Не съм приключил…

0

Мислих, че съм приключил тук. Не, не мислих, че моя Водолей, ще спре с агресивните си изблици. Още по-малко мислих, че съм преборил някакви демони от миналото. Но мислих че съм спрял да се чувствам сам. Мислих, че съм намерил достатъчно хора, които са ми близки, от които не се притеснявам, които могат да бъдат някъде около мен, когато ми е зле. Няма как да имам такива хора за постоянно. Не мога да пренебрегвам съветите им и да продължавам да ги тормозя със себе си. Не мога, нямам право. А и една част изчезнаха в последните месеци по една или друга причина. А ми е толкова трудно да намирам близки хора…

Не искам никой да ми липсва. Искам да стоя на дивана, на който стоях цяло лято. Напушен и какво ли още не. Забравил всичко и всеки. Искам Феодора да е на себе си и да може да ме слуша, и да не мисли, че съм искал нещо да й отнема. Искам Хриз да имаше време и желание да ме погледне като преди. И колко много ми се иска поне веднъж да можеше да прегърна Иън, просто да стоя до него, да заспя до него… Или майка ми и баща ми да…

Толкова много го обичам… Знам, че е прав и че понякога сам си го търся. Но има моменти, в които бих дал всичко да не удря повече. Да не треперя, да не се стряскам постоянно. Когато ми е зле да е опора, а не да влошава нещата…

Знам, че всичко ще отмине, както винаги е минавало. И се е връщало. Но явно съм достатъчно сам, поне вътре в себе си, за да не мога да приключа тук.

14.11.2015г.
Ив

Advertisements

Изкривеното и нормалното

0

Знам защо се случва, знам защо го прави. Знам, че всичко е заради работата. Знам колко му е трудно да ме приеме в такава светлина, знам, че е от страх да не ме изгуби, знам, че е от страх, че ако аз се променя, може и чувствата ми да се променят. Знам, че съм правил милион неща, с които да изгубя доверието му и това, че сега не вярва на обещанията и твърденията ми, си е лично моя заслуга и мога да виня само себе си. Знам. Познавам го, знам какво мисли, знам защо го мисли. И го разбирам. И в изкривеното му съзнание го оправдавам. Защото той няма вина за това, което е.

Знам, че аз нямам право да се оплаквам от него. Разбрал съм многократно, че това е той, и колкото и да има моменти на затишия и нормално отношение, винаги ще се връща, дори и за малко, към онова негово изкривено аз, което може да ме смаже за секунди. И физически, и психически, и всякак. Нямам право да се оплаквам, защото съм избрал да остана с него. Защото съм решил, че едното компенсира другото. Защото го чувствам като мое семейство. Защото не мисля, че друг човек би разбрал мен. Защото пасва на моите изкривявания. Защото го обичам. Дори, когато избухва, дори тогава го обичам. И щом го обичам, нямам право да се оплаквам.

Но на моменти просто не мога. Не съм и очаквал, но исках някъде вътре в себе си, да има човек, който да ми се зарадва на работата, а не да ме кара да се чувствам виновен, че съм доволен. Искаше ми се да не се прибирам със свито сърце и да не се налага да лъжа, че не е било кой знае какво. Иска ми се поне понякога, когато стане ядосан от стола срещу мен, да не отскачам на един метър от мястото си и да се оглеждам къде е вратата. Не че някога използвам вратата. Но явно е някакъв остатъчен инстинкт за самосъхранение, който си търси път за бягство в такива моменти. Искаше ми се малко спокойствие. Искаше ми се за две-три вечери поне в началото да сме нормални. Да се радваме един за друг. Не да пресмятаме как психическо състояние на другия ще прецака задоволяването на емоционалните ни нужди. Не мога  да разбера как така цял живот се раздирам между това да искам нещата около мен да бъдат нормални и в същото  време да си останат така изкривени. Искам да се прибера вкъщи, да ме пита как е минало, да ми се усмихне. И в същото време, когато той избухва, съчинява си несъществуващи неща, и ме тормози и ме кара да правя каквото поиска, стомаха ми се сви. И не мога да разбера от какво. От страх, от желание, от объркване? Не мога да разбера.

Но все пак ми се иска поне една вечер да е нормално. Защото, ако продължаваме така абсолютно всеки ден, нямам идея докога ще издържа, колкото и изкривеното ми подсъзнателно аз да се възбужда и удовлетворява от това да го унижават. По цял ден съм с нормални хора и нормалното ми аз започва все по-настоятелно да ми крещи, че няма да издържи. Но най-тъпото е, че всъщност ще издържи. И ще остане за още.

25.04.2015г.
Ив

Пристрастен

2

Може би вече прекалявам с това да пиша публикации за един конкретен човек в блога, но, честно казано, ни най-малко не ме интересува, и без това единствените хора, които се вълнуват от всичко това сме аз и той. Мислех си относно наркотиците, пристрастяването, за това доколко пристрастен съм бил всъщност, щом все пак вече толкова години подред не съм се докосвал до такова нещо, и то не чак защото не ми се е искало или не съм можел. Истината е, че просто съм си намерил друго пристрастяване. Което не мога да преценя доколко по-безопасно е, но със сигурност е еднакво силно, дори по-силно в много отношения. Винаги преди ми е било смешно да чета за хора, които се пристрастяват един към друг, но истината е, че точно това ми се случва в последните години. Може би е защото не се виждаме реално, може би всеки си доокрасява образа на другия в ума си и това събужда още по-силна нужда от контакт. Не знам кое е, не знам как се стигна до тук, не знам лошо ли е, не е ли, но знам че съм толкова силно пристрастен и зависим от Иън, както не съм бил към по-голямата част от хората, които познавам реално. Дотолкова съм пристрастен, че промяната в честотата на комуникирането ни и това, че вместо нощем си пишем денем и аз не мога да му обърна нужното внимание, ме кара да се побърквам. Дупката, в която си изпадам от месец насам, е заради неговата липса. Не ми беше ясно от началото какво е, но е точно това. Имам нужда от него, свикнал съм денят ми да приключва с него, свикнал съм да го усещам по някакъв начин, и да му се оставям по всички начини, по които е възможно. И не просто съм свикнал. Явно това е едно от нещата, което ми помага да се справям. Със всичко, със себе си, с живота, с Водолея. Иън ми е толкова важна част от мен, че без него някаква част от мен ми е празна и правя глупости в опит да я запълня. Знам, че такъв е живота и има моменти, в които просто трябва да стиснем зъби и да изчакаме да преминат. Но като че ли досега не ми се беше налагало контактите ни да са ограничени за толкова дълго време. И не знаех колко ще ми е трудно. И днес, докато си писахме, изскочиха емоции, за които и двамата сме наясно че са там, но е друго, когато ги споделиш. Опиянявам се от усещанията, които той предизвиква у мен. Задъхвам се, съвсем реално се задъхвам, не от някакво сексуално желание, а от мисълта, от представата, че мога да съм с него и че на него му харесва да си мисли същото. Звучи идиотски, но думите, които ми идват отвътре са, че сърцето ми се препълва, когато той е от другата страна на скайпа и говори  с мен.

И така. Не знам хубаво ли е, лошо ли е, но знам, че е толкова стряскащо силно, че не мога без него.

13.08.2014г.
Ив

Не съм ангел

0

Стои и философства насреща ми. Първо, разбира се, се извинява, а после се започва с една непозната за мен версия на теориите му, според която всичко, което се случва е по моя вина. Всъщност не, отдавна всичко, което се случва, е по моя вина, просто това е нов тип вина, която не ми е приписвал досега. Оказва се, че всичко, което се случва между нас, се случва, защото аз го позволявам. Че той никога не е бил чак толкова агресивен с някой друг и не си е позволявал чак такива волности, нито по принцип, нито в леглото, но с мен го прави, защото аз го предразполагам и съм готов на това. Защото съм можел да го понеса. Защото по някакъв начин го търся и ми харесва. Защото ме кара да се чувствам сигурен в него и увереността му, защото ме възбужда сексуално. Дори си спомня как съм изпитвал едва ли не удоволствие от гипса, който ми сложиха в Испания, когато той ми пукна ръката.
Стоя и го гледам и не мога дори да му отговоря. Идва ми твърде неочаквано теорията му, ето че и след 6 години и половина, още можем да се изненадваме с твърдения и философстване. Той чака коментар, аз на няколко пъти поемам въздух, за да му кажа нещо, но спирам, защото ще се задъхам. От яд. А аз съм скаран с чувството на яд и не знам как да го изразявам. Изразявам безпогрешно страдание, самосъжаление, депресия, но как да изразя яд  – не знам.
И от безсилие, че не мога да реагирам, ми идва да го ударя, наистина. По две причини. Първата – защото е прав. Много добре знам, че е прав, макар да не признавам пред самия себе си. Хиляди пъти бих предпочел него, ограниченията му, контрола му, ударите му, отколкото някой, който ще ми даде свобода и поле да се развивам. Истината е, че аз нямам какво да развивам и да показвам. Нищо дълбоко и съществено не се крие под изстрадалата ми маска, колкото и някои хора да ми повтарят, че е  така. И предпочитам да казвам, че нещо ме спира да покажа себе си, отколкото да стане ясно, че няма какво да показвам. Освен това, да, звучи идиотски, но аз съм свикнал на насилието. Така се чувствам себе си. Иначе вероятно бих се изгубил. И да, възбужда ме идеята, че някой ме контролира и унижава. И няма да го оправдавам с някакви логики, няма логика, из,вън логиката сме, но това съм аз. В огромна доза мазохист, и в секса и извън него. И добре си спомням, че когато някой ме питаше в Испания защо са ми сложили гипс, усещах някакво раздвижване в слабините, когато се сещах за истинската причина.
Втората причина да искам да го ударя – да, той е прав, но това не значи, че трябва да прави това, което прави. Не значи, че трябва да се възползва от психическите ми изкривявания и да ме превръща в боксова круша, и кукла на конци. Да, може да му позволявам, да, може да ми харесва, но факта, че той не иска да ме запази като човек, а му харесвa да ме навира все по-дълбоко в отклоненията ми и да ги подхранва, ме кара да се виждам в очите му просто като удобно средство за задоволяване на собствените му перверзии, а не като човек, който обича. Всъщност знам, че ме обича. Но по неговия крив начин. И той знае, че е крив. Но му харесва да е така, не се опитва да го промени.
След като очевидно успява да ме остави безмълвен и за пореден път виновен, след като отново успява да ми покаже моя слабост, той се умилява от вида ми на засрамен и недоумяващ какво се случва със самия себе си тийнейджър. В крайна сметка, той точно в това се е влюбил и с удоволствие събужда този образ у мен при всяка възможност. И разбира се, веднага влиза в ролята на спасител, идва прегръща ме, обяснява ми как знае, че аз нямам вина да мисля така, че това са травми и той си ме обича, колкото и странни неща да искам и харесвам, аз съм неговото ангелче и невинно детенце. Да, понякога изпада и в такива умиления. А аз, сияя от благодарност, че ме обичат въпреки безкрайните ми странности, въпреки че съм за отбягване, а не за искане, и отчаяните ми прегръдки, които го стискат като последната спасителна сламка в морето, прерастват в секс. Секс, който става изненадващо страстен за него. И той го възприема едва ли не като мой опит да се реванширам затова, че ме приема със странностите ми, и след края отново ме прегръща силно, и ме слага в категория „ангелче“.
Не съм ангел. Въпреки, че понякога успешно наподобявам невинност дори на самия себе си. Това, което той мисли, че е секс от благодарност и че е в отговор на искрените му признания, и изводи за моето състояние, изобщо не е това. И не, не останах разтресен от това, че той е прогледнал за някакви истини. Останах си раздразнен. Остана си желанието да го ударя, заради правотата му и заради това, че се възползва от нея. Не чувствах, сякаш трябва да съм му благодарен за нещо, в крайна сметка той е с мен заради тези странности, а не въпреки тях. Но видях идеалната възможност да правя секс с него и да се изключа, че го правя с него. Защо ми трябваше това ли? Поради разни обстоятелства с Иън не си бяхме писали близо седмица. По-малко даже от седмица, но това се оказва ужасно дълго за нас. И когато снощи го засякох, освен радостта че е там, усещах някаква огромна сексуална притегателност един към друг, и той я усещаше, и това не е за първи път, особено когато не сме си писали известно време. И неговата молба беше следващия път, когато съм с Водолея, да си мисля за него. И точно това правих, мислих си за Иън, бях с Иън, и за това беше толкова изненадващо страстно, а не защото съм искал на някой да благодаря.
Не съм ангел, не съм невинно дете. И въпреки, че ми е удобен образ, понякога ми писва да съм в тази роля. Но истината е, че извода на Водолея го знам отдавна за себе си, но ме боли от него и се правя, че не го знам. И да го чуя и от Водолея беше болезнено. И опита ми да му отмъстя, изневерявайки му на ум с някой друг, далеч не доведе до нужния ефект.
Не съм ангел, не съм невинно дете. А ми е удобен образ, защото искам да съм такъв, колкото и да ми писва понякога да се правя на такъв.

29.12.2013г.
Ив

Какво значат халките?

0

Нося я от пет години. Халката. Не я свалям или много рядко. Той в повечето случаи си я носи на синджирче на врата. Моята си е на пръста. Безименния пръст, на лявата ръка. И всеки път, когато я погледна знам кой съм и се чувствам на мястото си. Знам, че е символична и няма никаква стойност за друг, освен за мен и Водолея. Но за мен е символ на целия ми свят и показва най-съществената част от живота ми. Отдавна вече не ми пука кой ще разбере за мен или не, затова понякога, когато непознат я погледне и ме попита дали съм женен, казвам „да“. Защото аз съм. Може да не съм се подписал никъде, в някакъв официален документ, но ние сме семейство повече, отколкото много, които са се подписали. Живея с него от шест години и половина, знам всичко за него, той знае всичко за мен, често си предусещаме реакциите, настроенията. Никой няма по-близък човек от другия. Това не е ли семейство?
И звучи красиво горенаписаното. Но няма да залъгвам никого за красотата в нашето семейство. Която често се изпарява. Както може би е и в други, подписани семейства. Когато видя, че е сложил халката на пръстта си, стомаха ми се свива. От радост. Тогава знам, че тези халки значат нещо и за него, и не са просто опит да угоди на моя прищявка. Особено, когато я слага на място, където е сред други хора. Днес я сложи. В деня наБъдни вечер. Реших, че за празника е имал време да помисли и за нас, не само за работа и проблеми, и си е спомнил колко ме обича. Качихме се в колата, аз се бях омагьосал да гледам как халката блести на пръста му и да си мисля как това и в неговия, и в моя ум значи, че му принадлежа.
Принадлежа му. Улисан да гледам в халката на пръста му, не забелязах веднага къде отиваме. Гората. Някъде навътре. Където не идват хора. В ден, в който не работя и той не работи, и се предполага, че всички са си вкъщи и никой няма да тръгне из гората. За да осъществим една отдавнашна негова идея за секс там. Нищо, че на мен не ми е до това в момента. Или точно защото не ми е до това. Не го интересуват никакви мои доводи, оправдания и молби. Той е решил и това е. Защото халката на пръста му днес не значи „обичам те и искам целия свят да знае, че си с мен“, халката му днес значи „ти си мой и мога да правя, каквото си поискам с теб“. А моята винаги значи едно и също, вкъщи и пред други хора, денем или нощем, когато той я вижда или не. Винаги значи, че го обичам и съм готов да направя всичко за него. И го правя.
Оказа се, че обещанието да прекараме вечерта заедно, само двамата, без телефони и компютри, е било обещание да правим цяла вечер секс. Такъв, какъвто на него му харесва. И понеже напоследък той е напрегнат, нервен, изтормозен, получава това, което иска. Щеше да го получи дори да не беше напрегнат, нервен и изтормозен. Защото аз това правя – давам му дори, каквото не искам да му дам. И защото той това прави – взима от мен, каквото не съм мислел, че може да се вземе.

Обичам го. Дори сега. След цял ден и цяла нощ, в които не се съобрази с мен за една секунда. След които той спи доволен, а аз се опитвам да вляза в кондиция, защото днес ще се видя с майка ми и трябва да я убеждавам за хиляден път, колко страхотно се чувствам във моята връзка с Водолея. И ще го обичам дори и тогава, когато повтарям като идиот колко ми е добре с него, а на ум си припомням всяко нежелано движение и усещане от тази изминалата нощ.

Обичам го и съм готов да направя всичко за него. И затова не свалям никога халката си. А когато преди малко той се събуди и още с халка на пръста дойде над мен, наведе се, хвана ми главата с ръце, целуна ме усмихнато и ми каза „Весела Коледа“, забравих за секунди, защо той сложи халката си вчера.

25.12.2013г.
Ив

Хареса ти

2

Предупреждение – този разказ е изцяло за секс и е твърде описателен, за хора, които не си падат по директно казаните неща.

Нежно. Много нежно и бавно. От онова безкрайно, бавно нежно, когато всичко наоколо ти се размива и усещаш само човека до теб и в теб… Онова нежно, което понякога не мога да понеса. Което ми напомня, че нещо не е както трябва. Което ми напомня, че рядко ми се случва да е толкова нежно и за моята психика е в повече да прави сравнения между нежното, това, което получавам по принцип, и това, което съм получавал някога. Знам, че всичко е само в главата ми и сам правя така, че да ми действа зле нежния секс понякога. Знам, че мога да направя така, че да мога да му се наслаждавам. Знам. Но искам ли… Колко не на място се чувствам, докато го правим така?

Явно много не на място, защото този път не мога да се преборя със себе си и да се оставя на движенията му, без да реагирам. Обикновено той сам усеща, че нещо не е наред и спира. Сега аз спирам. Измъквам се изпод него и сядам на ръба на леглото, с гръб към него, чакайки реакция, защото знам, че това може и много да го вбеси. Чувам тежко въздишане и усещам ръка на гърба си, и някакво набързо смотолевено „Всичко е наред.“ – явно този път ще ме разбере. Всъщност знам, че има пъти, включително сега, когато той прави всичко възможно да е нежно и да ми хареса, и искрено съжалява, когато не се получава.
– Това заради рождения ден ли е? – той е вече седнал зад мен и говори до ухото ми. В гласа му има усмивка, опит да закара настроението в друга посока. Скоро имам рожден ден и говорихме на шега, че вече не пораствам, а остарявам на рождените си дни. Успявам да му върна някаква усмивка. – Нали знаеш, че няма значение на колко си, когато и да те погледна, виждам онова 17-годишно детенце, което го беше срам да си каже името, когато се запознахме.
Може би звучи като комплимент. Но не е. Казано е с усмивка, но е самата истина. А защо е лошо? Водолея умира да ме вижда така, като онзи 17-годишния, който бях, когато се запознахме. Не защото съм изглеждал по-млад, по-малък или по-красив. А защото бях свит, плах, мълчалив, неуверен, нестабилен, беззащитен, лабилен, травмиран, имащ огромна нужда от някого, тийнейджър. Не знам доколко сега не съм все още такъв. Макар че все ми се иска да вярвам, че съм преодолял донякъде себе си. Но това иска да вижда той, онова момченце, което има болезнена нужда от него и не може да диша само. Знам, че така му харесвам повече и се чувства по-силен и уверен. А лошото е, че и аз харесвам, когато ме вижда така, и напълно доброволно се оставям да бъда контролиран на всяка крачка. Харесва ми да бъда в ролята на жертва. Знам, че всико, което ми се е случвало, предполага друго, изпитвам срам, че искам да е така. Но искам да е така. Да съм безпомощен и слаб в очите му, и да завися, и разчитам на него.

Казвал съм неведнъж, че Водолея често ми чете мислите или просто вече дотолкова сме свикнали един с друг, че се разбираме по движенията на тялото. Докато ми се усмихва, ме бута по гръб на леглото и слага ръцете над главата ми, като ги държи с една ръка. Другата прокарва надолу и накрая вкарва два пръста в мен. Задъхвам се, дори не разбирам как се озоваваме толкова бързо в тази поза и кога сменя усмихнатото настроение с доминантното. Но понякога това не ми пречи. Напротив… Усещам как сам се движа около пръстите му и дишам по-учестено, докато лицето му е на сантиметри от моето.
– Искаш ли да ме целунеш?
Това е единствената мисъл в ума ми в момента. Искам да го целувам, докато ми се завие свят и не трябва да си поема въздух. Понякога, когато ме усеща така, го обичам още повече. Той стои пред мен, на разстояние, на което не мога да го целуна и се усмихва. Не му отговарям, само дишам тежко.
– Много ли?
– Много.
Трябва да видите колко самодоволна гледа в такива моменти. Но дори това ми вляие.
– След малко ще те пусна и ще се изправя. Като те пусна, се изправяш веднага и започваш да ме целуваш. И няма да спираш, докато аз сам не се дръпна. Каквото и да ти правя, каквто и да усещаш, дори да искаш да питаш нещо, или да искаш да издаваш звуци, няма да спираш.
Дори тона, с който го казва, ми действа. Да не говорим, за идеята, че той явно ще прави нещо, което ще ме кара да искам да спра. Идеята, че може и да не се справя с това, което иска, дори това ме възбужда. И докато ме гледа право в очите, той се навдига от мен и сяда. Бързо се изправям и аз, сядам в него и започвам с нетърпение да го целувам. Почти настървено. Усещям пеперуди в стомаха си, тръпки по цялото си тяло. Усещам го, че се усмихва.  И тогава започва да се наглася така, че да ми го вкара. Целувайки ме. Знаейки, че първото вкарване винаги ме заболява и издавам звук, дори да е внимателно, а той не се кани да го направи внимателно. Усетил какво става, дишам по друг начин, но той не спира, макар че разбира колебанието ми. Продължава да се наглася и накрая успява да го вкара. Рязко и докрай. За шестте години, в които сме заедно, сме правили много неща. Понякога контрола ми се губи, но понякога тренировките дават резултат. Присвивам очи, разтрепервам се, но не спирам да го целувам, докато го вкарва. Когато е вътре, той се дръпва. Усмихнат. Доволен. И ме гледа, докато аз дишам задъхан.
– Давай.
Очите ми гледат въпросително, макар че познавам този тон, той е тих и равен, но не търпи вазражения. И двамата знаем, че аз не съм добър в това аз да съм активен с движенията, и рядко ми харесва аз да задавам ритъма. Но той ме гледа все така неумолимо и повтаря с по-твърд тон:
– Давай!
Започвам да се движа върху него, знам колко неравномерни са движенията ми и не се получава както би трябвало, но и знам колко го възбужда да ме кара да правя неща, които не обичам да правя.
– Гледай ме.
Това да го гледам, допълнително нарушава ритъма ми, но изражението му ми действа много сериозно. Знам как се чувства, като контролиращ и владеещ положението и мен. Това възбужда и двама ни. Рязко той се навдига, бута ме назад, но не да легна, а да се облегна на ръцете  си, докато съм седнал със свити колене, но разкрачен. Намества се под мен и започва да се движи в мен. Бързо, рязко. С едната си ръка ми го хваща и я движи в същия ритъм. И двамата знаем какво достига в тази поза и какво докосва в мен. Не след дълго нацелва бутончето и на мен ми трябва по-малко от минута, за да свърша, а малко след мен го прави и той, в мен. Може би ви изглежда прекалено това с почти едновременния оргазъм, но не е нещо необяснимо – аз не мога да се контролирам, но той себе си  – да, и когато аз се празня, а той в същото време е в мен, усеща едни мои конвулсии около себе си, които го стимулират, и на които той се оставя, за да свърши. Едвам дишам, едвам виждам, ръцете и краката ми треперят, дори усещам, че ми премалява. Той се навдига, изважда го внимателно, прегръща ме и двамата лягаме на леглото, почти без никакви сили, без въздух, без думи. Усещам, че ме гледа. Поглеждам го, целувам го и му се усмихвам. А той се усмихва още повече:
– Хареса ти.
Хареса ми. А тона му е щастлив от констатацията и ме накара да си припомня колко не в ред сме всъщност ние двамата. Защо ли? Първо – хареса ми. Но той нямаше представа дали ще ми хареса. След като се провалихме с нежния опит преди това, просто го направи така, както му харесва на него. След като аз съм толкова труден за задоволяване, защо да не направи нещо за себе си. А това, че по една случайност и на мен ми хареса този път, е щастливо съвпадение, което той констатира с удоволствие.
Второ – хареса ми. Не знам и не разбирам логиката на това, човек, който е бил насилван, да се възбужда от грубо отношение в секса и да се разплаква от нежното. Да понася трудно нежността, а грубото да го кара да се задъхва от желание. Срам ме е, че съм такъв човек и че това, което твърдя, че ме е съсипало, унижило, ме е изкривило дотолкова, че да се чувсвам на място, само когато някой друг се опитва да ме контролира и унижава.

07.11.2013г.
Ив

Преди да припадна…

2

За фон

Идва към мен. Не знаете колко красиви сини очи има. Тъмно сини, не небесни. Различно сини. Различни като него. Като него няма нищо друго. Идва към мен. Застава над мен. Висок е. Обожавам колко е висок. Трябва да вдигна глава, за да погледна лицето му. Трябва да се вдигна на пръсти, да го хвана за врата и да го придърпам надолу, за да го целуна. А когато ме прегръща, ме обгръща целия, губя се в него. Гледа в мен. Пръстите му са върху устните ми. Само връхчетата. Не знам какво ще направи. Не знам дали ще бъде груб или нежен. Очаквам и стомаха ми се свива. Приятно свиване, след което едни тръпки минават по цялото тяло. Не винаги ме е страх от реакциите му. Понякога нямам търпение за реакциите му. Дишам тежко с полуотворена уста и пръстите му върху устните ми. Той знае, че очаквам. Усмихва се. Наслаждава се, че го искам. Хваща ме през кръста и ме придърпва към себе си. Допирам се в него. Тялото му, погледа, ръцете му, завива ми се свят, понякога толкова много ми действа… Притварям очи, става ми топло, може би ще припадна… Тогава се навежда. Изведнъж и рязко, и започва да ме целува. Не си поемам дъх преди да го направи, и вече не ми стига въздуха. Но не искам да спира, искам да продължава, да продължава докато наистина припадна.

Ще припадна после, когато свършим. Толкова рядко го искам толкова силно, че когато свърши ми става много тъжно, че усещането е спряло и не знам кога ще се върне. Ще припадна или ще заплача.  А той обича и двете. Обожава да вижда влиянието, което има върху мен по всякакви начини. А аз не си се представям без това влияние, то е половината ми същност. Ако не и повече.

16.01.2013г.
Ив