Не съм приключил…

0

Мислих, че съм приключил тук. Не, не мислих, че моя Водолей, ще спре с агресивните си изблици. Още по-малко мислих, че съм преборил някакви демони от миналото. Но мислих че съм спрял да се чувствам сам. Мислих, че съм намерил достатъчно хора, които са ми близки, от които не се притеснявам, които могат да бъдат някъде около мен, когато ми е зле. Няма как да имам такива хора за постоянно. Не мога да пренебрегвам съветите им и да продължавам да ги тормозя със себе си. Не мога, нямам право. А и една част изчезнаха в последните месеци по една или друга причина. А ми е толкова трудно да намирам близки хора…

Не искам никой да ми липсва. Искам да стоя на дивана, на който стоях цяло лято. Напушен и какво ли още не. Забравил всичко и всеки. Искам Феодора да е на себе си и да може да ме слуша, и да не мисли, че съм искал нещо да й отнема. Искам Хриз да имаше време и желание да ме погледне като преди. И колко много ми се иска поне веднъж да можеше да прегърна Иън, просто да стоя до него, да заспя до него… Или майка ми и баща ми да…

Толкова много го обичам… Знам, че е прав и че понякога сам си го търся. Но има моменти, в които бих дал всичко да не удря повече. Да не треперя, да не се стряскам постоянно. Когато ми е зле да е опора, а не да влошава нещата…

Знам, че всичко ще отмине, както винаги е минавало. И се е връщало. Но явно съм достатъчно сам, поне вътре в себе си, за да не мога да приключа тук.

14.11.2015г.
Ив

Не съм ангел

0

Стои и философства насреща ми. Първо, разбира се, се извинява, а после се започва с една непозната за мен версия на теориите му, според която всичко, което се случва е по моя вина. Всъщност не, отдавна всичко, което се случва, е по моя вина, просто това е нов тип вина, която не ми е приписвал досега. Оказва се, че всичко, което се случва между нас, се случва, защото аз го позволявам. Че той никога не е бил чак толкова агресивен с някой друг и не си е позволявал чак такива волности, нито по принцип, нито в леглото, но с мен го прави, защото аз го предразполагам и съм готов на това. Защото съм можел да го понеса. Защото по някакъв начин го търся и ми харесва. Защото ме кара да се чувствам сигурен в него и увереността му, защото ме възбужда сексуално. Дори си спомня как съм изпитвал едва ли не удоволствие от гипса, който ми сложиха в Испания, когато той ми пукна ръката.
Стоя и го гледам и не мога дори да му отговоря. Идва ми твърде неочаквано теорията му, ето че и след 6 години и половина, още можем да се изненадваме с твърдения и философстване. Той чака коментар, аз на няколко пъти поемам въздух, за да му кажа нещо, но спирам, защото ще се задъхам. От яд. А аз съм скаран с чувството на яд и не знам как да го изразявам. Изразявам безпогрешно страдание, самосъжаление, депресия, но как да изразя яд  – не знам.
И от безсилие, че не мога да реагирам, ми идва да го ударя, наистина. По две причини. Първата – защото е прав. Много добре знам, че е прав, макар да не признавам пред самия себе си. Хиляди пъти бих предпочел него, ограниченията му, контрола му, ударите му, отколкото някой, който ще ми даде свобода и поле да се развивам. Истината е, че аз нямам какво да развивам и да показвам. Нищо дълбоко и съществено не се крие под изстрадалата ми маска, колкото и някои хора да ми повтарят, че е  така. И предпочитам да казвам, че нещо ме спира да покажа себе си, отколкото да стане ясно, че няма какво да показвам. Освен това, да, звучи идиотски, но аз съм свикнал на насилието. Така се чувствам себе си. Иначе вероятно бих се изгубил. И да, възбужда ме идеята, че някой ме контролира и унижава. И няма да го оправдавам с някакви логики, няма логика, из,вън логиката сме, но това съм аз. В огромна доза мазохист, и в секса и извън него. И добре си спомням, че когато някой ме питаше в Испания защо са ми сложили гипс, усещах някакво раздвижване в слабините, когато се сещах за истинската причина.
Втората причина да искам да го ударя – да, той е прав, но това не значи, че трябва да прави това, което прави. Не значи, че трябва да се възползва от психическите ми изкривявания и да ме превръща в боксова круша, и кукла на конци. Да, може да му позволявам, да, може да ми харесва, но факта, че той не иска да ме запази като човек, а му харесвa да ме навира все по-дълбоко в отклоненията ми и да ги подхранва, ме кара да се виждам в очите му просто като удобно средство за задоволяване на собствените му перверзии, а не като човек, който обича. Всъщност знам, че ме обича. Но по неговия крив начин. И той знае, че е крив. Но му харесва да е така, не се опитва да го промени.
След като очевидно успява да ме остави безмълвен и за пореден път виновен, след като отново успява да ми покаже моя слабост, той се умилява от вида ми на засрамен и недоумяващ какво се случва със самия себе си тийнейджър. В крайна сметка, той точно в това се е влюбил и с удоволствие събужда този образ у мен при всяка възможност. И разбира се, веднага влиза в ролята на спасител, идва прегръща ме, обяснява ми как знае, че аз нямам вина да мисля така, че това са травми и той си ме обича, колкото и странни неща да искам и харесвам, аз съм неговото ангелче и невинно детенце. Да, понякога изпада и в такива умиления. А аз, сияя от благодарност, че ме обичат въпреки безкрайните ми странности, въпреки че съм за отбягване, а не за искане, и отчаяните ми прегръдки, които го стискат като последната спасителна сламка в морето, прерастват в секс. Секс, който става изненадващо страстен за него. И той го възприема едва ли не като мой опит да се реванширам затова, че ме приема със странностите ми, и след края отново ме прегръща силно, и ме слага в категория „ангелче“.
Не съм ангел. Въпреки, че понякога успешно наподобявам невинност дори на самия себе си. Това, което той мисли, че е секс от благодарност и че е в отговор на искрените му признания, и изводи за моето състояние, изобщо не е това. И не, не останах разтресен от това, че той е прогледнал за някакви истини. Останах си раздразнен. Остана си желанието да го ударя, заради правотата му и заради това, че се възползва от нея. Не чувствах, сякаш трябва да съм му благодарен за нещо, в крайна сметка той е с мен заради тези странности, а не въпреки тях. Но видях идеалната възможност да правя секс с него и да се изключа, че го правя с него. Защо ми трябваше това ли? Поради разни обстоятелства с Иън не си бяхме писали близо седмица. По-малко даже от седмица, но това се оказва ужасно дълго за нас. И когато снощи го засякох, освен радостта че е там, усещах някаква огромна сексуална притегателност един към друг, и той я усещаше, и това не е за първи път, особено когато не сме си писали известно време. И неговата молба беше следващия път, когато съм с Водолея, да си мисля за него. И точно това правих, мислих си за Иън, бях с Иън, и за това беше толкова изненадващо страстно, а не защото съм искал на някой да благодаря.
Не съм ангел, не съм невинно дете. И въпреки, че ми е удобен образ, понякога ми писва да съм в тази роля. Но истината е, че извода на Водолея го знам отдавна за себе си, но ме боли от него и се правя, че не го знам. И да го чуя и от Водолея беше болезнено. И опита ми да му отмъстя, изневерявайки му на ум с някой друг, далеч не доведе до нужния ефект.
Не съм ангел, не съм невинно дете. А ми е удобен образ, защото искам да съм такъв, колкото и да ми писва понякога да се правя на такъв.

29.12.2013г.
Ив

Не искам да знаят

0

Винаги съм мислел, че искам някак родителите ми да разберат за нещата, които ми се случваха като по-малък. Представях си как случайно разбират от някъде, как се доссещат по държанието ми или любимият им приятел се изпуска пред тях какво ми е правил. Представях си как след това сякаш с магическа пръчка те оправят всичко, което се е случило и изтриват от главата ми всички лоши усещания изведнъж, без да ми се налага да мисля отново за тях някога в живота си. Явно когато сме деца ни сес трува, че родителите са всемогъщи. И се вбесявах, толкова много им се дразнех и м се ядосвах, че нищо подобно не им минава през умовете, че въобще не го допускат, че не могат да познаят, че нещо се случва със собственото им дете. Бях им бясен и сърдит с години за това, макар сега много добре да знам, че не е имало защо и че те нямат никаква вина, нито е имало как да предположат какво се случва. Вече не им се сърдя, но често си мислех и досега, че ми се иска някак да можех да им кажа. Дори един познат изрази мнение, че съм направил блога с надежда все някой от близките ми да попадне на него и да ме познае между редовете. Доскоро мислех и аз така.

Не е така. Ето че в един момент някой попадна на блога и ме разпозна. И изведнъж шанса родителите ми да научат това, което упорито крих от тях като дете, стана съвсем реален. Чувството, което изпитах беше задушаващ ужас и паника едновременно. Не, не искам майка ми и баща ми да знаят. Не искам да виждам погледите им след като разберат нещо такова. Достатъчно ми беше да видя погледите им след като разбраха, че съм гей, достатъчни са ми годините разочарование от мен, които още продължават. Не мога да добавя нищо подобно към досегашната картинка. Не искам да ги карам да се чудят защо не са разбрали, какво са пропуснали и дали са могли да ми помогнат. Няма смисъл да започнат да се обвиняват и те в нещо, за което със сигурност не са виновни, от това няма да стане по-добре на никого. Не искам и да и мислят, че това е причината да съм гей, не искам да мислят, че нещо го е причинило и че нещата са поправими, не искам повече да се опитват да ме променят и да ме върнат в „правия път“, не искам да има давам поводи да си мислят, че това е възможно. Но най-вече не искам да ме гледат с онези очи, които знаят какво се е случило с мен. Не искам да го знаят, не искам да ме виждат пречупен и унизен, не искам да мислят за мен по този начин. Знам, че не одобряват нищо, от това което правя и сега, но сега поне мислят, че всичко е по мое желание. Не искам да си ме представят безпомощен и подчинен. Не искам нито те да се притеснват за това, нито искам да усещам съжалението в погледите им.

Така че – не, не искам да знаят. Дори мислех да изтрия блога, за да съм сигурен, че никога няма да имат достъп до това, което съм писал, но истината е, че това място ми помага много точно по начина, по който е и не искам да губя това пространство, макар и виртуално, където мога да бъда какъвто си пожелая. Не искам да знаят. Достатъчно е, че сина им далеч не е онова, което са очаквали и живота ми с човека, който обичам повече от всичко на света, за тях е противен, неестествен и е повод за срам. Достатъчно е, че съм разочарование за тях във всяка една секунда. Не искам да знаят. Това си е мое бреме.

Моля те, не им казвай.

04.08.2013г.
Ив

Виновни

0

Извиних му се. Много, много, много пъти. Казах колко съжалявам и че грешката е в мен. Истината е, че не вярвам и за секунда, че грешката беше в мен. И сега хем ме е яд, че си развалихме настроението заради моята реакция, хем ме е яд на мен, че се оставих отново да се извинявам и моля, когато ми се иска и аз да обвиня някого в нещо. Не, не става въпрос за Водолея, а за Иън. Иън, който на моменти копира с точност държанието му и отношението му. И аз губя ума, и дума. И дори когато в моите си очи съм прав, започвам да се извинявам и да се моля, само и само нещата да са наред накрая. И нещата са наред накрая. Уж. Но са оставили у Иън усещане различно от това, което е у мен. А безкрайно много ми се иска да съм винаги откровен с него и да му казвам точно това, което си мисля. Не мога. Точно в тези ситуации не мога. Наяве излиза цялото ми приспособяване към връзката с Водолея и го прилагам и в тази връзка. Но днес така ми се искаше да му кажа колко ужасно много не е прав и начина, по който се изказа, заслужаваше дори по-остра реакция от моя страна. Добре, че не го направих обаче. Просто щях да удължа агонията и да се чувствам на финала два пъти по-виновен, отколкото в момента.

Заслужих си го обаче. Прекарах няколко вълшебни седмици, в които от нищо и никой не ми пукаше, и в които с Водолея си се бяхме отдали изцяло един на друг, смеехме се, докосвахме се, обичахме се… Не съм идиот, знам че това не може да продължи вечно и е период, знаех че в даден момент нещо ще го скапе. Но не вярвах, че аз ще съм този, който ще го скапе.

Загледах се. Загледах се ужасно много по човек, който няма нищо общо с това, което харесвам външно. Въпреки това не мога да спра да си представям някакви неща. Не знам кое е, усмивката ли, погледа ли, лъчезарността ли, увереността ли, самоиронията ли… Може би защото намирам всички тези неща у него, а външния му вид не предполага да ги има у себе си. Пленяващ е. И много, много хетеро. Което, разбира се, е много по-добрия вариант във случая. Убийте ме, не знам защо се случва толкова често да залитам по други. Поне в случая е просто заглеждане и някакво влечение, което грам не се базира на чувства. Но защо се случва, не знам. Не го търся, не го искам. Обичам Водолея. Обичам го! И не искам абсолютно никой друг. И това са някакви инстинкти. Може би на неизживяни тийнейджърски залитания. Не го правя нарочно. В никакъв случай.

Не се въртя около тях по принцип, оставил съм една зона на Водолея, в която рядко се появявам. И приятелите му от тази зона са ми твърде далечни като начин на мислене и разбирания за живота. Но не ми пречи, това са си неговите нужди. Случайното ми завъртане там за малко, доведе до това да се впечатля от съответния. А в един от следващите дни се случи така, че за малко бях седнал до него, разказваха се някакви смешни истории, и докато той обясняваше нещо и се смееше, сложи ръка на коляното ми. Не знам как не припаднах. Попих всяка една секундичка, в която докосването продължи, прибрах се вкъщи на пожар и после се изпразних, с представата за това как правя секс с него. След това ощя няколко пъти, докато бях с Водолея, си представях него. Да, ужасно е, виновно ми е, имайки предвид целия хубав период, който ни се случва напоследък. Исках просто да се гръмна, че го правя, но беше извън контрола ми. И си помислих, че предизвикквам съдбата да ми развали хубавото усещане с Водолея. И това не закъсня. Историята с Иън тотално ми скапа вечерта и ми уби настроението. И дори след края на виртуалния ни разговор останах достатъчно огорчен от себе си и ситуацията, за да ми проличи. Което доведе Водолея до това да ме  прегръща и целува, да ме пита какво има, какво усещам, а аз като идиот да не мога да му кажа нищо. Развалих си страхотното усещане от последните седмици. Заслужавам си го. Но много се радвам, че този път Водолея не пострада по никакъв начин заради моите глупости и определя реакцията ми като резултат на обичайните за мен дразнители от миналото. Все още виждам благоразположението му към мен. Не може ли още мъничко да продължи хубавия период…

29.05.2013г.
Ив