Не съм приключил…

0

Мислих, че съм приключил тук. Не, не мислих, че моя Водолей, ще спре с агресивните си изблици. Още по-малко мислих, че съм преборил някакви демони от миналото. Но мислих че съм спрял да се чувствам сам. Мислих, че съм намерил достатъчно хора, които са ми близки, от които не се притеснявам, които могат да бъдат някъде около мен, когато ми е зле. Няма как да имам такива хора за постоянно. Не мога да пренебрегвам съветите им и да продължавам да ги тормозя със себе си. Не мога, нямам право. А и една част изчезнаха в последните месеци по една или друга причина. А ми е толкова трудно да намирам близки хора…

Не искам никой да ми липсва. Искам да стоя на дивана, на който стоях цяло лято. Напушен и какво ли още не. Забравил всичко и всеки. Искам Феодора да е на себе си и да може да ме слуша, и да не мисли, че съм искал нещо да й отнема. Искам Хриз да имаше време и желание да ме погледне като преди. И колко много ми се иска поне веднъж да можеше да прегърна Иън, просто да стоя до него, да заспя до него… Или майка ми и баща ми да…

Толкова много го обичам… Знам, че е прав и че понякога сам си го търся. Но има моменти, в които бих дал всичко да не удря повече. Да не треперя, да не се стряскам постоянно. Когато ми е зле да е опора, а не да влошава нещата…

Знам, че всичко ще отмине, както винаги е минавало. И се е връщало. Но явно съм достатъчно сам, поне вътре в себе си, за да не мога да приключа тук.

14.11.2015г.
Ив

Хриз

2

В света живеят едни такива хора, разкошни и прекрасни, които могат с нещо минимално да те накарат да се чувстваш обичан и значим, без да си го заслужил. Хризчето е една от тези хора. Това е Хризеида, за която писах преди време и обещах да пиша повече, но днес тя ми е толкова мила, че е просто Хризче 🙂 . Не разбрах нито кога, нито с какво точно съм я спечелил, но  знам, че на нея винаги мога да вярвам и разчитам, а в нейните очи се виждам винаги няколко идеи по-стойсностен, отколкото съм. Именно затова често изпитвам вина, че й се наложи да се занимава с мен, с глупостите около мен, с невъзможнността между нас да се случи това, което тя иска. Но ще излъжа, ако кажа, че в представите ми с нея не стигаме доста далеч и понякога ме гризе някакво любопитство дали наистина щяхме да стигнем до там, ако бях дал на тази връзка възможност. Едва ли. Но поне в началото щеше да ни е хубаво, докато опитваме.

Хризчето днес ме покани да бъде една от важните личности в много важен за нея ден. Отказах. Не ми е там мястото, а и не искам да я карам да изживява нещо наново. Не че съм толкова незабравим, но аз явно й допадам не по-малко, отколкото тя на мен. А тя за мен е много специален човек. С разсъждения на светлинни години от разсъжденията на хората около мен. Не, не е нито по-напреднала, нито изостанала. Просто е различна. Вижда и  чувства по друг начин. Не слага рамки, експериментира, не се отказва, не се страхува, и въпреки всички разочарования, през които е минала, продължава да бъде наивно добра, дори когато й е ясно, че отсреща ще я излъжат. Тя ме прие такъв, какъвто съм, влюби се в това, което съм, със слабостите и странностите ми. А нейните слабости и странности са подобни на моите. И затова ми е толкова лесно да бъда около нея.

Най-трудното с Хриз беше да й кажа, че трябва да спрем и че не мога да й дам това, което иска. Не това, което тя ми казваше, че иска, а това, което наистина искаше. Обичам я по един странен начин, и като влюбен в нея, и като приятел, и като човек, който я уважава и се радва на уважението й. Ако не бях толкова изкривен, ако бях останал с тази сексуалност, която според мен ми е била вродена, а не с тази, която по-късно съм придобил, може би тя щеше да е човека до мен.

Помня, когато я видях за първи път, преди близо три години. И от този спомен се сещам, че при нас не е само емоционално, а има и химия. Помня с какво беше облечена, как беше вързана косата й, как стоеше с гръб към мен и се обърна поне 5 пъти да ме погледне. А аз я поисках физически тогава, което за първи път ми се случваше толкова осезаемо с жена. Момиче, тя беше далеч от възрастта на жена тогава. Още е, за мен.

Искам да е щастлива, по всички възможни начини. Но някой ден, когато я видя, че се е отнесла в някакво безумно влюбване в някой друг, който може да бъде с нея както трябва, ще ми загорчи съвсем малко, че вече няма да съм единствения специален за нея,

24.04.2014г.
Ив

Невъзможно „не“

0

Не си усещам сърцето. Хем бие бързо, хем така се е свило, че едвам го долавям. Когато си поема въздуха, сякаш нищо не стига до дробовете ми. Ръцете ми са изтръпнали. Ушите ми бучат, стомаха ми е свит на хиляди топки. Вървя след теб и усещам някакво почти физически осезаемо притегляне, когато погледна гърба ти.
Стигаме. Спираме и ти отключваш вратата, влизам у вас за първи път. Влизал съм у един мъж, този който ме насилва като малък и този, за който 15-годишен реших, че е единствения човек, който би искал да е с мен и ако някога искам да имам връзка, то може да е само с него. Влизах у тях с погнуса и отвращение. От себе си и от това, което правя. Но не си и помислях тогава, че някога ще вляза у някой друг с други чувства и емоции.
Влизам вътре. Ти ми показваш някакви стаи. Не ги виждам, не те чувам какво обясняваш. В главата ми е само разговора ни от вчера и това, че трябва да ти дам отговор искам или не искам да рискувам да започна връзка с теб, имайки предвид, че съм още малък и може и нищо да не излезе на финала. Отговора ми е „не“. И не защото не искам да съм с теб. Не знам дали нещо друго искам повече. Но това, че може и нищо да не излезе ме ужасява. Не знам как бих могъл да понеса да се разделя с теб. Мога да понеса никога да не съм бил с теб, но не и да се разделя с теб. Едно е да те наранява някой, от който изпитваш ужас, друго е да те наранява някой, който гледаш с обожание.
О, да, имам представа колко неуверен и уплашен ти изглеждам. И вероятно съм пребледнял, защото така ужасно много ми се припада. И точно когато на ум преговярам репликата, с която да започна, ти ме натискаш до стената и започваш да ме целуваш. Обсебващо. Поглъщащо. Отвличащо. Целуваш ме, едната ти ръка е зад врата ми, а другата на кръста ми. А аз… Аз не съм на земята. Понесъл съм се някъде. Не съм на земята, в  смисъл не просто не стъпвам на пода, ами не съм на тази планета. Нищо не остава в ума ми – насилвания, подиграваши се съученици, невъзможността да си говоря с нашите, страха ми от общуване, нищо не е вече там. Само ти. Единствено ти.

Обичам те. От онзи момент, когато ме целуна за първи път. Обичам те и ако не беше ти, може би днес нямаше да съм тук. Обичам те и не ме интересува колко си ме наранявал впоследствие и какво може да си ми причинил емоционално и физически. Знам от какво ме извади. Обичам те и когато си така смачкан емоционално и физически, чувствам че не мога да те спася така, както ти спасяваш мен, и това ме убива. Обичам те. И както ми казаха веднъж, ние сме родени един за друг. Винаги ще бъда с теб.

19.12.2013г.
Ив

Чакам сняг

0

В разказа се споменава за секс.

Вали. Засега дъжд, чакам сняг. Не спя, а трябва, ако не искам и утре да се свлеча накъде, заради главоболието и световъртежа. А той спи. По корем. Главата му гледа на другата страна, а ръката му е върху мен. Преди час го изнудих, вместо да спим, да правим секс. Такъв секс, който по принцип ми идва труден за преживяване понякога. Бавен и нежен. Внимателен, с безбройни докосвания и допирания. Когато съм замаян от лекарства и от лошо здравословно състояние го понасям този тип секс, дори се отнасям някъде, където не помня кой съм и какъв съм. Малко е като усещането да правиш секс пиян, напушен или насмъркан. Левитиращо. Забравям и той какъв е понякога и на какво е способен. Накарах го да не се отмества, когато свърши, да остане в мен. Да се усетя колкото се може по-дълго по този начин негов. Заспахме така. Събудих се, когато той се завъртя насън и легна по корем. С ръка върху мен. И аз не спя и си преповтарям всяко движение от преди час. Както правят хората, които наскоро са се влюбили. Дали е защото в последния месец рядко беше толкова внимателен с мен или е защото още съм влюбен в него? И двете. Винаги ще са и двете, въпреки, че би трябвало да се взаимоизключват. А сега спирам дотук, за да не го губя ценно време и да продължа да си преповтарям на ум, докато още вали дъжд и се отнасям някъде другаде, мислейки за нас.

26.11.2013г.
Ив

Иън

0

Казвал ли съм колко много обичам Иън? Казвал съм го. Но винаги мога да го повторя и никога няма да е излишно. Иън не е просто някой случайно намерен в интернет, не е просто някакъв познат на другия край на света. Иън… Иън е част от мен вече две години. Всъщност пиша си с него от близо седем, но последните две бяха тези, които ни направиха близки. Да, знам, как според много хора интернет близостта е илюзорна, и не носи нищо. Не винаги. Нашат не е илюзорна. И носи много. Иън играе огромна роля в моя живот. Той ми е помагал, той ме е разбирал, той ме е изтрайвал, той ме е разсмивал, той ми е прощавал. Имам няколко момента в живота си, когато не знам как щях да се справя без него. Може би щях, но факт е, че се справих с негова помощ. Свикнах с Иън. Не си представям живота си без него. Понякога имаме периоди, в които не успяваме да си пишем всеки ден. Но те са рядкост. И няма, подчертавам дебело, няма ден, в който да не съм се сетил поне веднъж за него. Но обикновено се сещам много по-често. Иън е част от мен. И силно вярвам, че и аз съм някаква малка част от него.

Обичам да се притеснявам и за най-малките неща и при най-малкото закъснение или непоява на някого да ми минават какви ли не лоши неща през ума. Винаги съм си мислел скрито, че щом се притеснявам, всичко е наред. Този път не беше. Знам че инцидента не е бил ужасно, безумно опасен, знам че не се е наранил прекалено тежко, знам че ще се оправи. Но изпитах ужас, когато ми го каза. Ужас от егоизъм, предполагам. Не мога и не си представям той да не присъства наоколо, но си припомних, че той е човек като всички нас. Мисълта, дори секундната мисъл, че мога да го изгубя някога, ме ужасява. Не мога да го изгубя. Не искам. И няма. Каза, че е осъзнал, че трябва да ми казва по-често, че ме обича. А аз трябва да съумея някак да му го доказвам по-често. Защото няма никой друг, който може да накара да ми се свива стомаха само като напише „Как си, бебо?“

23.09.2013г.
Ив

Хаотично

1

Не спирай, не спирай, моля те. Толкова е хубаво, когато си си ти, а аз не съм винаги виновен за всичко. Когато докосванията не плашат. Когато се усещам сякаш левитирам по време на секс. Когато те очаквам да се прибереш с нетърпение, а не със страх. Когато не съм нито повод за нерви, нито това, върху което си изкарваш раздразнението. Знам, че вероятно някой психолог би ми обяснил колко погрешно виждам нещата, но дори не мога да опиша чувството. Чувството, човека, който обичаш, да те е наранявал, а ти да си се надявал през цялото време, че там  някъде, изпод цялата агресия и мнителност, се крие онази негова същност, която знаеш че съществува, която е съобразителна, внимателна, нежна, обичаща. Чувството, когато въпреки уверенита на останалите, че това няма да стане, тази същност все някога да се появи отново. И да се задържи. Вече почти три месеца. Гледам в очите ти,  докато ръцете ти са някъде около кръста ми, ти казваш нещо смешно,  а очите ти преливат в усмивка. Няма никакъв помен от това, в което можеш да се превърнеш. Гледам те и имам чувстото, че сърцето ми ще гръмне, ще експлоадира от усещания по теб. Не ме интересуват проблеми, липси. Не ме интересува нищо друго. И съжалявам, че някога ме е интересувало. Мисля дори, че се задъхвам физически от усещане колко много те обичам. И ни най-малко не преувеличавам. И всичо ми е толкова хаотично, отнесено и влюбено, че това е най-подредения вариант на постта, който успях да напиша, правейки опити през последните две седмици. И знам, че никой не го интересува и че такива позитивни постове за любов не са интересни. Но това е всичко, което имам в сърцето си в момента.

Лъжа, има и друго. Има и страх, очакване, което ми присвива стомаха всеки път, когато се сетя за него. Знам. Познавам те. Все някога ще се върне и другата същност. И аз пак няма да си тръгна. Защото и след поредния период, в който ти ще бъдеш нервен, агресивен, контролиращ и параноичен, колкото и да е дълъг този период, накрая пак ще дойде това, което е сега. За нищо не заменям това усещане и мисълта, че пак ще се случи.

30.07.2013г.
Ив

Влюбвам се

0

ноти
Не мога да ви го опиша. Чувството, когато се влюбвам наново в него. Случвало ми се е много, много пъти. Често пъти стигаме до ситуации, в които не само си мисля, че няма да се влюбя повече в него, а си мисля, че никога повече няма да го обичам и че никога не съм. Греша, винаги греша. В последните дни се прибира вкъщи и дори преди още да е казал „здравей“, хвърля каквото носи някъде из стаята и идва да ме целуне. И докато ме целува ме притиска толкова силно, сякаш цял ден си е представял как ще си дойде и ще направи точно това. Много е трудно да не обичаш някой, който цял ден е мислил за теб и си е представял как ще се прибере, за да те прегърне. Често си мисля колко неща може да постигне той, ако се съобразява само със себе си, харчи само за себе си, няма какво да го спира да пътува, да излиза, да общува, толкова много, колкото му се иска. Веднъж го попитах дали се е замислял за това какво щеше да бъде, ако не беше ме срещнал, какъв щеше да е животът му сега. Получих най-невъзмутимото „не“, ясно и категорично, на което не можах да не повярвам. И въпрос защо въобще би си мислил за това. Отговора е защото аз съм мислил за това и направо усетих как нещо ме пронизва като се осъзнах. Питах го, защото аз съм този, който е губил вяра във връзката ни. Той не е. Въпреки хилядите ситуации, в които сме си причинявали какво ли не. Той не е спирал да иска да е с мен.
Влюбвам се в него отново и си спомням как веднъж ми каза, че чак когато ме е срещнал и съм се пренесъл при него и разбрал какво е това спокойствие. Не се съгласих въобще. Ситуациите около нас са много по-често взривоопасни, отколкото спокойни. „Не това спокойствие.“, ми каза, „Спокойствието, че съм намерил човека, с който ще бъдем заедно и това, че разбираш начина ми на мислене.“ Знам какво имаше предвид под начина на мислене. Знам, че той осъзнава, че има проблеми, макар да не иска да го каже на глас. Знам, че той не иска да е така. И знам, че наистина мога само аз да го разбера, и да го оправдая. Защото той няма никаква вина, че това, което му се е случвало го е изкривило в някаква посока. И аз не искам цял живот да изпадам в дупки и депресии. И той не иска да губи контрол над гнева си. Но и двамата знаем, че това не е цялата палитра на истинското ни „аз“. И двамата виждаме отвъд кривите линии на другия. Затова е толкова силно, затова сме толкова много подходящи един за друг, защото знаем какво е да имаш криви линии, които другите не могат да разберат. Ако можех да върна времето назад, вероятно щях да направя така, че никой да не насилва мен и никой да не смачква от бой него. Логично е да направя това, ако имах такава сила. Но мисълта, че в такъв случай нито аз, нито той щяхме да сме това, което сме сега и може би дори нямаше да се срещнем, камо ли да се влюбим един в друг, направо ме ужасява.
Влюбвам се в него. Отново и отново. И секса напоследък е пренасящ в друго измерение, не заради физическото усещане, а заради мисълта, че съм с него, че той е с мен, заради мисълта, че единствения човек, който може да ме обича такъв, какъвто съм, е тук, и е мой, и е в ръцете ми, и диша на два сантиметра от мен, и е затворил очи, откъснал се е от света, и не иска нищо друго, освен да ме усеща. А преди малко повече от шест години бях убеден, че никога няма да имам късмета това да ми се случи.
И докато пишех последния абзац си мислих само как ми се иска да изпитам същото отново. И приключвам, защото усещам почти физически липсата на раменете му под ръцете ми.

27.06.2013г.
Ив