Не съм приключил…

0

Мислих, че съм приключил тук. Не, не мислих, че моя Водолей, ще спре с агресивните си изблици. Още по-малко мислих, че съм преборил някакви демони от миналото. Но мислих че съм спрял да се чувствам сам. Мислих, че съм намерил достатъчно хора, които са ми близки, от които не се притеснявам, които могат да бъдат някъде около мен, когато ми е зле. Няма как да имам такива хора за постоянно. Не мога да пренебрегвам съветите им и да продължавам да ги тормозя със себе си. Не мога, нямам право. А и една част изчезнаха в последните месеци по една или друга причина. А ми е толкова трудно да намирам близки хора…

Не искам никой да ми липсва. Искам да стоя на дивана, на който стоях цяло лято. Напушен и какво ли още не. Забравил всичко и всеки. Искам Феодора да е на себе си и да може да ме слуша, и да не мисли, че съм искал нещо да й отнема. Искам Хриз да имаше време и желание да ме погледне като преди. И колко много ми се иска поне веднъж да можеше да прегърна Иън, просто да стоя до него, да заспя до него… Или майка ми и баща ми да…

Толкова много го обичам… Знам, че е прав и че понякога сам си го търся. Но има моменти, в които бих дал всичко да не удря повече. Да не треперя, да не се стряскам постоянно. Когато ми е зле да е опора, а не да влошава нещата…

Знам, че всичко ще отмине, както винаги е минавало. И се е връщало. Но явно съм достатъчно сам, поне вътре в себе си, за да не мога да приключа тук.

14.11.2015г.
Ив

По-силно

0

Иска ми се да ме удариш толкова силно, че да припадна. Че да не усещам повече какво правиш. И да не си отворя повече очите. Просто да приключа там някъде, между ударите. Не искам да ме боли кръста или гърба, и да се чудя как да легна на леглото, не искам да повръщам, не искам да ме стяга сърцето и да ми изтръпва лявата ръка. Не искам да нося дълги ръкави, когато ми е топло. Не искам да ме боли. Знам, че това си ти. Знам, че няма да се промениш. Не искам да избягам. Но точно днес много ми се иска да приключа. Да си припомня онзи момент с левитирането, когато си помислих, или се надявах, че няма да се прибереш навреме, за да ме заведеш на лекар преди да е станало нещо фатално. Искам онзи момент, в който нещата нямаха значение. Не можеш да си представиш колко много исках днес някой от ударите да бъде толкова силен, че да не се събудя повече. А вместо това се чудя как да седна в момента и ме прерязва като си поемам въздух. И вече не мога да го кажа на никого, защото аз така съм си избрал, да бъда с теб.

Не искам никой да ме спасява, нито сам да спасявам себе си, не искам да започвам на чисто, не искам да те променям. Просто ме удари по-силно другия път. Ако не друго, поне за момент да си помисля, че нещо се случва и да изпитам онова освобождаващо усещане за край.

Знам, че утре ще усещам и ще искам друго. Но днес…

06.05.2015г.
Ив

Изкривеното и нормалното

0

Знам защо се случва, знам защо го прави. Знам, че всичко е заради работата. Знам колко му е трудно да ме приеме в такава светлина, знам, че е от страх да не ме изгуби, знам, че е от страх, че ако аз се променя, може и чувствата ми да се променят. Знам, че съм правил милион неща, с които да изгубя доверието му и това, че сега не вярва на обещанията и твърденията ми, си е лично моя заслуга и мога да виня само себе си. Знам. Познавам го, знам какво мисли, знам защо го мисли. И го разбирам. И в изкривеното му съзнание го оправдавам. Защото той няма вина за това, което е.

Знам, че аз нямам право да се оплаквам от него. Разбрал съм многократно, че това е той, и колкото и да има моменти на затишия и нормално отношение, винаги ще се връща, дори и за малко, към онова негово изкривено аз, което може да ме смаже за секунди. И физически, и психически, и всякак. Нямам право да се оплаквам, защото съм избрал да остана с него. Защото съм решил, че едното компенсира другото. Защото го чувствам като мое семейство. Защото не мисля, че друг човек би разбрал мен. Защото пасва на моите изкривявания. Защото го обичам. Дори, когато избухва, дори тогава го обичам. И щом го обичам, нямам право да се оплаквам.

Но на моменти просто не мога. Не съм и очаквал, но исках някъде вътре в себе си, да има човек, който да ми се зарадва на работата, а не да ме кара да се чувствам виновен, че съм доволен. Искаше ми се да не се прибирам със свито сърце и да не се налага да лъжа, че не е било кой знае какво. Иска ми се поне понякога, когато стане ядосан от стола срещу мен, да не отскачам на един метър от мястото си и да се оглеждам къде е вратата. Не че някога използвам вратата. Но явно е някакъв остатъчен инстинкт за самосъхранение, който си търси път за бягство в такива моменти. Искаше ми се малко спокойствие. Искаше ми се за две-три вечери поне в началото да сме нормални. Да се радваме един за друг. Не да пресмятаме как психическо състояние на другия ще прецака задоволяването на емоционалните ни нужди. Не мога  да разбера как така цял живот се раздирам между това да искам нещата около мен да бъдат нормални и в същото  време да си останат така изкривени. Искам да се прибера вкъщи, да ме пита как е минало, да ми се усмихне. И в същото време, когато той избухва, съчинява си несъществуващи неща, и ме тормози и ме кара да правя каквото поиска, стомаха ми се сви. И не мога да разбера от какво. От страх, от желание, от объркване? Не мога да разбера.

Но все пак ми се иска поне една вечер да е нормално. Защото, ако продължаваме така абсолютно всеки ден, нямам идея докога ще издържа, колкото и изкривеното ми подсъзнателно аз да се възбужда и удовлетворява от това да го унижават. По цял ден съм с нормални хора и нормалното ми аз започва все по-настоятелно да ми крещи, че няма да издържи. Но най-тъпото е, че всъщност ще издържи. И ще остане за още.

25.04.2015г.
Ив

Колко по-объркано…

0

За някакъв кратък момент помислих, че може би съм приключил с блога. Въпреки, че далеч не всичко е било наред. Просто мислих, че някои неща, които Водолеят прави и с които може да ме сравни със земята, са вече минало. Очевидно не са. Колкото и да се опитва да бъде нормален, тези неща, това поведение рано или късно изскача. И винаги си мисля в началото, че аз съм го провокирал, и винаги после разбирам, че той просто е чакал удобния момент.

Да се озова навън, пред вкъщи, посред нощ, със неговото заявление, че ще ме пусне, когато той реши, може да звучи зле, но реално е нещото, към което трябваше да се придържаме. Защото ако бях стоял достатъчно време навън, ако му беше минал гнева преди да се върна, ако бях изтрезнял, тогава нямаше да стигнем до продълженията. Само ще кажа, че когато си преживял някаква психическа, емоционална травма, от спомените за която ти става зле, най-лесно за някой би било да те смачка, ако започне да ти говори за това, докато си напушен. Не знам как са другите хора, аз когато съм напушен влизам в собственото си въображение, измислям си ситуации, истории, представям си, че съм някой друг и го вярвам. А Водолея ме познава твърде добре и може точно колкото и аз самия за себе си, да изгради в ума ми някакво място, което  да повярвам, че е истинско. И още повече ако това място е било истинско, и той се опита да ме върне там.

А той не просто се опитва. Той може да го направи и когато съм напълно трезв, какво остава за когато съм под някакво въздействие. Може би е зле да си го мисля, но понякога имам чувството, че той е имал в някакъв момент от живота си желание да бъде насилник. По отношение на секса имам предвид, защото е ясно, че физически насилник е бил. Или все още си е.

Всъщност започнах да пиша, докато бях доста емоционален, а сега чета и виждам колко изчистено е всъщност от емоции това, което пиша. Може ли да значи, че вече не ми пука? Или просто вече не мога да го изразя, защото действителност не се чувствам добре? Или може би трябва да си призная, че имам нужда да ме принизява понякога така. Че колкото и зле да се чувствам, имам желание това да се случва. Не знам дали е за да имам поводи да съм нещастен и депресиран. Защото и без това често съм, поне да имам причина.

Или просто защото имам нужда да се връщам от време на време към насилванията, защото са твърде голяма част от мен, и имам нужда нужда да ги включвам, и в секса, и във всичко. Може би твърде дълго съм се опитвал да забравя, а сега някак си не ми се иска да забравям. Колко по-объркано може да стане в главата ми?

23.03.2015г.
Ив

Промяна?

0

Не мога да го променя. И не искам. Оценявам огромната борба, която води със себе си в последната близо половин година, в която се опитва да потисне агресията и желанието за контрол спрямо мен. И успява, до голяма степен. Знам колко безкрайно много е това и колко много усилия му коства. Някой друг може и да не го разбира това, но аз – да. Но не знам дали го искам. Да, обичам отношението му в момента, харесва ми, че е внимателен и съобразителен постоянно, не само когато иска, че не избухва, че не нервничи, че не е егоист, че не се опитва да ме изнудва емоционално. Харесва ми много. Но това не е той. Защото в малкия момент, в който по мое желание съм го помолил да изпусне малко пара, той изпуска толкова много енергия, нагнетяване, че е просто страшно. Не съм убеден, че е добре да трупа вътре в себе си нещо, което е изливал с години. Той не е готов за това. Знам, че го изяжда отвътре, знам че му е ужасно трудно. И не само това. Егоист съм. Последния път, когато нещата уговорено бяха груби(колкото и странно да звучи на някого това), беше един от моментите с най-силно подчертани агресия и желание за контрол спрямо мен. Макар и донякъде контролирани от него. Всъщност бяха толкова контролирани, че ми беше ясно, че си е представял много пъти какво би направил, ако някога му се отдаде възможност пак. И му се е искало да го направи. Мислил е за това. Наслаждавал му се е вътрешно. И аз спирам това. И при положение, че на мен самия понякога ми липсва силния контрол и усещането, което ми носи, не съм никак убеден, че правим най-правилното нещо. Защото освен, че той трябва да потиска толкова много, не съм убеден докога ще може да потиска. И когато в един момент нещата избухнат неконтролирано, ще може ли да се спре, преди да стане нещо фатално. Нямам илюзии, че той никога повече няма да избухне като преди. Невъзможно е човек, който го е правел толкова често преди, да спре нацяло изведнъж. А аз се каня да преглътна това предстоящо избухване, защото ми се струва допустимо. Това значи ли, че ще върнем всичко в началния момент? Че ще изгубим напредъка? Това изобщо напредък ли е, правилно ли е?

Знам, че той ме обича. Знам го, нямам съмнение за това. Но се чудя колко изкривен е един човек, който може да го възбуди сексуално това човека, който обича, да плаче, защото нещо му е събудило някакви болезнени спомени? В повечето време съм си мислел, че той си е така по принцип, че случките от детството са допринесли за тези изкривявания. Но не допринасям ли и аз, не му ли действам още по-зле…

09.10.2014г.
Ив

Да се научиш да усещаш докосванията

3

Много неща се случиха за две седмици. И може би тогава, когато на някой четящ тук, щеше да му е наистина интересно да прочете, аз избрах да не пиша. Защото се изгубих много сериозно в „трябва-не трябва“, „искам-не искам“, „обичам-не обичам“ и всякакви подобни. Не съм се върнал още вкъщи, но ще се върна. Просто ни трябваше време да можем да си поговорим и да изживеем някакви неща, докато не сме заедно. Надеждата… 🙂 Колко много я мразя нея, но сега така солидно се е настанила в ума ми, че просто не ме остави да взема друго решение. Струва ми се, че този път се надявам с основание. Но този пост не е за това. 🙂

Писал съм и преди, за онези моменти, в които наново се влюбвам във Водолея. Не, напоследък не ги е имало. Или ги имаше за секунди. Поне усещането от тях. Не се влюбвам в него наново, просто наново осъзнавам, колко много го обичам и колко ме обича и той. И че някога, много отдавна, между нас беше съвсем чисто, доколкото може да бъде при мен, той ми вярваше, аз не се чувствах като негов подчинен. И усещах пеперуди в стомаха, когато го виждах. Когато не живеехме заедно. Може би твърде бързо заживяхме заедно, може би не си оставихме време да ни омръзне етапа, в който не живеем заедно. Може би за това сега на мен ми е добре така, а той не настоява да се прибирам. Може би е началото накрая. Може би е начало на по-добрата част от връзката ни. Не знам. Но прекарах почти цял месец да оплаквам нещо, което в крайна сметка не изгубих и точно в момента ми е омръзнало да треперя пред това какво може да изгубя в бъдеще.

Да, това ще е един от тези безсмислени хаотични постове, в които сам не знам какво искам да кажа, а мислите в главата ми прескачат твръде бързо, за да ги систематизирам в нещо разбираемо. Всъщност знам какво исках да кажа, но се оплетох в опита си да напиша някакъв прочувствен увод. Исках да пиша за онова физическото докосване, което оставя у нас по-голямо влияние от каквито и да било думи. Осъзнах как един допир, може да значи повече от хиляди обяснения. Всъщност това винаги съм го знаел. Но от обратната страна. Винаги съм знаел как един удар е лесно да загрози всяко „обичам те“ и как едно насилване е способно да те премаже повече, отколкото каквото и да било отношение. Когато започнах да излизам с Водолея и тогава докосванията му имаха огромно значение. Но действаха по друг начин. Тогава сравнявах. Водолея с този, който ме беше обсебил дори и психически в предните шест години. Водолея беше като сън, но не можех да му се насладя, а сякаш чак тогава започнах да осъзнавам по-сериозно какво ми се беше случвало преди това. Преди Водолея бях просто свит, сърдит, плах и затворен. А след Водолея се разпаднах. Чак след като той се появи започнаха припадъците, блокажите, паник атаките, и някои други „прекрасни“ състояние, които не ми се казват. Не защото Водолея беше виновен, аз си бях виновен, че всеки път когато ме докоснеше, си мислех колко е хубаво това сега, но какъв ужас беше това преди. А Водолея от своя страна не ме остави да свикна и да преодолея състоянията, а започна и той да докосва по другия негов начин. Но този пост не трябваше да бъде и затова. 🙂

След седем години, след много рев, много глупости, много състояние, скандали, забрани, удари, изневери, вллюбвания в други хора, явно съм се научил поне от време на време да усещам чисто физическото усещане и да не мисля за бъдеще, минало и сложни настоящи ситуации. И тези няколко(четири всъщност) докосвания са това, което изпълва ума ми последните няколко дни.

1. Целувката в колата, по време когато бях много болен, и плачех, защото не исках да бъда на мястото, на което бях(да, знам, много детско от моя страна). Това всъщност беше първата ни целувка, след като се бяхме разделили. Потънах в нея. Не я очаквах. Той не вложи нищо сексуално, нито пък беше опит да ме омилостиви, за да ми промени мнението за раздялата. Беше просто много нежна и внимателна целувка. От която забравих къде съм.

2. Целувката след едно малко по-дълго пътуване, което той също, за моя изненада, не използва, за да ме убеждава да се върна. И което пътуване аз успях да съсипя с това, че ми стана лошо на връщане и провалих една от планираните му срещи. А той ме беше попитал сто пъти преди това дали се чувствам достатъчно добре да пътувам с него, в което аз упорито се опитвах да го убедя. След като се забавихме сума ти време и след като най-накрая ми просветна, отворих уста, за да започна да се извинявам. А той започна да ме целува. И в един момент в главата ми прозвуча някаква музика. Тип песен, която пускат в сериала по време на съдбовен момент. Да, ужасно инфантилно и клиширано, знам. Но го чувах в главата си. И исках да се допирам до него, колкото се може повече, докато ме целува.

3. Секса на другия ден – това беше първия секс след раздялата. И беше толкова бавен, така че да почувствам всичко. Бавно, постепенно, нон стоп питайки ме „Как си?“, „Добре ли си?“. И хубавото в това беше не само колко много ми харесваше на мен, а че му харесваше и на него.

4. Секса днес. Да, днес се показах като най-лесно влияещ се от спасителната роля на Водолея. Днес показах слабост и че все още се разтапям от това, той да ме покровителства в разни ситуации. Но не ми пука. Спорех със служителка за нещо, което ми се полага, а тя упорито ми го отказваше. И тогава се намеси той. Държа се що го де нормално и успя да я накара да ми даде каквото трябваше. Едвам изчаках да завием в първата уличка, в която нямаше кой да ни види, за да го целуна, едвам изчаках да отидем накъде, където да правим секс, и то секс в който аз бях инициативния, а той не ми даде да стана от него, когато свърши и продължи да ме целува минути наред след това.

Да, за тези четири докосвания исках да пиша. Защото ми беше толкова добре, че просто изгарях от желание да го разкажа на някого. Защото беше хубаво и просто. Така, както май не е било досега.

Какво ще стане с мен и него, вероятно вече е ясно, както и че ще е скоро. Може би греша, може би ще съжалявам за този шанс. Но идеята да не съм заедно с него не ме прави щастлив. А аз все още слушам сърцето си.

16.04.2014г.
Ив

I don’t know how to give up on you…

0

I hate it how much I need you… Никак, ама никак не е лесно да скъсаш с някой. Дори той да е бил на ръба да приключи връзката ви по друг, много по-фатален начин. Не е истина колко силно го обичам… И не така умряло, заспало и примирено, както правят хората след седем години връзка. Обичам си го. Все едно съм го срещнал вчера. И в същото време все едно съм го познавал винаги. Ще ми хареса да съм сам и да разполагам със себе си, и бързо-бързо ще реша за раздялата. Така ми казаха преди няколко дни. Нищо подобно. Криво ми е, че спя сам, че не мога да му разкажа някакви неща. Не виждам нищо напред без него, нищо…

И в същото време знам, че няма да спре. Да удря, да контролира, да забранява. Няма да спре. Може да спира за малко, но никога завинаги. А защо това не може да ми е достатъчно да скъсам с него? Вбесявам се, че се побърква да ме търси в момента и не ме оставя да помисля на мира. Но истината е, че ще откача, ако не го прави. Имам нужда не само аз да съм с него, а и той да ме обича и да ме иска.

Не знам как да се откажа от това, което обичам повече от всичко. Знам риска, знам, че някой ден може и да не доживея края на скандала. А какъв е смисъла да го доживявам, ако няма да съм с него? Знам, че звучи идиотски и пресилено. Не е пресилено. Той е част от мен. Онази част, от която ме боли най-много. Но е и най-близко, до това, което съм всъщност.

А каква каша е в главата ми… За всичко разчитам на него, как да взема такова решение сам…

21.03.2014г.
Ив