Не съм приключил…

0

Мислих, че съм приключил тук. Не, не мислих, че моя Водолей, ще спре с агресивните си изблици. Още по-малко мислих, че съм преборил някакви демони от миналото. Но мислих че съм спрял да се чувствам сам. Мислих, че съм намерил достатъчно хора, които са ми близки, от които не се притеснявам, които могат да бъдат някъде около мен, когато ми е зле. Няма как да имам такива хора за постоянно. Не мога да пренебрегвам съветите им и да продължавам да ги тормозя със себе си. Не мога, нямам право. А и една част изчезнаха в последните месеци по една или друга причина. А ми е толкова трудно да намирам близки хора…

Не искам никой да ми липсва. Искам да стоя на дивана, на който стоях цяло лято. Напушен и какво ли още не. Забравил всичко и всеки. Искам Феодора да е на себе си и да може да ме слуша, и да не мисли, че съм искал нещо да й отнема. Искам Хриз да имаше време и желание да ме погледне като преди. И колко много ми се иска поне веднъж да можеше да прегърна Иън, просто да стоя до него, да заспя до него… Или майка ми и баща ми да…

Толкова много го обичам… Знам, че е прав и че понякога сам си го търся. Но има моменти, в които бих дал всичко да не удря повече. Да не треперя, да не се стряскам постоянно. Когато ми е зле да е опора, а не да влошава нещата…

Знам, че всичко ще отмине, както винаги е минавало. И се е връщало. Но явно съм достатъчно сам, поне вътре в себе си, за да не мога да приключа тук.

14.11.2015г.
Ив

Advertisements

Срив

0

– Не ме стряскай вече така…

Не рядко се замислям за това колко много притеснявам Водолея. Отдавна вече съм изгубил бройката на пътите, в които съм си отварял очите на някое легло, в някоя спешна помощ, а той е чакал отвън или до мен. И в един голям процент от тези пъти никой не е можел да каже какво точно е. Или поне не е в техните компетенции. Знам, че всички припадъци, световъртежи, гадене, повръщане, вдигане на кръвно, паник атаки и всякакви други подобни, си ги докарвам съвсем сам. Също съм наясно, че анемията, белодробните проблеми и слабата имунна система силно допринасят тези неща да се случват, но те се случват главно на психическа основа. Главно защо често имам нужда да оставя света около мен просто да се срине и аз да се изключа. И това се случва не само, когато имам проблем. Дори понякога, когато дълго време не е имало проблеми, като че ли съм по-склонен да се вкарам в такова състояние. Защото аз явно не мога да дишам без драми и проблеми. Знам и че е много егоистично, че би трябвало да мога да се науча да се контролирам. Въпроса е, че не знам дали искам.

Винаги съм казвал, как се радвам, че с Водолея си пасваме, че странностите ни се допълват, че колкото аз обичам да се усещам слаб, толкова той обича да се усеща силен и контролиращ, и нещата се напасват. Но явно не винаги. Макар че тук често съм писал за насълзените му очи, ще кажа, че те се случват рядко. А днес не бяха насълзени очи, той направо си плачеше и беше наистина притеснен, и изплашен. Да, няма как всеки мой срив да се случва тогава, когато той има нужда от това. Ще излъжа, ако кажа, че не ми е приятно да виждам доказателствата, че на него му пука за мен. Ще излъжа, ако кажа, че когато действа, за да ми помогне по време на срив, е по-малко въздействащ, отколкото когато раздава заповеди. Винаги съм казвал, че не обичам да го гледам да страда. И е така от една страна наистина. Но от друга ми се свива стомаха, когато го виждам толкова загрижен за мен. Не си мислете, че припадам нарочно, това няма как да стане. Но той, около мен, когато ми е лошо… Дори не мога да ви опиша емоцията, възбудата. Не е сексуална възбуда. Просто някакво неописуемо чувство на удовлетвореност, че той е тук заради мен, че мисли за мен, че плаче заради мен. Сякаш на моменти още не ми се вярва, че някой може да ме обича и да ме иска толкова дълго време. Изкривено ли е това или понякога твърде много се вглеждам в усещанията си?

08.01.2015г.
Ив

Промяна?

0

Не мога да го променя. И не искам. Оценявам огромната борба, която води със себе си в последната близо половин година, в която се опитва да потисне агресията и желанието за контрол спрямо мен. И успява, до голяма степен. Знам колко безкрайно много е това и колко много усилия му коства. Някой друг може и да не го разбира това, но аз – да. Но не знам дали го искам. Да, обичам отношението му в момента, харесва ми, че е внимателен и съобразителен постоянно, не само когато иска, че не избухва, че не нервничи, че не е егоист, че не се опитва да ме изнудва емоционално. Харесва ми много. Но това не е той. Защото в малкия момент, в който по мое желание съм го помолил да изпусне малко пара, той изпуска толкова много енергия, нагнетяване, че е просто страшно. Не съм убеден, че е добре да трупа вътре в себе си нещо, което е изливал с години. Той не е готов за това. Знам, че го изяжда отвътре, знам че му е ужасно трудно. И не само това. Егоист съм. Последния път, когато нещата уговорено бяха груби(колкото и странно да звучи на някого това), беше един от моментите с най-силно подчертани агресия и желание за контрол спрямо мен. Макар и донякъде контролирани от него. Всъщност бяха толкова контролирани, че ми беше ясно, че си е представял много пъти какво би направил, ако някога му се отдаде възможност пак. И му се е искало да го направи. Мислил е за това. Наслаждавал му се е вътрешно. И аз спирам това. И при положение, че на мен самия понякога ми липсва силния контрол и усещането, което ми носи, не съм никак убеден, че правим най-правилното нещо. Защото освен, че той трябва да потиска толкова много, не съм убеден докога ще може да потиска. И когато в един момент нещата избухнат неконтролирано, ще може ли да се спре, преди да стане нещо фатално. Нямам илюзии, че той никога повече няма да избухне като преди. Невъзможно е човек, който го е правел толкова често преди, да спре нацяло изведнъж. А аз се каня да преглътна това предстоящо избухване, защото ми се струва допустимо. Това значи ли, че ще върнем всичко в началния момент? Че ще изгубим напредъка? Това изобщо напредък ли е, правилно ли е?

Знам, че той ме обича. Знам го, нямам съмнение за това. Но се чудя колко изкривен е един човек, който може да го възбуди сексуално това човека, който обича, да плаче, защото нещо му е събудило някакви болезнени спомени? В повечето време съм си мислел, че той си е така по принцип, че случките от детството са допринесли за тези изкривявания. Но не допринасям ли и аз, не му ли действам още по-зле…

09.10.2014г.
Ив

Толкова ли е лошо да ми се иска?

0

Понякога е много лесно да те смачка човек, който нито иска да го направи, нито съзнава как го прави. Убеден съм, че мога и сега да те накарам. Не, не Водолея. Друг, който има почти същата власт над мен. И който също като че ли не разбира какво може да постигне с нея. Убеден, че може да ме накара, да ме предразположи към нещо, което първоначално не съм искал. И аз съм убеден, разбира се, че е така. Винаги може да ме накара. Общо взето това правят голяма част от хората около мен, карат ме да заискам нещо, което не съм искал. Аз знам, че той ме обича и не е направил нищо с цел да ме нарани някак. И знам, че съм лесен за контролиране и манипулиране. И никой не ми е виновен за това. И все пак ме заболя. Не знам, защото някой го каза или от факта, че аз дори не съм разбрал кога ме е подтикнал да направя нещо. Толкова съм податлив, че дори вече не знам кое е моето собствено мислене и кое е дошло от някой друг.

Прииска ми се да направя едно конкретно нещо днес и да забравя къде се намирам. А и точно днес ми липсва някой, който сам си отрязах от живота. И знам, че нямаше друг начин, но на моменти не мога да си го простя. Защото по някакъв начин съм го обичал и винаги ще го обичам. Защото още помня онзи момент, когато го видях в онази дискотека и как имах чувството, че съм спрял да дишам за часове. Защото още помня гласа му. Защото… Не мога да се събера днес, не знам какво се случва, разпаднах се милиони пъти. Защото както и Водолея каза, между мен и Стрелеца има някаква необяснима, много особена и много силна връзка, която плаши, с начина, по който ми се отразява. Така и не разбрах как точно се отразих аз на Стрелеца и дали някога ме е искал толкова силно, колкото аз него. Но знам, че му се отразих някак. Поне за малко. Поне в нещо. Но аз просто знаех, че няма да издържа. Умирам за всичко, което е, но няма да издържа на всички странности. И знам, че нямаше друг начин, и все пак няма да си простя никога как изчезнах от него.

А Иън… Колкото и от каквото и да ме е заболяло, Иън ми е като слънце. И само мисълта да не е около мен ме ужасява. Никога и за нищо на света не искам да го губя. Аз знам, че не е мой, и аз не съм негов. Но въпреки това… Той е такава голяма част от мен, че чак е нереално, че е така. И ако трябва някога някой да ме изманипулира и да ме накара да направя нещо, което не искам, искам да е именно той. Защото дори няма да разбера какво е направил и ще се чувствам щастлив накрая.

А Водолея… Днес не ми е ден. Нямам нито една мисъл, която да следва някакъв логичен ред. И може би ако бях успял да се видя с Водолея, той щеше да ме измъкне от това. Защото той пък си е моя дом. И това, че спим на различни места това лято просто ме смачква.

Прииска ми се нещо днес. Много, много силно ми се прииска. Искам да се отнеса. За час,  за два.  Толкова ли е лошо да ми се иска? Толкова ли е лошо да го направя веднъж? Още си спомням с умиление за онези сламки, на които режехме крайчетата, за да ги ползваме, вместо да се налага на навиваме банкноти.

09.07.2014г.
Ив

Коса

0

Не знаех до вчера, че съм се впечатлил чак толкова от нещо просто като коса. Често притъпявам разни емоции, понякога неволно, понякога нарочно. Често пък някои ги преувеличавам. Предполагам тази емоция съм я пропуснал, заради нещо, за което ми се е искало да си помрънкам повече. Когато се подстригах толкова късо, някак си убедих себе си набързо, че това е само коса. До снощи. Иън беше този снощи, който с разпитването си ме накара да се замисля. Иън и може би това, че нищо напоследък не се случва както го искам и… Това не е имало особено значение досега, но напоследък като че ли малко ме заболява от този факт.
Аз не излизам почти никъде. През повечето време съм вкъщи и никой не ме вижда. Вижда ме Водолея, който твърди че всякак му изглеждам добре. Преди години започнах да не се харесвам как изглеждам, това е една от причините въобще да не ми пука, че не се виждам с никой. Хем, не се харесвам как изглеждам, хем не ми се прави кой знае какво по въпроса. Единственото, което все още си правех труда да оправям по себе си, беше косата. Не че кой знае колко дълга коса, не че кой знае каква прическа, но си го възприемах като някакъв мой си ритуал, към който явно съм се привързал още от времето, когато живеех с майка ми и баща ми.
Не вярвам Водолея да може да е прочел в съзнанието ми всичко това. Вярно, че се познаваме до болка, но не мога и не искам да го повярвам. Въпреки че за момент точно това си помислих, когато ми каза, че иска да ме види с по-къса коса. Помислих си, че е намерил поредния начин да контролира всичко, дори и емоциите ми. Но после реших, че не може да е така. Не може да е чак толкова прозорлив спрямо мен, не може да е чак толкова наясно какво ми вляие, сигурно е просто съвпадение. Доводите бяха логични, най-вече, разбира се, това, че на него сигурно ще му хареса, и  без това той е единствения човек, който би трябвало да искам да впечатля.
Когато се подстригах, някак си го подминах. Може би съм имал други емоции, на които да се отдам. До снощи, когато Иън реши да разпитва за косата. И когато каза, че му е било пределно ясно, че е  заради Водолея. Замислих се, че всеки път когато се погледна в огледалото виждам това, което иска да види той. Вече съм отражение на желанията му не само с това какво правя, а с това как изглеждам. Всеки път когато видя късата коса, на която не може да й се направи никаква прическа, виждам как го няма вече онзи малък ритуал от суеверие, който правих всяка сутрин с гела за коса пред огледалото. Сякаш беше едно от малкото неща, които ме свързват с останалите. Но сега знам, че това не ме е свързвало с никого. Просто трудно преглъщам да променям устновени навици. Но все някога го преглъщам.

Сега, когато си погледна късата коса, си мисля как всичко зависи от него, как дори дребните ежедневни неща понякога ги превръщаме в някаква предсексуална игра на контрол. Понякога ми идва да избягам, преди да съм довършил на ум края на мисълта си. Понякога ми се иска да не ми харесваше чак толкова много да ме контролират…

19.04.2013г.
Ив