Не съм приключил…

0

Мислих, че съм приключил тук. Не, не мислих, че моя Водолей, ще спре с агресивните си изблици. Още по-малко мислих, че съм преборил някакви демони от миналото. Но мислих че съм спрял да се чувствам сам. Мислих, че съм намерил достатъчно хора, които са ми близки, от които не се притеснявам, които могат да бъдат някъде около мен, когато ми е зле. Няма как да имам такива хора за постоянно. Не мога да пренебрегвам съветите им и да продължавам да ги тормозя със себе си. Не мога, нямам право. А и една част изчезнаха в последните месеци по една или друга причина. А ми е толкова трудно да намирам близки хора…

Не искам никой да ми липсва. Искам да стоя на дивана, на който стоях цяло лято. Напушен и какво ли още не. Забравил всичко и всеки. Искам Феодора да е на себе си и да може да ме слуша, и да не мисли, че съм искал нещо да й отнема. Искам Хриз да имаше време и желание да ме погледне като преди. И колко много ми се иска поне веднъж да можеше да прегърна Иън, просто да стоя до него, да заспя до него… Или майка ми и баща ми да…

Толкова много го обичам… Знам, че е прав и че понякога сам си го търся. Но има моменти, в които бих дал всичко да не удря повече. Да не треперя, да не се стряскам постоянно. Когато ми е зле да е опора, а не да влошава нещата…

Знам, че всичко ще отмине, както винаги е минавало. И се е връщало. Но явно съм достатъчно сам, поне вътре в себе си, за да не мога да приключа тук.

14.11.2015г.
Ив

Advertisements

Срив

0

– Не ме стряскай вече така…

Не рядко се замислям за това колко много притеснявам Водолея. Отдавна вече съм изгубил бройката на пътите, в които съм си отварял очите на някое легло, в някоя спешна помощ, а той е чакал отвън или до мен. И в един голям процент от тези пъти никой не е можел да каже какво точно е. Или поне не е в техните компетенции. Знам, че всички припадъци, световъртежи, гадене, повръщане, вдигане на кръвно, паник атаки и всякакви други подобни, си ги докарвам съвсем сам. Също съм наясно, че анемията, белодробните проблеми и слабата имунна система силно допринасят тези неща да се случват, но те се случват главно на психическа основа. Главно защо често имам нужда да оставя света около мен просто да се срине и аз да се изключа. И това се случва не само, когато имам проблем. Дори понякога, когато дълго време не е имало проблеми, като че ли съм по-склонен да се вкарам в такова състояние. Защото аз явно не мога да дишам без драми и проблеми. Знам и че е много егоистично, че би трябвало да мога да се науча да се контролирам. Въпроса е, че не знам дали искам.

Винаги съм казвал, как се радвам, че с Водолея си пасваме, че странностите ни се допълват, че колкото аз обичам да се усещам слаб, толкова той обича да се усеща силен и контролиращ, и нещата се напасват. Но явно не винаги. Макар че тук често съм писал за насълзените му очи, ще кажа, че те се случват рядко. А днес не бяха насълзени очи, той направо си плачеше и беше наистина притеснен, и изплашен. Да, няма как всеки мой срив да се случва тогава, когато той има нужда от това. Ще излъжа, ако кажа, че не ми е приятно да виждам доказателствата, че на него му пука за мен. Ще излъжа, ако кажа, че когато действа, за да ми помогне по време на срив, е по-малко въздействащ, отколкото когато раздава заповеди. Винаги съм казвал, че не обичам да го гледам да страда. И е така от една страна наистина. Но от друга ми се свива стомаха, когато го виждам толкова загрижен за мен. Не си мислете, че припадам нарочно, това няма как да стане. Но той, около мен, когато ми е лошо… Дори не мога да ви опиша емоцията, възбудата. Не е сексуална възбуда. Просто някакво неописуемо чувство на удовлетвореност, че той е тук заради мен, че мисли за мен, че плаче заради мен. Сякаш на моменти още не ми се вярва, че някой може да ме обича и да ме иска толкова дълго време. Изкривено ли е това или понякога твърде много се вглеждам в усещанията си?

08.01.2015г.
Ив

Trembling

0

Уморих се. Да ми се повръща, да ми е студено, да треперя , да припадам. Изморих се, особено, когато съм си мислел за пореден път, че сме приключили с всичко това. Знам, че е инцидентно, на фона на честотата, с която е ставало преди. И не мога повече. Не искам да го карам да ми държи главата над легена, докато повръщам, не искам да треперя, когато ме прегръща, не искам да му се моля да ми купува някакви упойващи неща. Той се промени толкова много, аз защо не мога? Той ми обяснява как всичко е наред, толкова искрено, че чак ми се иска да му повярвам. Не знам кога ще се науча да е.

Поглеждам го. Нямам думи да опиша колко безкрайно много го обичам. И как не мога и крачка без него. Спим, с легена до леглото и с ръката му през кръста ми. И аз се натискам назад в него.  Да го усетя как ми диша във врата и се допира в гърба ми. Как изобщо някога ми е минало през ума, че мога да се справя без него?!?

20.09.2014г.
Ив

Пристрастен

2

Може би вече прекалявам с това да пиша публикации за един конкретен човек в блога, но, честно казано, ни най-малко не ме интересува, и без това единствените хора, които се вълнуват от всичко това сме аз и той. Мислех си относно наркотиците, пристрастяването, за това доколко пристрастен съм бил всъщност, щом все пак вече толкова години подред не съм се докосвал до такова нещо, и то не чак защото не ми се е искало или не съм можел. Истината е, че просто съм си намерил друго пристрастяване. Което не мога да преценя доколко по-безопасно е, но със сигурност е еднакво силно, дори по-силно в много отношения. Винаги преди ми е било смешно да чета за хора, които се пристрастяват един към друг, но истината е, че точно това ми се случва в последните години. Може би е защото не се виждаме реално, може би всеки си доокрасява образа на другия в ума си и това събужда още по-силна нужда от контакт. Не знам кое е, не знам как се стигна до тук, не знам лошо ли е, не е ли, но знам че съм толкова силно пристрастен и зависим от Иън, както не съм бил към по-голямата част от хората, които познавам реално. Дотолкова съм пристрастен, че промяната в честотата на комуникирането ни и това, че вместо нощем си пишем денем и аз не мога да му обърна нужното внимание, ме кара да се побърквам. Дупката, в която си изпадам от месец насам, е заради неговата липса. Не ми беше ясно от началото какво е, но е точно това. Имам нужда от него, свикнал съм денят ми да приключва с него, свикнал съм да го усещам по някакъв начин, и да му се оставям по всички начини, по които е възможно. И не просто съм свикнал. Явно това е едно от нещата, което ми помага да се справям. Със всичко, със себе си, с живота, с Водолея. Иън ми е толкова важна част от мен, че без него някаква част от мен ми е празна и правя глупости в опит да я запълня. Знам, че такъв е живота и има моменти, в които просто трябва да стиснем зъби и да изчакаме да преминат. Но като че ли досега не ми се беше налагало контактите ни да са ограничени за толкова дълго време. И не знаех колко ще ми е трудно. И днес, докато си писахме, изскочиха емоции, за които и двамата сме наясно че са там, но е друго, когато ги споделиш. Опиянявам се от усещанията, които той предизвиква у мен. Задъхвам се, съвсем реално се задъхвам, не от някакво сексуално желание, а от мисълта, от представата, че мога да съм с него и че на него му харесва да си мисли същото. Звучи идиотски, но думите, които ми идват отвътре са, че сърцето ми се препълва, когато той е от другата страна на скайпа и говори  с мен.

И така. Не знам хубаво ли е, лошо ли е, но знам, че е толкова стряскащо силно, че не мога без него.

13.08.2014г.
Ив

Толкова ли е лошо да ми се иска?

0

Понякога е много лесно да те смачка човек, който нито иска да го направи, нито съзнава как го прави. Убеден съм, че мога и сега да те накарам. Не, не Водолея. Друг, който има почти същата власт над мен. И който също като че ли не разбира какво може да постигне с нея. Убеден, че може да ме накара, да ме предразположи към нещо, което първоначално не съм искал. И аз съм убеден, разбира се, че е така. Винаги може да ме накара. Общо взето това правят голяма част от хората около мен, карат ме да заискам нещо, което не съм искал. Аз знам, че той ме обича и не е направил нищо с цел да ме нарани някак. И знам, че съм лесен за контролиране и манипулиране. И никой не ми е виновен за това. И все пак ме заболя. Не знам, защото някой го каза или от факта, че аз дори не съм разбрал кога ме е подтикнал да направя нещо. Толкова съм податлив, че дори вече не знам кое е моето собствено мислене и кое е дошло от някой друг.

Прииска ми се да направя едно конкретно нещо днес и да забравя къде се намирам. А и точно днес ми липсва някой, който сам си отрязах от живота. И знам, че нямаше друг начин, но на моменти не мога да си го простя. Защото по някакъв начин съм го обичал и винаги ще го обичам. Защото още помня онзи момент, когато го видях в онази дискотека и как имах чувството, че съм спрял да дишам за часове. Защото още помня гласа му. Защото… Не мога да се събера днес, не знам какво се случва, разпаднах се милиони пъти. Защото както и Водолея каза, между мен и Стрелеца има някаква необяснима, много особена и много силна връзка, която плаши, с начина, по който ми се отразява. Така и не разбрах как точно се отразих аз на Стрелеца и дали някога ме е искал толкова силно, колкото аз него. Но знам, че му се отразих някак. Поне за малко. Поне в нещо. Но аз просто знаех, че няма да издържа. Умирам за всичко, което е, но няма да издържа на всички странности. И знам, че нямаше друг начин, и все пак няма да си простя никога как изчезнах от него.

А Иън… Колкото и от каквото и да ме е заболяло, Иън ми е като слънце. И само мисълта да не е около мен ме ужасява. Никога и за нищо на света не искам да го губя. Аз знам, че не е мой, и аз не съм негов. Но въпреки това… Той е такава голяма част от мен, че чак е нереално, че е така. И ако трябва някога някой да ме изманипулира и да ме накара да направя нещо, което не искам, искам да е именно той. Защото дори няма да разбера какво е направил и ще се чувствам щастлив накрая.

А Водолея… Днес не ми е ден. Нямам нито една мисъл, която да следва някакъв логичен ред. И може би ако бях успял да се видя с Водолея, той щеше да ме измъкне от това. Защото той пък си е моя дом. И това, че спим на различни места това лято просто ме смачква.

Прииска ми се нещо днес. Много, много силно ми се прииска. Искам да се отнеса. За час,  за два.  Толкова ли е лошо да ми се иска? Толкова ли е лошо да го направя веднъж? Още си спомням с умиление за онези сламки, на които режехме крайчетата, за да ги ползваме, вместо да се налага на навиваме банкноти.

09.07.2014г.
Ив

Когато ти го кажа

0

И всеки път, когато ти го кажа,
нещо в мене тихичко се свива,
макар отдавна да знаеш колко си важен
и че без теб не искам напред да отивам.

И всеки път, когато от теб го чуя,
сърцето ми изпълва се докрай,
със някаква нереална буря
от сбъднати и несбъднати желания.

И всеки път, когато си го мисля,
искам да мога да забравя,
от колко далеч ми пишеш.
Искам да мога да ти се оставя

да не съществува нищо друго,
да те докосвам,  да те усещам,
до теб да съм, когато се събудя.
Без страх да те искам повече от всяко нещо.

Обичам те.И колкото и трудно
да ми е на думи да те имам само,
искам до безкрай да те сънувам будно
и да ми казваш, че ти липсвам като ме няма.

 

24.06.2014г.
Ив

Друга част от теб

0

Духа вятър. Отвратителен. Няма хора по улиците. Най-доброто възможно време днес. В парка сме, на една скрита пейка, но и без това няма никой друг наоколо. Той е седнал, облегнат назад. Аз съм седнал в него. С лице към него. Ръцете му са на кръста ми. Говори нещо и гледа към реката. Не чувам. Гледам го. Добре е. Изглежда добре. Звучи добре. След период, който му се отрази зле и психически, и физически. Рядко съм го виждал такъв. Признавам, че за момент се поддадох на подозрения и се зачудих това ли е човека, с който съм и искам ли да съм с него. Кратък момент. Странно е как това да го видя слаб и да усетя, че накрая съм все още така силно привлечен от него, както и когато е бил в пълен контрол, ми докара едно ново гъделичкане в стомаха. Не съм си въобразявал никога, че той е железен човек, без нужда от това да се срине понякога. Защо за толкова години не се е сривал обаче? Сривал се е. Но тогава се е чувствал длъжен да остане силен и да не се показва слаб. И тогава, за да запази силата си, е превръщал слабостта в агресия. Към мен най-често. Но този път до агресия не се стигна. Не защото не му дойде отвътре, а защото той ми обеща и не можеш да си позволи да си наруши обещанието. Видях, много добре видях колко усилия му костваше това и как без малко не загуби себе си. Но се удържа, защото явно му е по-важно да не загуби мен. Да, припявайте сега в хор, че никога не е късно да ме удари пак. Мислите ли, че това има значение за мен в момента?

Всъщност той загуби донякъде себе си. Потъна в някаква дълбока дупка, която го разболя и психически, и за момент мислих, че или ме лъже, и го имитира, или още по-лошо – че няма да мога да му помогна. Не знам дали му помогнах. Опитах се. И днес той е добре. Заради себе си или заради мен  – не знам, вероятно и заради двамата. И докато ми говори нещо виждам някаква промяна в погледа му. Очите ли му са по-меки, лицето ли е по-спокойно, но виждам част от него, която досега я нямаше…

– Въобще не ме слушаш. – смее се, докато ми го казва.

– Гледам те.

Той се засмива пак, ръцете му влизат под тениската и минават по гърба ми. Бута ме към него надолу и започва да ме целува. Ръцете ми са около врата му и не искам дори да си представям минутите, в които няма да го усещам как се докосва до мен. И стомаха ми се свива отново.

И целия свят да бях обърнал, нямаше да намеря някой, който да успее да се превърне в толкова голяма част от мен. Никой и нищо не обичам повече от него.

07.06.2014г.
Ив