля, спирам да мога да разсъждавам логично, спирам да говоря смислено, всъщност не чува дали говоря, не чувам какво пита баща ми, слуха ми се обостря само, за да разпознава онзи тембър, от който изпитвам ужас.
Сигурно съм пребледнял, защото Водолея оставя това, което прави и идва да ме пита с кой говоря и какво става. Разбира се, и на него не мога да отговоря, което го вбесява, искам да му кажа, но устата ми е пресъхнала и няма да излезе  и звук, ако я отоворя. Покрай въпросите на Водолея, някак се прокрадва  и гласа, който не искам да чувам, но слушам как казва на баща ми да ми прати много поздрави. Самата мисъл, че той мисли за мен в момента, ме кара да треперя. Идеята, че си спомня в момента, какво ми е правил преди 8-10-12 години, вкъщи, или в колата му и въобще къде ли не… Представям си го как си го мисли, как го възбужда, как му се иска и в момента, как ми праща поздрави, защото знае за какво ще се сетя, просто ми се повдига от всички тези мисли, вие ми се свят, не ми стига въздуха. Не мога да отговоря нито на баща ми, нито на Водолея. Ръцете ми трпеперят…
Последното, което си спомням ясно е как Водолея ми издърпва телефона от ръцете. Как се озовавам от единия край на стаята върху леглото, което е в другия край на стаята – не знам. Блокирал ли съм, припаднал ли съм, не знам и не помня. Помня само гласа му, който отчетливо казва „Прати му много поздрави.“. Едвам успявам да произнеса името му, когато Водолея за пореден път ме пита какво става. След може би 10-15 минути идиотски рев, в който не мога и не мога да се стегна и да обясня какво се случва, и след като съм му изкарал акъла, най-накрая все пак успявам да кажа, че просто съм говорел с баща си по телефона, когато съм чул гласа му(да, зная колко безкрайно смешна причина е това, не чувам този глас често, правя всичко възможно да не го чувам и когато все пак се случи, губя всякакъв контрол). Водолея изглежда успокоен от това, което съм обяснил, представям си какви неща съм го накарал да си представи, докато успея да му кажа. Явно доволен, че не е нещо сериозно, полу усмихнат, ми казва „Това е нищо, Иво, ще мине.“
Знам, че го казва за да ме успокои, за да не задълбава излишно и с надежда, че нещата ще се наредят все някак. И аз знам, че е нищо. И едно нищо, може да ме накара да спра да дишам. Съвета, че трябва да говоря за това, да споделям ми кънти в главата. Дори и преди малко седнах тук, за да споделя някоя случка от миналото, с повече подробности и то, но изскочи тази. Защото е по-безобидна, защото е бягство от същността на проблема. Как все някак ще се наредят тези неща, нямам никаква представа.

19.06.2013г.
Ив

Искам да ти кажа, татко…

1

Искам, толкова много искам да мога да ти кажа, татко! Толкова много пъти съм се опитвал, толкова пъти започвах и спирах преди дастигна до там. Толкова много исках да имам подкрепата ти. Толкова много исках да усетите с мама още тогава… Искам да мога да ти кажа и сега, искам да мога да ти обясня, че вие бяхте прекрасни родители и не съм си тръгнал от вкъщи заради вас, не съм избягал от вас! Обичам ви и винаги ще го правя, дори никой от вас да не ме възприема вече, дори да не одобрявате какъв съм и с кого съм, дори да ме игнорирате, дори да ми става мъчно от нашите разговори, винаги, винаги ще ви обичам! Не съм избягал от вас… Избягах от това, което ми се случваше вкъщи толкова дълго, за което вие нямате вина, нямаше как да знаете, а аз не добих никога смелост да ви кажа. А много исках да ти кажа, татко. Още първия път. Исках да стана малък, много малък, да не разбирам какво се случва и да бъде уместно да ме прегърнеш и докато ме прегръщаш да ти разкажа какво нарави Той. Исках да знаеш какъв е, исках да знаеш, че Tой не ти е приятел. Исках много да ти кажа, че когато предлага да ме закара донякъде, не ти прави услуга, а просто иска да ме насили отново. Исках да ти кажа, че всеки път, когато се държах отвратително вкъщи, не беше заради вас, а защото исках да ви покажа по някакъв начин, че нещо не  наред. Сега знам колко е глупаво. Но тогава не можех… Не можех да застана пред теб и да ти кажа, че Той… Дори и сега не мога да го кажа. Знам, че и сега си ми обиден, знам че не ми вярваш. Толкова много искам да ти обясня! Но виждам и сега как ме гледаш, когато стане въпрос за това какъв съм. Знам, че си представяш с ужас сина си с друг мъж, знам, че те е срам от мен, знам, че си отвратен, знам колко много ти коства да преглътнеш всичко това и да поддържаш отново контакт с мен. Как бих могъл да ти кажа сега, ще изглежда като оправдание, като измислица, като лъжа… А и Той още ти е приятел, дори ти е по-близък от мен, заради многото години, в които бяхме спряли да бъдем баща и син. Не мога да ти кажа. Не мога да рискувам да не ми повярваш и да те изгубя пак. Не мога да те изгубя. Когато ми се обади за пръв път след толкова години, беше един от най-щастливите дни в живота ми. Знам, че никога няма да бъде, каквото е било преди. Знам, че вината е моя. И искам да можех да ти кажа, че ти нямаш вина.

Моля те, татко, не си тръгвай пак. Не искам много. Само понякога ми се обаждай да ме питаш как съм. А аз  обещавам да направя всичко възможно да не объркам и малкото останало между нас, което  е наред.

И знам, че никога няма да мога да ти кажа…

11.03.2013г.
Ив