Липсващ въздух

0

Девет години. И забравих тъпата дата. Никога, никога в живота си не съм я забравял. Не знам как стана тази година. И не се сетих на другия ден, не и на следващия, или по-следващия. Сетих се след две седмици. А тези две седмици също минаха със сериозна преса. Така както той си знае. И вече достатъчно ми се беше натрупало.

Задушавали са ви, докато ви чукат? С възглавницата. Знаете ли какво е усещането? Да се опитваш да си достигнеш въздуха и да не можеш. И да ти кажат, че не трябва и не можеш да реагираш на това. И че докато ти не спреш да реагираш, и те няма да спрат да те задушават. Знаете ли колко е трудно да накараш собствения си инстинкт, да се опиташ да вдишаш и да се бориш срещу това, което ти спира въздуха, да спре? И колкото и да се опитваш да си го наложиш, да не успяваш? И в това време някой да те чука, по най-грубия възможен начин. Не, не ми пука нито колко противно звучи, нито кой ще го прочете.

Толкова много съжалявам, че той толкова добре се усеща и винаги дърпа възглавницата, преди недостига на въздух да доведе до нещо с по-сериозни последствия… Колкото и да си мисля, че съм си нагласил някакъв живот, тези желания рано или късно си се връщат. И много добре знам, че само страха ме спира. Затова искам да не го правя аз. Просто нещо случайно или не чак толкова случайно да стане.

И да, много трудно се разказва за липсващия въздух. Защото дори не мога да формулирам каквото точно е нивото на унижение и ужас, което изпитваш в такъв момент. Но аз съм си виновен, че съм удавник, който иска да ползва за сламка човек, който не е длъжен дори да ме слуша. И все пак той слуша. Просто аз не мога, дори когато решавам да не му разказвам нещо, да го направя както трябва. И какво правиш, когато единия те души, докато те чука, а този, който ти е единственото емоционално спасение, му дойде до гуша от теб(не, това не е обвинение, просто констатация)? Не, наистина, какво се прави? Защото моите идеи са доста еднопосочни. Но още се мъча да преодолявам инстинктите.

19.04.2016г.
Ив

Пристрастен

2

Може би вече прекалявам с това да пиша публикации за един конкретен човек в блога, но, честно казано, ни най-малко не ме интересува, и без това единствените хора, които се вълнуват от всичко това сме аз и той. Мислех си относно наркотиците, пристрастяването, за това доколко пристрастен съм бил всъщност, щом все пак вече толкова години подред не съм се докосвал до такова нещо, и то не чак защото не ми се е искало или не съм можел. Истината е, че просто съм си намерил друго пристрастяване. Което не мога да преценя доколко по-безопасно е, но със сигурност е еднакво силно, дори по-силно в много отношения. Винаги преди ми е било смешно да чета за хора, които се пристрастяват един към друг, но истината е, че точно това ми се случва в последните години. Може би е защото не се виждаме реално, може би всеки си доокрасява образа на другия в ума си и това събужда още по-силна нужда от контакт. Не знам кое е, не знам как се стигна до тук, не знам лошо ли е, не е ли, но знам че съм толкова силно пристрастен и зависим от Иън, както не съм бил към по-голямата част от хората, които познавам реално. Дотолкова съм пристрастен, че промяната в честотата на комуникирането ни и това, че вместо нощем си пишем денем и аз не мога да му обърна нужното внимание, ме кара да се побърквам. Дупката, в която си изпадам от месец насам, е заради неговата липса. Не ми беше ясно от началото какво е, но е точно това. Имам нужда от него, свикнал съм денят ми да приключва с него, свикнал съм да го усещам по някакъв начин, и да му се оставям по всички начини, по които е възможно. И не просто съм свикнал. Явно това е едно от нещата, което ми помага да се справям. Със всичко, със себе си, с живота, с Водолея. Иън ми е толкова важна част от мен, че без него някаква част от мен ми е празна и правя глупости в опит да я запълня. Знам, че такъв е живота и има моменти, в които просто трябва да стиснем зъби и да изчакаме да преминат. Но като че ли досега не ми се беше налагало контактите ни да са ограничени за толкова дълго време. И не знаех колко ще ми е трудно. И днес, докато си писахме, изскочиха емоции, за които и двамата сме наясно че са там, но е друго, когато ги споделиш. Опиянявам се от усещанията, които той предизвиква у мен. Задъхвам се, съвсем реално се задъхвам, не от някакво сексуално желание, а от мисълта, от представата, че мога да съм с него и че на него му харесва да си мисли същото. Звучи идиотски, но думите, които ми идват отвътре са, че сърцето ми се препълва, когато той е от другата страна на скайпа и говори  с мен.

И така. Не знам хубаво ли е, лошо ли е, но знам, че е толкова стряскащо силно, че не мога без него.

13.08.2014г.
Ив

Безпричинни дупки

0

Много, ама много ми се иска на моменти да съм малко по-нормален и да не изпадам в дупки от някакви дребни неща. Знам го отпреди, когато нямам причина за депресия, аз или си измислям такава или просто дори от усещане за нищо си изпадам в такава. А най-тъпo от всичко ми е, че това се случва сега, когато Водолея полага изключителни усилия да не избухва, да не бъде агресивен, да не контролира. И успява. А в замяна аз му давам поредната моя драма, поредния отнесен поглед, поредното безпричинно хлипане, за което той настоява да кажа причината, а аз твърдя, че няма нищо, едва поемайки си въздух. На моменти много, безкрайно много ми се иска да не съм такъв. Но явно през останалото време ми е удобно да съм такъв.

Този път всъщност, изпод многото си мисли, успях да изровя това, което мисля, че е причина за дупката. Временната липса на конкретен човек около мен, който съм свикнал да е често наоколо. Не само почти нямах възможност да комуникирам с него последните две седмици, а и като цяло рутината на контактите ни в последните два месеца се наруши и не мога да му отдам нужното внимание, нито да се концентрирам изцяло и да попия разговорите с него. И понеже тази седмица предстоеше да подновим контакт по-често, аз възложих някакви големи очаквания на всичко това. И беше грешка. Защото някак не се получава. Едно че аз съм твърде ангажиран, друго, че нямам какво толкова да кажа в момента, което бих могъл да му кажа, и друго – не искам да ми усеща дупките и състоянията, не искам нон стоп да му ги натрисам, особено, когато са безпричинни. И някак си успявам да скапя разговорите. И не мога да опиша колко много ми се свива сърцето от това.

Понякога ми се иска да чувствам по-малко, да не се взирам толкова в детайлите и да не изпитвам такава голяма нужда да се смазвам сам отвътре.

31.07.2014г.
Ив