Липсващ въздух

0

Девет години. И забравих тъпата дата. Никога, никога в живота си не съм я забравял. Не знам как стана тази година. И не се сетих на другия ден, не и на следващия, или по-следващия. Сетих се след две седмици. А тези две седмици също минаха със сериозна преса. Така както той си знае. И вече достатъчно ми се беше натрупало.

Задушавали са ви, докато ви чукат? С възглавницата. Знаете ли какво е усещането? Да се опитваш да си достигнеш въздуха и да не можеш. И да ти кажат, че не трябва и не можеш да реагираш на това. И че докато ти не спреш да реагираш, и те няма да спрат да те задушават. Знаете ли колко е трудно да накараш собствения си инстинкт, да се опиташ да вдишаш и да се бориш срещу това, което ти спира въздуха, да спре? И колкото и да се опитваш да си го наложиш, да не успяваш? И в това време някой да те чука, по най-грубия възможен начин. Не, не ми пука нито колко противно звучи, нито кой ще го прочете.

Толкова много съжалявам, че той толкова добре се усеща и винаги дърпа възглавницата, преди недостига на въздух да доведе до нещо с по-сериозни последствия… Колкото и да си мисля, че съм си нагласил някакъв живот, тези желания рано или късно си се връщат. И много добре знам, че само страха ме спира. Затова искам да не го правя аз. Просто нещо случайно или не чак толкова случайно да стане.

И да, много трудно се разказва за липсващия въздух. Защото дори не мога да формулирам каквото точно е нивото на унижение и ужас, което изпитваш в такъв момент. Но аз съм си виновен, че съм удавник, който иска да ползва за сламка човек, който не е длъжен дори да ме слуша. И все пак той слуша. Просто аз не мога, дори когато решавам да не му разказвам нещо, да го направя както трябва. И какво правиш, когато единия те души, докато те чука, а този, който ти е единственото емоционално спасение, му дойде до гуша от теб(не, това не е обвинение, просто констатация)? Не, наистина, какво се прави? Защото моите идеи са доста еднопосочни. Но още се мъча да преодолявам инстинктите.

19.04.2016г.
Ив

Advertisements