Не съм приключил…

0

Мислих, че съм приключил тук. Не, не мислих, че моя Водолей, ще спре с агресивните си изблици. Още по-малко мислих, че съм преборил някакви демони от миналото. Но мислих че съм спрял да се чувствам сам. Мислих, че съм намерил достатъчно хора, които са ми близки, от които не се притеснявам, които могат да бъдат някъде около мен, когато ми е зле. Няма как да имам такива хора за постоянно. Не мога да пренебрегвам съветите им и да продължавам да ги тормозя със себе си. Не мога, нямам право. А и една част изчезнаха в последните месеци по една или друга причина. А ми е толкова трудно да намирам близки хора…

Не искам никой да ми липсва. Искам да стоя на дивана, на който стоях цяло лято. Напушен и какво ли още не. Забравил всичко и всеки. Искам Феодора да е на себе си и да може да ме слуша, и да не мисли, че съм искал нещо да й отнема. Искам Хриз да имаше време и желание да ме погледне като преди. И колко много ми се иска поне веднъж да можеше да прегърна Иън, просто да стоя до него, да заспя до него… Или майка ми и баща ми да…

Толкова много го обичам… Знам, че е прав и че понякога сам си го търся. Но има моменти, в които бих дал всичко да не удря повече. Да не треперя, да не се стряскам постоянно. Когато ми е зле да е опора, а не да влошава нещата…

Знам, че всичко ще отмине, както винаги е минавало. И се е връщало. Но явно съм достатъчно сам, поне вътре в себе си, за да не мога да приключа тук.

14.11.2015г.
Ив

Колко по-объркано…

0

За някакъв кратък момент помислих, че може би съм приключил с блога. Въпреки, че далеч не всичко е било наред. Просто мислих, че някои неща, които Водолеят прави и с които може да ме сравни със земята, са вече минало. Очевидно не са. Колкото и да се опитва да бъде нормален, тези неща, това поведение рано или късно изскача. И винаги си мисля в началото, че аз съм го провокирал, и винаги после разбирам, че той просто е чакал удобния момент.

Да се озова навън, пред вкъщи, посред нощ, със неговото заявление, че ще ме пусне, когато той реши, може да звучи зле, но реално е нещото, към което трябваше да се придържаме. Защото ако бях стоял достатъчно време навън, ако му беше минал гнева преди да се върна, ако бях изтрезнял, тогава нямаше да стигнем до продълженията. Само ще кажа, че когато си преживял някаква психическа, емоционална травма, от спомените за която ти става зле, най-лесно за някой би било да те смачка, ако започне да ти говори за това, докато си напушен. Не знам как са другите хора, аз когато съм напушен влизам в собственото си въображение, измислям си ситуации, истории, представям си, че съм някой друг и го вярвам. А Водолея ме познава твърде добре и може точно колкото и аз самия за себе си, да изгради в ума ми някакво място, което  да повярвам, че е истинско. И още повече ако това място е било истинско, и той се опита да ме върне там.

А той не просто се опитва. Той може да го направи и когато съм напълно трезв, какво остава за когато съм под някакво въздействие. Може би е зле да си го мисля, но понякога имам чувството, че той е имал в някакъв момент от живота си желание да бъде насилник. По отношение на секса имам предвид, защото е ясно, че физически насилник е бил. Или все още си е.

Всъщност започнах да пиша, докато бях доста емоционален, а сега чета и виждам колко изчистено е всъщност от емоции това, което пиша. Може ли да значи, че вече не ми пука? Или просто вече не мога да го изразя, защото действителност не се чувствам добре? Или може би трябва да си призная, че имам нужда да ме принизява понякога така. Че колкото и зле да се чувствам, имам желание това да се случва. Не знам дали е за да имам поводи да съм нещастен и депресиран. Защото и без това често съм, поне да имам причина.

Или просто защото имам нужда да се връщам от време на време към насилванията, защото са твърде голяма част от мен, и имам нужда нужда да ги включвам, и в секса, и във всичко. Може би твърде дълго съм се опитвал да забравя, а сега някак си не ми се иска да забравям. Колко по-объркано може да стане в главата ми?

23.03.2015г.
Ив

Срив

0

– Не ме стряскай вече така…

Не рядко се замислям за това колко много притеснявам Водолея. Отдавна вече съм изгубил бройката на пътите, в които съм си отварял очите на някое легло, в някоя спешна помощ, а той е чакал отвън или до мен. И в един голям процент от тези пъти никой не е можел да каже какво точно е. Или поне не е в техните компетенции. Знам, че всички припадъци, световъртежи, гадене, повръщане, вдигане на кръвно, паник атаки и всякакви други подобни, си ги докарвам съвсем сам. Също съм наясно, че анемията, белодробните проблеми и слабата имунна система силно допринасят тези неща да се случват, но те се случват главно на психическа основа. Главно защо често имам нужда да оставя света около мен просто да се срине и аз да се изключа. И това се случва не само, когато имам проблем. Дори понякога, когато дълго време не е имало проблеми, като че ли съм по-склонен да се вкарам в такова състояние. Защото аз явно не мога да дишам без драми и проблеми. Знам и че е много егоистично, че би трябвало да мога да се науча да се контролирам. Въпроса е, че не знам дали искам.

Винаги съм казвал, как се радвам, че с Водолея си пасваме, че странностите ни се допълват, че колкото аз обичам да се усещам слаб, толкова той обича да се усеща силен и контролиращ, и нещата се напасват. Но явно не винаги. Макар че тук често съм писал за насълзените му очи, ще кажа, че те се случват рядко. А днес не бяха насълзени очи, той направо си плачеше и беше наистина притеснен, и изплашен. Да, няма как всеки мой срив да се случва тогава, когато той има нужда от това. Ще излъжа, ако кажа, че не ми е приятно да виждам доказателствата, че на него му пука за мен. Ще излъжа, ако кажа, че когато действа, за да ми помогне по време на срив, е по-малко въздействащ, отколкото когато раздава заповеди. Винаги съм казвал, че не обичам да го гледам да страда. И е така от една страна наистина. Но от друга ми се свива стомаха, когато го виждам толкова загрижен за мен. Не си мислете, че припадам нарочно, това няма как да стане. Но той, около мен, когато ми е лошо… Дори не мога да ви опиша емоцията, възбудата. Не е сексуална възбуда. Просто някакво неописуемо чувство на удовлетвореност, че той е тук заради мен, че мисли за мен, че плаче заради мен. Сякаш на моменти още не ми се вярва, че някой може да ме обича и да ме иска толкова дълго време. Изкривено ли е това или понякога твърде много се вглеждам в усещанията си?

08.01.2015г.
Ив

Безпричинни дупки

0

Много, ама много ми се иска на моменти да съм малко по-нормален и да не изпадам в дупки от някакви дребни неща. Знам го отпреди, когато нямам причина за депресия, аз или си измислям такава или просто дори от усещане за нищо си изпадам в такава. А най-тъпo от всичко ми е, че това се случва сега, когато Водолея полага изключителни усилия да не избухва, да не бъде агресивен, да не контролира. И успява. А в замяна аз му давам поредната моя драма, поредния отнесен поглед, поредното безпричинно хлипане, за което той настоява да кажа причината, а аз твърдя, че няма нищо, едва поемайки си въздух. На моменти много, безкрайно много ми се иска да не съм такъв. Но явно през останалото време ми е удобно да съм такъв.

Този път всъщност, изпод многото си мисли, успях да изровя това, което мисля, че е причина за дупката. Временната липса на конкретен човек около мен, който съм свикнал да е често наоколо. Не само почти нямах възможност да комуникирам с него последните две седмици, а и като цяло рутината на контактите ни в последните два месеца се наруши и не мога да му отдам нужното внимание, нито да се концентрирам изцяло и да попия разговорите с него. И понеже тази седмица предстоеше да подновим контакт по-често, аз възложих някакви големи очаквания на всичко това. И беше грешка. Защото някак не се получава. Едно че аз съм твърде ангажиран, друго, че нямам какво толкова да кажа в момента, което бих могъл да му кажа, и друго – не искам да ми усеща дупките и състоянията, не искам нон стоп да му ги натрисам, особено, когато са безпричинни. И някак си успявам да скапя разговорите. И не мога да опиша колко много ми се свива сърцето от това.

Понякога ми се иска да чувствам по-малко, да не се взирам толкова в детайлите и да не изпитвам такава голяма нужда да се смазвам сам отвътре.

31.07.2014г.
Ив

Обичан

0

Понякога имам особено мрачни моменти. Когато нищо няма смисъл, когато всичко е отчайващо, безнадеждно. Понякога сам се навирам в тези моменти, защото са ми по-лесната форма на съществуване. А понякога моментите сами си идват, с гръм и трясък. И понякога почти без малко ме довършват. И преди десетина дни един такъв момент беше с пълна сила. И ако понякога ме е страх от смъртта и не намирам смелост да мисля за самоубийство, то последния път не беше така. Последния път, когато го гледам от този момент, ми е дори леко стряскащ, защото по-силно досега не съм искал да го направя и да приключа. По някакъв начин всички, които се появиха тогава и ме измъкнаха от това желание, бяха там абсолютно навреме. Но може би следващия път няма да са.

Понякога ми се иска това да не е просто тъмен ъгъл и това да не са само негативни публикации. Защото има моменти, когато се чувствам обичан и значим за някого. А когато усещането се отнася до Иън, или до Водолея, може да се каже, че направо съм щастлив. А в случая се отнася и до двамата. Рядко се засичат толкова хубави периоди и с двамата едновременно. А може би сега е така, защото и те усетиха по някакъв начин колко сериозни ми бяха този път намеренията и са решили, че е добра идея да бъдат по-внимателни тези дни. Този вариант не ми харесва особено, предпочитам да им идва отвътре да се държат добре с мен, но дори и да не е просто отвътре, не им се сърдя. Знам, че ме обичат. Всеки по своя си начин. Знам, че биха направили много за мен. И аз ги обичам. Може би е вярно, че незаменими хора няма, но аз не виждам как бих се справил, без който и да било от двамата.

21.02.2014г.
Ив

п.п. Благодаря и на този, който беше наоколо, когато нещата се сгромолясваха. Досега не съм писал за него, а и съвсем целенасочено се старая да не допускам някакви по-специфични усещания спрямо него. И успявам. Но когато светът ми се сгромолясваше в един момент, преди десет дни, той беше по някакъв начин наоколо. И малко или много, задържа главата ми над водата. Благодаря.

Има дни…

3

Има дни, в коит0 искам да не съм се събуждал,  да не ме е имало. Иска ми се операцията ми като дете да е била неуспешна, Водолея да не се беше прибрал навреме, когато без да искам си срязах вената на едната ръка, или просто някой път той да беше ударил достатъчно силно на точното място. Има дни, в които дори не мога да обясня какво ми е, не мога да напиша един смислен ред, идва ми да крещя, а не знам с коя дума да започна. Искам да избягам. Завинаги и от всичко.

Не от всичко. Ще го напиша тук, макар че на никой друг, освен на мен, не му се чете. И макар че той го знае, и без да съм го написал, и не би бил във възторг, че го пиша тук. Но това са единствените смислени думи, които се избистрят днес в главата ми.

Обичам те, Иън. Без теб, днес нямаше да стигна до края на деня. Без теб, днес щях да се всмуча в черната дупка много повече, отколкото съм момента. Без теб, днес нямаше да видя смисъл в нищо. А когато правиш нещо заради мен, сърцето и стомахът ми се свиват в неописуема радост, че ме обичаш толкова, колкото и аз теб. Обичам те, Иън. Някога, в някой друг живот. Обещавам ти. Обещавам!

15.01.2014г.
Ив

Имен ден 2

0

Блогът стана на година. И така се радвах, че нямам повод да пиша в него за годишнината. Новата година започна добре, тихо и спокойно, усмихнато и с не малко секс по моя инициатива, което определено радва Водолея. И всичко беше толкова хубаво…

Не ми е писано да е нормално, да е внимателно. Стоя на лаптопа и разглеждам офертите за телефони, един от тях ще бъде подарък за имения ми ден. По негово желание. Стоя и не виждам нищо, плача, без да мога да го скрия, той стои зад гърба ми, за да вижда какво гледам. В момента е спокоен, но не му пука аз как съм и че ако на него агресията му мина и случката от вечерта е вече зад гърба му, то аз днес никак не успях да го преглътна бързо, и не мога да спра нито сълзите, нито треперенето, нито да се вкарам в адекватно състояние. Той ми сочи някакви телефони, казва какво му харесва на него. А аз не виждам. Просто не виждам. Преглъщам шумно, поглеждам на другата страна.
– Ще спреш ли вече? – поглеждам го. Тона му е раздразнен. Много често, когато го избие на на агресия и след това, когато спре, сякаш се осъзнава какви ги е свършил и става изключително мил с мен. В редки случаи, като този, си остава раздразнен и груб. И тях трудно ги преживявам.
– Хайде, стига толкова.
Потвърждава ми още веднъж нежеланието му да ме успокоява точно в момента, което ме срязва отвътре. Затварям очи и поемам няколко пъти дълбоко въздух, в опит да се овладея и да спра. Чувам го как въздиша… Вбесява се. На крачка съм да избухне отново, сега е момента да вложа всичките си усилия, за да спра… Но става обратното и от очите ми тръгват нови сълзи, макар и безгласни. Погледът му е все по-ядосан, и виждам новия агресивен изблик, който напира да излезе. А не мога, не мога още веднъж тази вечер да мина през това.
– Моля те… – това е единственото, което мога да кажа в момента и трябва да спра до тези думи, защото иначе рискувам да заплача с глас, което може да го вбеси още повече. Не чета грам размекнатост в очите му. И вече дори започвам да се примирявам с това, което ще последва. Той тръгва рязко към мен и дори преди да успея да се задъхам, рязко дърпа лаптопа от ръцете ми. Без да каже и дума, го слага в чантата, взима и другия лаптоп и излиза от вкъщи, тряскайки врати, и ритайки обувките в коридора. Преди това чувам и дрънчене на ключове, а като излиза заключва отвън вратата. Предполагам ми е взел ключовете и е заключил отвън. Не ми се проверява дали е така. А и отдавна не изпитвам желание да излизам след някое негово изпълнение.

Заспал съм на дивана. Събуждат ме ръцете му някъде около кръста ми и целувките му по врата ми. Всичко е угаснало, той си е той, агресията я няма. Ставам сънен, с предложение да си легнем в леглото.
– Няма за кога. – поглеждам часовника. Пет и половина сутринта. А той излезе преди 22 вечерта. Разтрепервам се, той не вижда, за щастие. Това са повече от 7 часа преди да му мине. С всяка година му трябва все повече време, за да му мине. Някой път няма да съумее да излезе в тези седем или повече часа, които са му необходими и ще ме довърши. Радостното е, че тази мисъл ме стряска. Значи все все още си искам живота по някакъв начин и не съм чак толкова вероятен самоубиец.

07.01.2014г.
Ив