Не съм приключил…

0

Мислих, че съм приключил тук. Не, не мислих, че моя Водолей, ще спре с агресивните си изблици. Още по-малко мислих, че съм преборил някакви демони от миналото. Но мислих че съм спрял да се чувствам сам. Мислих, че съм намерил достатъчно хора, които са ми близки, от които не се притеснявам, които могат да бъдат някъде около мен, когато ми е зле. Няма как да имам такива хора за постоянно. Не мога да пренебрегвам съветите им и да продължавам да ги тормозя със себе си. Не мога, нямам право. А и една част изчезнаха в последните месеци по една или друга причина. А ми е толкова трудно да намирам близки хора…

Не искам никой да ми липсва. Искам да стоя на дивана, на който стоях цяло лято. Напушен и какво ли още не. Забравил всичко и всеки. Искам Феодора да е на себе си и да може да ме слуша, и да не мисли, че съм искал нещо да й отнема. Искам Хриз да имаше време и желание да ме погледне като преди. И колко много ми се иска поне веднъж да можеше да прегърна Иън, просто да стоя до него, да заспя до него… Или майка ми и баща ми да…

Толкова много го обичам… Знам, че е прав и че понякога сам си го търся. Но има моменти, в които бих дал всичко да не удря повече. Да не треперя, да не се стряскам постоянно. Когато ми е зле да е опора, а не да влошава нещата…

Знам, че всичко ще отмине, както винаги е минавало. И се е връщало. Но явно съм достатъчно сам, поне вътре в себе си, за да не мога да приключа тук.

14.11.2015г.
Ив

Невъзможно „не“

0

Не си усещам сърцето. Хем бие бързо, хем така се е свило, че едвам го долавям. Когато си поема въздуха, сякаш нищо не стига до дробовете ми. Ръцете ми са изтръпнали. Ушите ми бучат, стомаха ми е свит на хиляди топки. Вървя след теб и усещам някакво почти физически осезаемо притегляне, когато погледна гърба ти.
Стигаме. Спираме и ти отключваш вратата, влизам у вас за първи път. Влизал съм у един мъж, този който ме насилва като малък и този, за който 15-годишен реших, че е единствения човек, който би искал да е с мен и ако някога искам да имам връзка, то може да е само с него. Влизах у тях с погнуса и отвращение. От себе си и от това, което правя. Но не си и помислях тогава, че някога ще вляза у някой друг с други чувства и емоции.
Влизам вътре. Ти ми показваш някакви стаи. Не ги виждам, не те чувам какво обясняваш. В главата ми е само разговора ни от вчера и това, че трябва да ти дам отговор искам или не искам да рискувам да започна връзка с теб, имайки предвид, че съм още малък и може и нищо да не излезе на финала. Отговора ми е „не“. И не защото не искам да съм с теб. Не знам дали нещо друго искам повече. Но това, че може и нищо да не излезе ме ужасява. Не знам как бих могъл да понеса да се разделя с теб. Мога да понеса никога да не съм бил с теб, но не и да се разделя с теб. Едно е да те наранява някой, от който изпитваш ужас, друго е да те наранява някой, който гледаш с обожание.
О, да, имам представа колко неуверен и уплашен ти изглеждам. И вероятно съм пребледнял, защото така ужасно много ми се припада. И точно когато на ум преговярам репликата, с която да започна, ти ме натискаш до стената и започваш да ме целуваш. Обсебващо. Поглъщащо. Отвличащо. Целуваш ме, едната ти ръка е зад врата ми, а другата на кръста ми. А аз… Аз не съм на земята. Понесъл съм се някъде. Не съм на земята, в  смисъл не просто не стъпвам на пода, ами не съм на тази планета. Нищо не остава в ума ми – насилвания, подиграваши се съученици, невъзможността да си говоря с нашите, страха ми от общуване, нищо не е вече там. Само ти. Единствено ти.

Обичам те. От онзи момент, когато ме целуна за първи път. Обичам те и ако не беше ти, може би днес нямаше да съм тук. Обичам те и не ме интересува колко си ме наранявал впоследствие и какво може да си ми причинил емоционално и физически. Знам от какво ме извади. Обичам те и когато си така смачкан емоционално и физически, чувствам че не мога да те спася така, както ти спасяваш мен, и това ме убива. Обичам те. И както ми казаха веднъж, ние сме родени един за друг. Винаги ще бъда с теб.

19.12.2013г.
Ив

Влюбвам се

0

ноти
Не мога да ви го опиша. Чувството, когато се влюбвам наново в него. Случвало ми се е много, много пъти. Често пъти стигаме до ситуации, в които не само си мисля, че няма да се влюбя повече в него, а си мисля, че никога повече няма да го обичам и че никога не съм. Греша, винаги греша. В последните дни се прибира вкъщи и дори преди още да е казал „здравей“, хвърля каквото носи някъде из стаята и идва да ме целуне. И докато ме целува ме притиска толкова силно, сякаш цял ден си е представял как ще си дойде и ще направи точно това. Много е трудно да не обичаш някой, който цял ден е мислил за теб и си е представял как ще се прибере, за да те прегърне. Често си мисля колко неща може да постигне той, ако се съобразява само със себе си, харчи само за себе си, няма какво да го спира да пътува, да излиза, да общува, толкова много, колкото му се иска. Веднъж го попитах дали се е замислял за това какво щеше да бъде, ако не беше ме срещнал, какъв щеше да е животът му сега. Получих най-невъзмутимото „не“, ясно и категорично, на което не можах да не повярвам. И въпрос защо въобще би си мислил за това. Отговора е защото аз съм мислил за това и направо усетих как нещо ме пронизва като се осъзнах. Питах го, защото аз съм този, който е губил вяра във връзката ни. Той не е. Въпреки хилядите ситуации, в които сме си причинявали какво ли не. Той не е спирал да иска да е с мен.
Влюбвам се в него отново и си спомням как веднъж ми каза, че чак когато ме е срещнал и съм се пренесъл при него и разбрал какво е това спокойствие. Не се съгласих въобще. Ситуациите около нас са много по-често взривоопасни, отколкото спокойни. „Не това спокойствие.“, ми каза, „Спокойствието, че съм намерил човека, с който ще бъдем заедно и това, че разбираш начина ми на мислене.“ Знам какво имаше предвид под начина на мислене. Знам, че той осъзнава, че има проблеми, макар да не иска да го каже на глас. Знам, че той не иска да е така. И знам, че наистина мога само аз да го разбера, и да го оправдая. Защото той няма никаква вина, че това, което му се е случвало го е изкривило в някаква посока. И аз не искам цял живот да изпадам в дупки и депресии. И той не иска да губи контрол над гнева си. Но и двамата знаем, че това не е цялата палитра на истинското ни „аз“. И двамата виждаме отвъд кривите линии на другия. Затова е толкова силно, затова сме толкова много подходящи един за друг, защото знаем какво е да имаш криви линии, които другите не могат да разберат. Ако можех да върна времето назад, вероятно щях да направя така, че никой да не насилва мен и никой да не смачква от бой него. Логично е да направя това, ако имах такава сила. Но мисълта, че в такъв случай нито аз, нито той щяхме да сме това, което сме сега и може би дори нямаше да се срещнем, камо ли да се влюбим един в друг, направо ме ужасява.
Влюбвам се в него. Отново и отново. И секса напоследък е пренасящ в друго измерение, не заради физическото усещане, а заради мисълта, че съм с него, че той е с мен, заради мисълта, че единствения човек, който може да ме обича такъв, какъвто съм, е тук, и е мой, и е в ръцете ми, и диша на два сантиметра от мен, и е затворил очи, откъснал се е от света, и не иска нищо друго, освен да ме усеща. А преди малко повече от шест години бях убеден, че никога няма да имам късмета това да ми се случи.
И докато пишех последния абзац си мислих само как ми се иска да изпитам същото отново. И приключвам, защото усещам почти физически липсата на раменете му под ръцете ми.

27.06.2013г.
Ив