Не съм приключил…

0

Мислих, че съм приключил тук. Не, не мислих, че моя Водолей, ще спре с агресивните си изблици. Още по-малко мислих, че съм преборил някакви демони от миналото. Но мислих че съм спрял да се чувствам сам. Мислих, че съм намерил достатъчно хора, които са ми близки, от които не се притеснявам, които могат да бъдат някъде около мен, когато ми е зле. Няма как да имам такива хора за постоянно. Не мога да пренебрегвам съветите им и да продължавам да ги тормозя със себе си. Не мога, нямам право. А и една част изчезнаха в последните месеци по една или друга причина. А ми е толкова трудно да намирам близки хора…

Не искам никой да ми липсва. Искам да стоя на дивана, на който стоях цяло лято. Напушен и какво ли още не. Забравил всичко и всеки. Искам Феодора да е на себе си и да може да ме слуша, и да не мисли, че съм искал нещо да й отнема. Искам Хриз да имаше време и желание да ме погледне като преди. И колко много ми се иска поне веднъж да можеше да прегърна Иън, просто да стоя до него, да заспя до него… Или майка ми и баща ми да…

Толкова много го обичам… Знам, че е прав и че понякога сам си го търся. Но има моменти, в които бих дал всичко да не удря повече. Да не треперя, да не се стряскам постоянно. Когато ми е зле да е опора, а не да влошава нещата…

Знам, че всичко ще отмине, както винаги е минавало. И се е връщало. Но явно съм достатъчно сам, поне вътре в себе си, за да не мога да приключа тук.

14.11.2015г.
Ив

Съмнения

4

Винаги съм казвал колко ужасно е да ти нямат доверие. Защото съм го изпитал на гърба си многократно през последните години. Не че не съм си го заслужил, всъщност сериозно съм допринесъл за това да не ми се вярва. Но дори да осъзнаваш вината си, това не го прави по-лесно, когато човека до теб изказва съмнение във всичко, което правиш и казваш, и навсякъде търси някаква скрита идея или заговор. И често след това излизаш виновен, без всъщност да си. Седем години съм бил винаги в тази позиция и съм се оплаквал колко е тежко.

Но не съм знаел, че може да е и по-зле. Защото може вместо на теб да не ти вярват, ти да спреш да вярваш на някого. И когато това е човека, който обичаш, най-близкия ти човек, човека, който знае всичко за теб – е, тогава вече е тежко. Да се питаш и да се чудиш всяка една дума, която ти казва, всяко едно чувство, което показва, реално ли е или не. Всъщност не всяка, но точно за едни такива важни неща, които ти се иска да приемаш безпрекословно. Обяснявам си постоянно как го обичам и той е всичко за мен, и му вярвам, защото знам, че и аз съм всичко з него. И след пет минути отново ме глождят едни чуденки, едни съмнения… Не става въпрос за изневери, майната му на това. А за поведение. Поведение, с което той донякъде ме кара да се чувствам виновен за периода, в който не бяхме заедно. Поведение, което никак не е типично за него. И или го играе много добре, или психичното му състояние хич не е добре. Не мога да ви опиша като какъв идиот се чувствам, че се съмнявам в него тогава, когато той може би има огромна нужда от моята помощ. Всъщност той получава моята помощ, преглъщам всякакви задни мисли и му давам всичко, което си мисля, че би могло да му помогне в случая. И после пак се съмнявам дали той не го прави именно заради това.

Не искам да слушам истории за счупени вази и как, колкото и да ги лепиш след това, не били така красиви. Нашата ваза и на сол е била, и пак си я събрахме после. Да, не е така красива, но ние си я харесваме. Единственото, което искам, е да му вярвам. Ако ще да е сляпо, ако ще да е наивно. Побърквам ме тези съмнения и анализи в главата ми. Предпочитам да обичам глупаво, отколкото да се съмнявам умно.

17.05.2014г.
Ив

Хриз

2

В света живеят едни такива хора, разкошни и прекрасни, които могат с нещо минимално да те накарат да се чувстваш обичан и значим, без да си го заслужил. Хризчето е една от тези хора. Това е Хризеида, за която писах преди време и обещах да пиша повече, но днес тя ми е толкова мила, че е просто Хризче 🙂 . Не разбрах нито кога, нито с какво точно съм я спечелил, но  знам, че на нея винаги мога да вярвам и разчитам, а в нейните очи се виждам винаги няколко идеи по-стойсностен, отколкото съм. Именно затова често изпитвам вина, че й се наложи да се занимава с мен, с глупостите около мен, с невъзможнността между нас да се случи това, което тя иска. Но ще излъжа, ако кажа, че в представите ми с нея не стигаме доста далеч и понякога ме гризе някакво любопитство дали наистина щяхме да стигнем до там, ако бях дал на тази връзка възможност. Едва ли. Но поне в началото щеше да ни е хубаво, докато опитваме.

Хризчето днес ме покани да бъде една от важните личности в много важен за нея ден. Отказах. Не ми е там мястото, а и не искам да я карам да изживява нещо наново. Не че съм толкова незабравим, но аз явно й допадам не по-малко, отколкото тя на мен. А тя за мен е много специален човек. С разсъждения на светлинни години от разсъжденията на хората около мен. Не, не е нито по-напреднала, нито изостанала. Просто е различна. Вижда и  чувства по друг начин. Не слага рамки, експериментира, не се отказва, не се страхува, и въпреки всички разочарования, през които е минала, продължава да бъде наивно добра, дори когато й е ясно, че отсреща ще я излъжат. Тя ме прие такъв, какъвто съм, влюби се в това, което съм, със слабостите и странностите ми. А нейните слабости и странности са подобни на моите. И затова ми е толкова лесно да бъда около нея.

Най-трудното с Хриз беше да й кажа, че трябва да спрем и че не мога да й дам това, което иска. Не това, което тя ми казваше, че иска, а това, което наистина искаше. Обичам я по един странен начин, и като влюбен в нея, и като приятел, и като човек, който я уважава и се радва на уважението й. Ако не бях толкова изкривен, ако бях останал с тази сексуалност, която според мен ми е била вродена, а не с тази, която по-късно съм придобил, може би тя щеше да е човека до мен.

Помня, когато я видях за първи път, преди близо три години. И от този спомен се сещам, че при нас не е само емоционално, а има и химия. Помня с какво беше облечена, как беше вързана косата й, как стоеше с гръб към мен и се обърна поне 5 пъти да ме погледне. А аз я поисках физически тогава, което за първи път ми се случваше толкова осезаемо с жена. Момиче, тя беше далеч от възрастта на жена тогава. Още е, за мен.

Искам да е щастлива, по всички възможни начини. Но някой ден, когато я видя, че се е отнесла в някакво безумно влюбване в някой друг, който може да бъде с нея както трябва, ще ми загорчи съвсем малко, че вече няма да съм единствения специален за нея,

24.04.2014г.
Ив

Всеки път, когато се връща

0

Нямам въздух. Главата ми бучи. Стоя на дивана, наведен надолу към килима. Сълзите не спират да се стичат една след друга, а дори не се усещам да плача. По-скоро се чувствам изморен, физически изморен, температурата допълнително кара всичко да се върти около мен и просто искам да спре. Ръката ми е на лицето ми и се опитва да избърше всички телесни течности, които избиват отнякъде. Затварям очи, не мога повече да ги държа отворени, изпитвам болка да са отворени. Причината дори не си я спомням в момента. В даден момент, когато физическата болка вземе превес, когато желанието му за контрол вземе превес, когато видя в очите му, че е спряло да го интересува какво може да ми направи и колко силно удря, тогава забравям причината да го прави. Защото вече няма значение. Може би звучи идиотско, но не ме боли толкова от физическото усещане, колкото именно от онзи негов поглед, в който спирам да виждам себе си и виждам само ярост. Нямам представа как успява да спре преди да стане нещо кой знае колко по-сериозно. Понякога си представям, че не успява. За да се стресне от това, което ще ми направи. Или просто, за да стигнем до някакъв край.
Внезапно дърпа ръката ми от лицето и слага ръка през врата ми. Знам, че най-вероятно всичко е угаснало, ако искаше да продължи, щеше вече да удря. И все пак не искам да отварям очи, нямам сили за каквито и да било продължения.
– Иво…
И чувам един друг глас, глас който чувам много рядко, дори когато се укротява, дори когато му минава, когато е мил с мен, когато се притеснява. Това е неговия стреснат глас, несигурен, неуверен. На него му се случва веднъж на няколко месеца да се чувства неуверен в каквото и да било. Отварям очи, той е седнал на земята пред мен и гледа надолу. И ръката му стиска моята. Сядам до него на земята, въпреки, че самия аз още треперя. Тогава поглежда към мен и виждам това, което вече знаех, че ще видя – сълзи. Макар и не така извиращи като моите.
– Иво, не искам да става така…
Отварям уста, за да му кажа нещо, без въобще да съм сигурен какво искам да му кажа, но вместо да проговоря, започвам да плача с глас. Не че не се радвам, че толкова бързо се изключи от онова състояние на ярост, просто превключването се случва много бързо днес и емоциите ми избиват. И могат само да го прегърна. И докато се стискаме един друг така, все едно всеки го е страх да не изпусне другия от ръцете си, чувам да ми казва, все още с онзи несигурния глас:
– Опитвам се, наистина…
Може би звуча като най-големия идиот, но аз му вярвам. Че се опитва. Че иска да преодолее себе си, макар и почти никога да не успява. Че губи себе си, губи контрол и не знае какво върши. И не, не вярвам, че напълно осъзнато се държи така с мен. Не вярвам. И когато пак се видя в очите му, когато видя страха му за мен… Може би е защото имам само него, но дори и така е, чувството да си го връщам, след всеки път, когато по някаква причина е изгубил себе си… Нищо не ми носи по-топло усещане, нищо не ме успокоява повече.

28.12.2013г.
Ив

Вярвай ми…

0

Вярвай ми, моля те, вярвай ми…

Шест часа е. Събуждам се след поредния гаден сън. Легнах в четири. Не помня вече колко нощи подред не спя повече от 2-3 часа, понякога няма и толкова. Натресох си отново, и то дори не разбрах как точно, някаква сериозна дупка, която се опитва да избие в поредната депресия. Която обаче аз поне привидно натискам надолу, не й давам гласност и тя няма друг избор, освен да избие подсъзнателно. Може би защото го разказах на двама души за кратък период от време, може би прекалих с автохипнозите, може би възстановките, които правим с Водолея са твърде интензивни, може би прекалено рано и наивно си повярвах, че имам напредък. Не знам заради кое е. Но знам, че не искам да спя. Не искам да сънувам. Не искам да виждам никой насън, не искам да си спомням за нищо насън, защото там нямам никакъв контрол и не само не мога да спра да го виждам, когато поискам, а и сънуваното може да се доизкриви в толкова грозни неща…

Шест часа е. Аз не мога да дишам. Задушно ми е. Сърцето ме свива. Опитвам се да си изтрия от ума това, което съм видял току що. Плача, без да се усещам кога съм започнал. А Водолея спи до мен. Тихо и спокойно. Единственото, което искам е да го събудя и да го накарам да ме прегърне. Единственото. Но не мога. Хубавия период малко по малко си отива. Някой му налива съмнения в главата и въпреки всичките му опити да се бори със себе си, виждам как това бавно го изяжда от вътре. Не ме е ударил все още. Но разговорите са вече други. Разпитва ме. Казва ми, че няма да ми каже какво знае и откъде го, докато аз сам не му призная. Всъщност не са много нещата, които той не знае за мен. Тайните ми не са и актуални, те са за хора и ситуации, които отдавна ги няма покрай мен, и вече нямат никакво значение. Но тайните ги има. И аз не знам за коя от тях е разбрал. Ако знаех, че това ще оправи всичко, бих му ги разказал до една, каквито и да са последствията след това. Но това няма да оправи нищо. Ще го накара да ми вярва още по-малко, отколкото и сега. А как не мога да му обясня, че нищо от това няма значение, че никой не е способен да бъде по-важен за мен, отколкото е той. Тези тайни са просто слабости, грешки, опити да запълня някакви празнини, за които той всъщност не е виновен. Искам да можех да върна времето назад и да направя така, че той да ми вярва повече. За нищо друго не искам да връщам времето, само за това. А в същото време виждам колко много ме обича, без да ми вярва… Колко хора обичат, без да вярват на другия? Дори това е готов да преглътне. Нима мога дори да си представя, че мога да бъда по-значителен за някой друг? Знам, че всичко сме съсипали толкова много от самото начало на всичко. Но въпреки това винаги ми се е искало някакси от само себе си всичко да се оправи…

Въпреки всичко, той направи всичко възможно в последните месеци да се чувствам добре. и затова сега се опитвам да направя същото за него. Може да не признавам нищо, чакам да отмине, страх ме е да кажа, за да не кажа нещо, за което не знае. Но не е толкова от страх от реакцията му, а просто защото знам, че това ще е края нахубавия период. А така се надявам просто някак всичко да се размине и размие. Затова правя всичко, което поиска. Затова влизам по-рядко в интернет, затова почти не му отказвам секс. Затова и се опитвам да не му натрисам дупките си. Крия ги в себе си, смея му се и се правя, че всичко е наред. Може би усеща, че се преструвам, но дано усеща и че го правя, защото се старая да не го натоварвам, както непрестанно съм правил шест години.

И все пак толкова много искам просто да го събудя и да му кажа, че не ми е добре, че искам да ми вярва, че нямам никой друг освен него и не искам да имам, че имам нужда само от него и нищо друго…

Станах, работих, чаках го да се събуди. Когато отвори очи, още сънен, явно в момента не си спомняше за нито едно от последните търкания. Погледна ме, усмихна се и ме попита защо съм станал толкова рано. В момент всичко лошо ми се изпари от ума ми, исках само да го целуна. Той рядко очаква инициативи от мен и след като отидох в леглото, и го целунах, очите му бяха още по-усмихнати, макар и още сънени. И влюбени. Влюбени в мен. Само да можеше и да ми вярва…

16.09.2013г.
Ив

Влюбвам се

0

ноти
Не мога да ви го опиша. Чувството, когато се влюбвам наново в него. Случвало ми се е много, много пъти. Често пъти стигаме до ситуации, в които не само си мисля, че няма да се влюбя повече в него, а си мисля, че никога повече няма да го обичам и че никога не съм. Греша, винаги греша. В последните дни се прибира вкъщи и дори преди още да е казал „здравей“, хвърля каквото носи някъде из стаята и идва да ме целуне. И докато ме целува ме притиска толкова силно, сякаш цял ден си е представял как ще си дойде и ще направи точно това. Много е трудно да не обичаш някой, който цял ден е мислил за теб и си е представял как ще се прибере, за да те прегърне. Често си мисля колко неща може да постигне той, ако се съобразява само със себе си, харчи само за себе си, няма какво да го спира да пътува, да излиза, да общува, толкова много, колкото му се иска. Веднъж го попитах дали се е замислял за това какво щеше да бъде, ако не беше ме срещнал, какъв щеше да е животът му сега. Получих най-невъзмутимото „не“, ясно и категорично, на което не можах да не повярвам. И въпрос защо въобще би си мислил за това. Отговора е защото аз съм мислил за това и направо усетих как нещо ме пронизва като се осъзнах. Питах го, защото аз съм този, който е губил вяра във връзката ни. Той не е. Въпреки хилядите ситуации, в които сме си причинявали какво ли не. Той не е спирал да иска да е с мен.
Влюбвам се в него отново и си спомням как веднъж ми каза, че чак когато ме е срещнал и съм се пренесъл при него и разбрал какво е това спокойствие. Не се съгласих въобще. Ситуациите около нас са много по-често взривоопасни, отколкото спокойни. „Не това спокойствие.“, ми каза, „Спокойствието, че съм намерил човека, с който ще бъдем заедно и това, че разбираш начина ми на мислене.“ Знам какво имаше предвид под начина на мислене. Знам, че той осъзнава, че има проблеми, макар да не иска да го каже на глас. Знам, че той не иска да е така. И знам, че наистина мога само аз да го разбера, и да го оправдая. Защото той няма никаква вина, че това, което му се е случвало го е изкривило в някаква посока. И аз не искам цял живот да изпадам в дупки и депресии. И той не иска да губи контрол над гнева си. Но и двамата знаем, че това не е цялата палитра на истинското ни „аз“. И двамата виждаме отвъд кривите линии на другия. Затова е толкова силно, затова сме толкова много подходящи един за друг, защото знаем какво е да имаш криви линии, които другите не могат да разберат. Ако можех да върна времето назад, вероятно щях да направя така, че никой да не насилва мен и никой да не смачква от бой него. Логично е да направя това, ако имах такава сила. Но мисълта, че в такъв случай нито аз, нито той щяхме да сме това, което сме сега и може би дори нямаше да се срещнем, камо ли да се влюбим един в друг, направо ме ужасява.
Влюбвам се в него. Отново и отново. И секса напоследък е пренасящ в друго измерение, не заради физическото усещане, а заради мисълта, че съм с него, че той е с мен, заради мисълта, че единствения човек, който може да ме обича такъв, какъвто съм, е тук, и е мой, и е в ръцете ми, и диша на два сантиметра от мен, и е затворил очи, откъснал се е от света, и не иска нищо друго, освен да ме усеща. А преди малко повече от шест години бях убеден, че никога няма да имам късмета това да ми се случи.
И докато пишех последния абзац си мислих само как ми се иска да изпитам същото отново. И приключвам, защото усещам почти физически липсата на раменете му под ръцете ми.

27.06.2013г.
Ив