Не съм приключил…

0

Мислих, че съм приключил тук. Не, не мислих, че моя Водолей, ще спре с агресивните си изблици. Още по-малко мислих, че съм преборил някакви демони от миналото. Но мислих че съм спрял да се чувствам сам. Мислих, че съм намерил достатъчно хора, които са ми близки, от които не се притеснявам, които могат да бъдат някъде около мен, когато ми е зле. Няма как да имам такива хора за постоянно. Не мога да пренебрегвам съветите им и да продължавам да ги тормозя със себе си. Не мога, нямам право. А и една част изчезнаха в последните месеци по една или друга причина. А ми е толкова трудно да намирам близки хора…

Не искам никой да ми липсва. Искам да стоя на дивана, на който стоях цяло лято. Напушен и какво ли още не. Забравил всичко и всеки. Искам Феодора да е на себе си и да може да ме слуша, и да не мисли, че съм искал нещо да й отнема. Искам Хриз да имаше време и желание да ме погледне като преди. И колко много ми се иска поне веднъж да можеше да прегърна Иън, просто да стоя до него, да заспя до него… Или майка ми и баща ми да…

Толкова много го обичам… Знам, че е прав и че понякога сам си го търся. Но има моменти, в които бих дал всичко да не удря повече. Да не треперя, да не се стряскам постоянно. Когато ми е зле да е опора, а не да влошава нещата…

Знам, че всичко ще отмине, както винаги е минавало. И се е връщало. Но явно съм достатъчно сам, поне вътре в себе си, за да не мога да приключа тук.

14.11.2015г.
Ив

Advertisements

Безпричинни дупки

0

Много, ама много ми се иска на моменти да съм малко по-нормален и да не изпадам в дупки от някакви дребни неща. Знам го отпреди, когато нямам причина за депресия, аз или си измислям такава или просто дори от усещане за нищо си изпадам в такава. А най-тъпo от всичко ми е, че това се случва сега, когато Водолея полага изключителни усилия да не избухва, да не бъде агресивен, да не контролира. И успява. А в замяна аз му давам поредната моя драма, поредния отнесен поглед, поредното безпричинно хлипане, за което той настоява да кажа причината, а аз твърдя, че няма нищо, едва поемайки си въздух. На моменти много, безкрайно много ми се иска да не съм такъв. Но явно през останалото време ми е удобно да съм такъв.

Този път всъщност, изпод многото си мисли, успях да изровя това, което мисля, че е причина за дупката. Временната липса на конкретен човек около мен, който съм свикнал да е често наоколо. Не само почти нямах възможност да комуникирам с него последните две седмици, а и като цяло рутината на контактите ни в последните два месеца се наруши и не мога да му отдам нужното внимание, нито да се концентрирам изцяло и да попия разговорите с него. И понеже тази седмица предстоеше да подновим контакт по-често, аз възложих някакви големи очаквания на всичко това. И беше грешка. Защото някак не се получава. Едно че аз съм твърде ангажиран, друго, че нямам какво толкова да кажа в момента, което бих могъл да му кажа, и друго – не искам да ми усеща дупките и състоянията, не искам нон стоп да му ги натрисам, особено, когато са безпричинни. И някак си успявам да скапя разговорите. И не мога да опиша колко много ми се свива сърцето от това.

Понякога ми се иска да чувствам по-малко, да не се взирам толкова в детайлите и да не изпитвам такава голяма нужда да се смазвам сам отвътре.

31.07.2014г.
Ив

Друга част от теб

0

Духа вятър. Отвратителен. Няма хора по улиците. Най-доброто възможно време днес. В парка сме, на една скрита пейка, но и без това няма никой друг наоколо. Той е седнал, облегнат назад. Аз съм седнал в него. С лице към него. Ръцете му са на кръста ми. Говори нещо и гледа към реката. Не чувам. Гледам го. Добре е. Изглежда добре. Звучи добре. След период, който му се отрази зле и психически, и физически. Рядко съм го виждал такъв. Признавам, че за момент се поддадох на подозрения и се зачудих това ли е човека, с който съм и искам ли да съм с него. Кратък момент. Странно е как това да го видя слаб и да усетя, че накрая съм все още така силно привлечен от него, както и когато е бил в пълен контрол, ми докара едно ново гъделичкане в стомаха. Не съм си въобразявал никога, че той е железен човек, без нужда от това да се срине понякога. Защо за толкова години не се е сривал обаче? Сривал се е. Но тогава се е чувствал длъжен да остане силен и да не се показва слаб. И тогава, за да запази силата си, е превръщал слабостта в агресия. Към мен най-често. Но този път до агресия не се стигна. Не защото не му дойде отвътре, а защото той ми обеща и не можеш да си позволи да си наруши обещанието. Видях, много добре видях колко усилия му костваше това и как без малко не загуби себе си. Но се удържа, защото явно му е по-важно да не загуби мен. Да, припявайте сега в хор, че никога не е късно да ме удари пак. Мислите ли, че това има значение за мен в момента?

Всъщност той загуби донякъде себе си. Потъна в някаква дълбока дупка, която го разболя и психически, и за момент мислих, че или ме лъже, и го имитира, или още по-лошо – че няма да мога да му помогна. Не знам дали му помогнах. Опитах се. И днес той е добре. Заради себе си или заради мен  – не знам, вероятно и заради двамата. И докато ми говори нещо виждам някаква промяна в погледа му. Очите ли му са по-меки, лицето ли е по-спокойно, но виждам част от него, която досега я нямаше…

– Въобще не ме слушаш. – смее се, докато ми го казва.

– Гледам те.

Той се засмива пак, ръцете му влизат под тениската и минават по гърба ми. Бута ме към него надолу и започва да ме целува. Ръцете ми са около врата му и не искам дори да си представям минутите, в които няма да го усещам как се докосва до мен. И стомаха ми се свива отново.

И целия свят да бях обърнал, нямаше да намеря някой, който да успее да се превърне в толкова голяма част от мен. Никой и нищо не обичам повече от него.

07.06.2014г.
Ив

Рестартиране

2

Месец и три дни. Толкова издържахме преди да направим първата издънка. Преди месец и три дни си обещахме, че ще направим всичко възможно, за да се случи така, че аз и той да бъдем родители някога, на общо дете. Имаме идея уж как да пестим и да събираме средства за тази цел, открили сме как точно да осъществим осиновяването и какво да направим впоследствие, за да бъдем и двамата законни и пълноправни родители на това дете. Убедени сме, че го искаме. Но не сме убедени, че ставаме за това. Отброяването, което започна преди месец и три дни, не е само за това какво сме постигнали във финансов аспект и колко това ни доближава до детето. Тогава не си обещахме само да пестим пари, за да го направим реалност. Обещахме си да се научим да се държим нормално един с друг. Обещахме си единия да спре да бъде агресивен и да избухва, да спре да удря, да обвинява, да бъде параноичен, и да притиска, и да се налага за всичко. Обещахме си другия да спре да изпада в дупки и депресии, да контролира паник атаките, желанията за припадане, блокиране, плачене, самосъжаление, безпомощност. Месец и три дни. Толкова. Мъча се да си обясня, че всички родители правят грешки и ние няма да бъдем перфектни, колкото и да се надяваме на това. Но аз знам, че нашето е прекалено далеч от перрфектно и трябва да работим по изглаждането на нещата, преди да направим каквото и да е, защото не можем да доведем едно дете в среда, за която ни е ясно, че не е подходяща. Ще трябва да се начучим. Но явно няма да е от днес.

Него го гонят паранои, аз съм в дупка и депресиран, и макар да не му го казвам, се самоизяждам, и самосъжалявам отново по цял ден. Той е нервен, аз съм отнесен и комбинацията от това, доведе до ситуация, която приключи със шамар. Първия от май месец насам. Знам, че и двамата се бяхме надявали, че сме приключили с това, защото след като ме удари видях очите му навлажнени, точно както бяха и моите. Не исках да сме прекъсввали един толкова хубав период. И той не го беше искал. Грабна ключовете и изчезна нанякъде. За да не продължи, за да се овладее.

А аз не мога да се овладея. Стоя на компютъра, ръцете ми треперят, сълзите ми падат. Казвам на  тези, с които чатя че сме се скарали, но смелостта ми стига до там, не мога да им кажа че ме е ударил, а искам някак да им намекна какво ми е. Никога, на никой не съм могъл да кажа какво ми е точно. И те няма как да ми помогнат, след като не знаят. Не плача само от удара. Плача за прекъснатите месец и три дни, и за невъзможността да спазваме собствените си условия, които ще ни доведат до това, което искаме най-много.

Искам да знам къде е. Искам да вдигне телефона и да си дойде. Да, изпитвам ужас от това, което може да стане, ако си дойде още ядосан. Но искам да си дойде. Искам да си дойде и да ме измъкне от това да се самосъжалявам в скайп, и да се чудя как да напиша на някой „удари ме“. Искам да си дойде и да му кажа колко го обичам, и съжалявам, и не искам да бяга от мен, когато има проблем, за да не ме удари, искам да остава, за да се научим заедно какво да си кажем, и какво да направим, за да спрем с агресиите и депресиите. Да се научим как заедно да започваме да броим отново дните от начало, когато отново сбъркаме. Докато някой, ден след много време, спре да ни се налага да рестартираме.

18.09.2013г.
Ив