Липсващ въздух

0

Девет години. И забравих тъпата дата. Никога, никога в живота си не съм я забравял. Не знам как стана тази година. И не се сетих на другия ден, не и на следващия, или по-следващия. Сетих се след две седмици. А тези две седмици също минаха със сериозна преса. Така както той си знае. И вече достатъчно ми се беше натрупало.

Задушавали са ви, докато ви чукат? С възглавницата. Знаете ли какво е усещането? Да се опитваш да си достигнеш въздуха и да не можеш. И да ти кажат, че не трябва и не можеш да реагираш на това. И че докато ти не спреш да реагираш, и те няма да спрат да те задушават. Знаете ли колко е трудно да накараш собствения си инстинкт, да се опиташ да вдишаш и да се бориш срещу това, което ти спира въздуха, да спре? И колкото и да се опитваш да си го наложиш, да не успяваш? И в това време някой да те чука, по най-грубия възможен начин. Не, не ми пука нито колко противно звучи, нито кой ще го прочете.

Толкова много съжалявам, че той толкова добре се усеща и винаги дърпа възглавницата, преди недостига на въздух да доведе до нещо с по-сериозни последствия… Колкото и да си мисля, че съм си нагласил някакъв живот, тези желания рано или късно си се връщат. И много добре знам, че само страха ме спира. Затова искам да не го правя аз. Просто нещо случайно или не чак толкова случайно да стане.

И да, много трудно се разказва за липсващия въздух. Защото дори не мога да формулирам каквото точно е нивото на унижение и ужас, което изпитваш в такъв момент. Но аз съм си виновен, че съм удавник, който иска да ползва за сламка човек, който не е длъжен дори да ме слуша. И все пак той слуша. Просто аз не мога, дори когато решавам да не му разказвам нещо, да го направя както трябва. И какво правиш, когато единия те души, докато те чука, а този, който ти е единственото емоционално спасение, му дойде до гуша от теб(не, това не е обвинение, просто констатация)? Не, наистина, какво се прави? Защото моите идеи са доста еднопосочни. Но още се мъча да преодолявам инстинктите.

19.04.2016г.
Ив

Три желания за Коледа

0

another_sad_christmas_by_sindesireПолагам много усилия да обичам празниците. И да имам подобаващо настроение на тях. Не мога вече. Толкова ми е изморено и физическо и емоционално, че не мога вече дори да се опитвам да пиша завоалирано, така че да смекчавам нечии действия.

Понякога удря, за да унижи, предупреди или подобни, когато важна е не силата, а просто да го направи, за да спра да правя аз нещо или да се замисля върху нещо. Това е понякога. А понякога… Виждам как целта му е да удари колкото се може по-силно. И когато са няколко такива удара… Не знам дали той удря толкова силно или просто е от моята реакция на това, понякога не мога да си поема въздух. Вдишвам, вдишвам, но мисля, че нищо не ми влиза в дробовете. Другото е плача, който не мога да контролирам. Не плача с глас, само сълзи. Снощи си мислех три неща, докато нямах никакъв въздух. Първото беше, че просто искам да припадна. Да припадна и да е събудя след 2-3 часа, когато всичко ще е ОК, Водолея ще е ОК, никой няма да помни че това се е случвало. Второто беше, че искам да умра. и напоследък често ми се завръщат подобен род мисли и… Това, че не съм пробвал, е от страх, че няма да успея, а само ще се осакатя, и после нито ще мога да живея нормално, нито ще имам възможност да пробвам отново. Но всъщност, когато Водолея удря аз не си мисля за самоубийство. Тогава ми се иска той да го направи. Да удари толкова силно, че аз да съм до там. Толкова лесен край на всичко ми се струва…

И трето – мисля си за Иън. Че ме прегръща, че живея с него, че ми помага да преодолея някакви неща. Понякога толкова много искам да съм наистина с него, че ме стяга сърцето като си го помисля. А няма как. И нещата вече са такива, че дори не мога да му разказвам, когато нещо такова се случи. А и той не заслужава постоянно да бъде товарен с това, достатъчно е направил за мен.

Но искам някога, някак си, да го докосна. За малко. Искам да може да е с мен, когато искам да забравя как удря Водолея.

25.12.2015

По-силно

0

Иска ми се да ме удариш толкова силно, че да припадна. Че да не усещам повече какво правиш. И да не си отворя повече очите. Просто да приключа там някъде, между ударите. Не искам да ме боли кръста или гърба, и да се чудя как да легна на леглото, не искам да повръщам, не искам да ме стяга сърцето и да ми изтръпва лявата ръка. Не искам да нося дълги ръкави, когато ми е топло. Не искам да ме боли. Знам, че това си ти. Знам, че няма да се промениш. Не искам да избягам. Но точно днес много ми се иска да приключа. Да си припомня онзи момент с левитирането, когато си помислих, или се надявах, че няма да се прибереш навреме, за да ме заведеш на лекар преди да е станало нещо фатално. Искам онзи момент, в който нещата нямаха значение. Не можеш да си представиш колко много исках днес някой от ударите да бъде толкова силен, че да не се събудя повече. А вместо това се чудя как да седна в момента и ме прерязва като си поемам въздух. И вече не мога да го кажа на никого, защото аз така съм си избрал, да бъда с теб.

Не искам никой да ме спасява, нито сам да спасявам себе си, не искам да започвам на чисто, не искам да те променям. Просто ме удари по-силно другия път. Ако не друго, поне за момент да си помисля, че нещо се случва и да изпитам онова освобождаващо усещане за край.

Знам, че утре ще усещам и ще искам друго. Но днес…

06.05.2015г.
Ив

Въпреки, че ще го прочетеш или точно заради това

0

Влюбих се в теб. Толкова безумно, ужасно много, че на моменти не ми стигаше въздуха. Буквално не ми стигаше. Няколко пъти съм припадал, мислейки си за теб. Докато си представях как съм с теб или докато осмислях, че не мога да съм с теб. Не ти го казах, разбира се, щеше да е прекалено вмешателство в живота ти, да те натоварвам и с това. Размиха ми се границите отдавна с това вмешателство, но проблема май е, че не толкова аз се намесих в твоя живот, колкото омесих теб в моя. Видях ни заедно. Бил съм влюбен и в други преди теб, откакто съм с Водолея – Стрелеца, Везните, Иън, Хризеида  и още един-двама. Разликата с теб е, че с тях знаех, че е нещо временно, знаех че няма да си прекъсна връзката заради тях, може да ми е минавало за секунда првз ума, но е било за кратка секунда. А с теб не го знаех, дълго време не го знаех. Въпреки, че ти май не го разбра. Видях ни заедно, представях си ни като двойка, представях си ни че живеем заедно, представях си как идвам при теб, как се запознавам с приятелите ти. Мислех за това по цял ден, по цяла нощ. И в един ден се осъзнах, че го искам. Повече от всичко друго го исках. И усещах безкрайнна нужда да го направя.
Но го осъзнах много късно. Покрай теб вече имаше друг човек и ти беше включил копчето на самоконтрола и беше започнал да забравяш за мен. Знаеш ли какво правих, за да си притъпя болката? Представях си, че сме заедно. Представях си, че съм дошъл при теб и че живеем заедно двамата някъде. Питах те коя смяна си и пишех нещо като измислен днвеник за това какво евентуално бихме правили, например „Днес се събудихме към 10 сутринта, излизахме на разходка до еди къде си, после те изпратих на работа, сгтовтих ти еди какво си докато те нямаше, като се връна вечеряхме, гледахме еди кой си филм и правихме секс.“. Това продължи със седмици. Записки за всеки ден. Да, знам колко жалък звуча. Но аз съм често такъв и вече не ми пречи за какъв ще ме помислят. Задълбавах в теб, защото всичките ми усещания спрямо теб бяха толкова вълшебни, че не исках и за секунда да ги губя. За сметка на теб. Който прогресивно с всеки ден ставаше все по-дистанциран. Така и трябваше. Дори това целях в началото на разговорите ни. Защото не смятах, че аз ще се влюбя до степен да съм готов да хукна към теб и ме беше страх да не изпиташ нещо до толкова сериозно, че да те нареаня прекалено  с невъзможността да сме заедно. Кой да знае, че само мен ще ме боли накрая…
Да, знам, че ще го прочетеш. Но искам да разбереш колкото значителен си бил за мен. И си. Не за да предприемаш нещо, това е отдавна изгубено. И не защото моето влюбване е някаква велика привилегия. Но ми се струва, че не ти го казах достатъчно ясно, за цялото това време.  А искам да ти го кажа, най-вероятно от егоизъм.
Дали ме боли сега понякога? Боли ме. Винаги ще ме боли, кога по-малко, кога повече.  Понякога, когато си чатим ме раздира отвътре, че вече не ми пишеш  като преди. Настоящия хубав период с Водолея се случи, защото аз реших че ще направя всичко възможно да изляза от дупката и ще се отдам на нещо по-достъпно. А какво по-достъпно от Водолея? Навих си на пръста как той е единствения чоек, който ме иска и остава с мен въпреки странностите ми, и изживях поредното ново влюбване в него.
Дали така забравих чувствата си към теб? Не, няма да ги забравя. Аз си ги харесвам тези чувства и си ми харесва да се потапям в тях. Просто вече не го правя ежедневно, ежечасно и с риск за здравето, а в малко по-допустими дози. Възпрял съм се десетки пъти досега да ти напиша директно чувството, което изпитвам . Няма да го напиша никога. Но ти много добре знаеш кое е, нали?

03.06.2013г.
Ив