Не съм приключил…

0

Мислих, че съм приключил тук. Не, не мислих, че моя Водолей, ще спре с агресивните си изблици. Още по-малко мислих, че съм преборил някакви демони от миналото. Но мислих че съм спрял да се чувствам сам. Мислих, че съм намерил достатъчно хора, които са ми близки, от които не се притеснявам, които могат да бъдат някъде около мен, когато ми е зле. Няма как да имам такива хора за постоянно. Не мога да пренебрегвам съветите им и да продължавам да ги тормозя със себе си. Не мога, нямам право. А и една част изчезнаха в последните месеци по една или друга причина. А ми е толкова трудно да намирам близки хора…

Не искам никой да ми липсва. Искам да стоя на дивана, на който стоях цяло лято. Напушен и какво ли още не. Забравил всичко и всеки. Искам Феодора да е на себе си и да може да ме слуша, и да не мисли, че съм искал нещо да й отнема. Искам Хриз да имаше време и желание да ме погледне като преди. И колко много ми се иска поне веднъж да можеше да прегърна Иън, просто да стоя до него, да заспя до него… Или майка ми и баща ми да…

Толкова много го обичам… Знам, че е прав и че понякога сам си го търся. Но има моменти, в които бих дал всичко да не удря повече. Да не треперя, да не се стряскам постоянно. Когато ми е зле да е опора, а не да влошава нещата…

Знам, че всичко ще отмине, както винаги е минавало. И се е връщало. Но явно съм достатъчно сам, поне вътре в себе си, за да не мога да приключа тук.

14.11.2015г.
Ив

Срив

0

– Не ме стряскай вече така…

Не рядко се замислям за това колко много притеснявам Водолея. Отдавна вече съм изгубил бройката на пътите, в които съм си отварял очите на някое легло, в някоя спешна помощ, а той е чакал отвън или до мен. И в един голям процент от тези пъти никой не е можел да каже какво точно е. Или поне не е в техните компетенции. Знам, че всички припадъци, световъртежи, гадене, повръщане, вдигане на кръвно, паник атаки и всякакви други подобни, си ги докарвам съвсем сам. Също съм наясно, че анемията, белодробните проблеми и слабата имунна система силно допринасят тези неща да се случват, но те се случват главно на психическа основа. Главно защо често имам нужда да оставя света около мен просто да се срине и аз да се изключа. И това се случва не само, когато имам проблем. Дори понякога, когато дълго време не е имало проблеми, като че ли съм по-склонен да се вкарам в такова състояние. Защото аз явно не мога да дишам без драми и проблеми. Знам и че е много егоистично, че би трябвало да мога да се науча да се контролирам. Въпроса е, че не знам дали искам.

Винаги съм казвал, как се радвам, че с Водолея си пасваме, че странностите ни се допълват, че колкото аз обичам да се усещам слаб, толкова той обича да се усеща силен и контролиращ, и нещата се напасват. Но явно не винаги. Макар че тук често съм писал за насълзените му очи, ще кажа, че те се случват рядко. А днес не бяха насълзени очи, той направо си плачеше и беше наистина притеснен, и изплашен. Да, няма как всеки мой срив да се случва тогава, когато той има нужда от това. Ще излъжа, ако кажа, че не ми е приятно да виждам доказателствата, че на него му пука за мен. Ще излъжа, ако кажа, че когато действа, за да ми помогне по време на срив, е по-малко въздействащ, отколкото когато раздава заповеди. Винаги съм казвал, че не обичам да го гледам да страда. И е така от една страна наистина. Но от друга ми се свива стомаха, когато го виждам толкова загрижен за мен. Не си мислете, че припадам нарочно, това няма как да стане. Но той, около мен, когато ми е лошо… Дори не мога да ви опиша емоцията, възбудата. Не е сексуална възбуда. Просто някакво неописуемо чувство на удовлетвореност, че той е тук заради мен, че мисли за мен, че плаче заради мен. Сякаш на моменти още не ми се вярва, че някой може да ме обича и да ме иска толкова дълго време. Изкривено ли е това или понякога твърде много се вглеждам в усещанията си?

08.01.2015г.
Ив

Срок на годност

0

a0b1d9ba5e7880e5dd58a9fda753587fИма такива моменти, когато всичко е сбъркано и всяка мисъл убива. Като сега. И дори един срок за годност върху опаковката на млякото срутва спокойствието, което уж цяла сутрин се опитвам да си създам.  А на опаковката е датата, на която трябваше да станат седем години, откакто сме заедно. Преди месец никога не бих помислил, че няма да ги стигнем. Но няма. И всичко е нереално. Приливите и отливите са отрватителни. Кой с кого се раздели не ми стана ясно накрая. Но факта е, че последния път аз казах „не“. А единственото, което исках, беше да му кажа „да“.

Обичам го. Винаги ще го обичам. Но начина, по който той ме обича понякога, ме е смазал. Аз не съм човек. Аз съм едно малко меколтело, което той си моделира, както му харесва. И използвайки срещу мен това, от което уж ме е спасил. Дори и сега се опита да ме манипулира и да ми се наложи. Дали съм спрял да треперя, откакто му казах, че няма да съм с него? Дали си вярвам? Повече от ясно е.

Не ми е ясно какво става. Вие ми се свят, разболях се. Не знам къде живея. Не знам кой да слушам. Боли ме физически, че не съм с него. Но когато съм с него често е същото. Един приятел ми каза, че обикновено седмата година в една връзка била фатална. Ние явно нямахме търпение дори само да я приближим тази седмата, за да прецакаме всичко. Друга приятелка пък ми каза, че ако се разделим сега, ще сме пълни идиоти, защото щяло да бъде от инат ,а в същото време и двамата искаме да сме заедно. Така си мислих и аз в началото. Че просто се надцакваме. Кой ще накара първи другия да моли да се върне обратно. Но не е това. Последните седмции на няколко пъти ме беше страх да остана насаме с него. А той плака няколк опъти. А това е прекалено. И за мен, и за него. Изтече ли срока на годност и на нашата връзка? Или ние си бяхме негодни поначало? Двама идиота, с твърде много отклонение. А не ни ли прави това идеалната двойка?

Липсва ми. Да седнем двамата да вечеряме, да гледаме телевизор на дивана, да се возя в колата, докато той кара, да спим на едно легло, да правим секс в банята, да гледам гърба му, докато работи, да го слушам как говори и как се смее, да ми казва Иво или Ивайло, да си слага ръката на врата ми или през кръстта ми. Липсват ми забележките, въпросите… Липсва ми.Но какво правим с ударите? С главата ми в ръба на вратата, с пукнатата ръка, с пристъпите, в които не мога да си поема въздух, с бързата помощ,  в която попадам вече няколко пъти заради припадъци, по време на скандал  с него? Защо половината неща около това да съм с него, побъркват мисленето ми, същността ми, мачкат ме?

Тези дни ме сваля друг човек. И бях на път да му вържа. Тъпа идея, нали? Напълно съгласен съм, за човек като мен. И точно за това щях да му вържа, за да се чувствам виновен и да ми е зле после. За да се самонакажа. Или за да започна да чувствам още по-силна нужда от Водолея. Без него до мен не си представм какви глупости съм способен да направя.

Омръзна ми да слушам позитивни прогнози за бъдещето ми сам и обещания за това как всичко ще се нареди, как ще мина през този момент. А не ви ли хрумва, че не искам да мина през това? Че искам него. Само искам да спре да ме смазва. А и честно казано, на моменти не мсиля, че ще успея да мина през това. Нито емоциоанално, нито физически.

Всичко е твърде нереално, дори не съм сигурен, че съм осъзнал всичко. Не мога да слагам край. Не искам неща със срок на годност. Искам да е безкрайно, ненормално и неразбраемо, но безкрайно.

Искам самия аз да бях малко по-ясен на себе си.

01.04.2014г.
Ив

п.п. Обичам те, Иън. Без теб отдавна щях да съм се изгубил напълно накъде в цялата тази каша. Не че сега не съм изгубен. Но с теб до мен(така както само аз и ти можем да бъдем един до друг) всичко изглежда по друг начин. Благодаря ти, че те има.

Не знам какво ми е

0

Студено ми е. Вие ми се свят, повдига ми се. Всичко ми е свито, главата ме боли. За каквото и да се замисля ме дразни, нищо не ми се започва, нищо не ми се прави. Не чувам, не виждам. Нещо ми засяда в гърлото, очите ми са мокри.
Какво ми е? Не знам. Зимата ми се отразява зле тази година, застоя, нервите в работата. Не знам какво ми е. Свито ми е, криво ми е, сам не се разбирам. Водолея е повече от внимателен тези дни и надушва, че нещо не ми е в ред, прегръща ме, подпитва ме, успокоява ме. И когато го прави, тогава вече не се сдържам, и започвам някакво тихо хлипане. А той не спира да пита какво ми е. Не знам. Не знам, нямам идея какво ми е. И се мразя за това. Мразя как ума ми не може да гълта толкова продължително спокоен въздух и когато нищо не се случва, сам ми натриса депресии и дупки. Напълно безпричинни. Нещо ми липсва, нещо ми се прави. Нямам представа какво, но знам, че няма да го получа. Не ми се работи, не ми се спи. Не ми се яде. Пуши ми се.
Не знам дали е по-тъпо, когато ми е криво, заради поведението на Водолея или когато ей така, от нищото, се чувствам зле и въздуха ми пречи.

31.01.2014г.
Ив

Всеки път, когато се връща

0

Нямам въздух. Главата ми бучи. Стоя на дивана, наведен надолу към килима. Сълзите не спират да се стичат една след друга, а дори не се усещам да плача. По-скоро се чувствам изморен, физически изморен, температурата допълнително кара всичко да се върти около мен и просто искам да спре. Ръката ми е на лицето ми и се опитва да избърше всички телесни течности, които избиват отнякъде. Затварям очи, не мога повече да ги държа отворени, изпитвам болка да са отворени. Причината дори не си я спомням в момента. В даден момент, когато физическата болка вземе превес, когато желанието му за контрол вземе превес, когато видя в очите му, че е спряло да го интересува какво може да ми направи и колко силно удря, тогава забравям причината да го прави. Защото вече няма значение. Може би звучи идиотско, но не ме боли толкова от физическото усещане, колкото именно от онзи негов поглед, в който спирам да виждам себе си и виждам само ярост. Нямам представа как успява да спре преди да стане нещо кой знае колко по-сериозно. Понякога си представям, че не успява. За да се стресне от това, което ще ми направи. Или просто, за да стигнем до някакъв край.
Внезапно дърпа ръката ми от лицето и слага ръка през врата ми. Знам, че най-вероятно всичко е угаснало, ако искаше да продължи, щеше вече да удря. И все пак не искам да отварям очи, нямам сили за каквито и да било продължения.
– Иво…
И чувам един друг глас, глас който чувам много рядко, дори когато се укротява, дори когато му минава, когато е мил с мен, когато се притеснява. Това е неговия стреснат глас, несигурен, неуверен. На него му се случва веднъж на няколко месеца да се чувства неуверен в каквото и да било. Отварям очи, той е седнал на земята пред мен и гледа надолу. И ръката му стиска моята. Сядам до него на земята, въпреки, че самия аз още треперя. Тогава поглежда към мен и виждам това, което вече знаех, че ще видя – сълзи. Макар и не така извиращи като моите.
– Иво, не искам да става така…
Отварям уста, за да му кажа нещо, без въобще да съм сигурен какво искам да му кажа, но вместо да проговоря, започвам да плача с глас. Не че не се радвам, че толкова бързо се изключи от онова състояние на ярост, просто превключването се случва много бързо днес и емоциите ми избиват. И могат само да го прегърна. И докато се стискаме един друг така, все едно всеки го е страх да не изпусне другия от ръцете си, чувам да ми казва, все още с онзи несигурния глас:
– Опитвам се, наистина…
Може би звуча като най-големия идиот, но аз му вярвам. Че се опитва. Че иска да преодолее себе си, макар и почти никога да не успява. Че губи себе си, губи контрол и не знае какво върши. И не, не вярвам, че напълно осъзнато се държи така с мен. Не вярвам. И когато пак се видя в очите му, когато видя страха му за мен… Може би е защото имам само него, но дори и така е, чувството да си го връщам, след всеки път, когато по някаква причина е изгубил себе си… Нищо не ми носи по-топло усещане, нищо не ме успокоява повече.

28.12.2013г.
Ив

Дванайсет часа

0

Водолея не ми повярва, когато му казах какво искам да правим. Попита ме няколко пъти сигурен ли съм. Не че не сме го правили много пъти, но в повечето случаи е било по негово желание и въпреки моето. И това му е леко чужда територия. Не че не се нави, разбира се, това му е любимо. Аз съм си такъв. Когато се чувствам виновен за нещо си изкупувам така грешките, като си причинявам неща, които не ми харесват. Дори мислех да му кажа истината, защото знам, че просто ще ме смачка, ако му го кажа директно. Вероятно и този момент ще дойде рано или късно. И въпреки, че аз го поисках, не можах да си сдържа сълзите. След поредния шамар и поредното рязко вкарване, се обърнах настрани и започнах. Водолея не е глупав. И не само, че не е, той ме познава. Познава ме, както аз не се познавам. Знае много добре какво се случва. Може да не го знае  с детайлна конкретика, но знае, че са чувства и знае, че не са към него. Знае че се боря с накякъв избор, който пряко го засяга. Знам и му прочетох в очите, че точно това си мисли. Което първо го озлоби и го направи по-груб. Но после спря, погленда ме, просто легна до мен и си сложи ръката на главата ми. И знам колко много го болеше в момента. За толкова години не разбрах как той е този, който удря, но аз съм този който винаги успява да нарани по-силно другия.

Разказах на Иън и без малко щях да го изгубя. Разочарова се ужасно, отврати се от мен, не искаше да ме слуша, да ми говори, каза ми неща, които не си мислех, че мога да чуя от него и от които боли ужасно. Чух го как съжали, че ми е съчувствал за много неща, които е направил Водолея и че вероятно ги заслужавам. И знам, че беше прав.  За няколко часа минах през ада, усещах го как ми се изплъзва между пръстите, как му губя чувствата, как спира да му пука за мен. Знам колко много значи Иън. И съм идиот, че някакси съм го приел за даденост. И когато бях на път да го изгубя, разбрах че това е едно от най-ужасните неща, които могат да ми се случат. И на всичкото отгоре си го причинямвам сам, със собствената си глупост. Иън ме измъкна от много дупки, съчувстваше ми в много случаи, научи ме да говоря за неща, за които не можах да си помисля. И да го изгубя… Просто не вярвах, че ще го преживея. А той ми прости след няколко часа, мина му,  примири се, прие ме. Въпреки че това е много отвъд принципите му. Защото ме обича и ми го доказа за хиляден път. И не знам, дори не мога да си представя какво бих могъл да направя някога в този живот, за да му се реванширам.

Влюбих се. Не знам как и защо, и въобще… Не съм го очаквал, не съм го планирал, не съм го искал, не съм го търсил.. Просто стана. Да, влюбвал съм се и преди в хора различни от Водолея. Но никога преди не съм се замислял и не съм пожелавал толкова много  и толкова силно да си тръгна от Водолея, и да отида при другия. Дотолкова много го пожелах, че започнах да планирам как може да се случи и да питам някои близки дали мислят, че някога съм способен да се откъсна от Водолея. Започнах да го виждам как се случва, започнах да си вярвам, че ще го направя. И все още толкова, толкова много ми се иска да го направя, въпреки всичко, което осъзнах последните дванайсет часа!

Какво се случи последните дванайсет часа?
Видях колко много наранявам човека, който е мой дом, вече повече от шест години. Ито без дори да е наясно какво се случва, само по това което усеща от мен. Видях го и усетих, че нещо ми смачква сърцето, защото ние толкова дълго сме били едно цяло, че не би могло да не ме боли, коагто и него го боли. А да го боли заради мен… Никога не искам да му се случва. Никога не искам да си представям как ще се чувства, ако си тръгна. Въпреки всичко, обичам го и едва ли някога ще имам друг толквоа близък до себе си човек. А да осъзная това и да го съчетая с новите си чувства, които  не по-малко ме карат да се свивам и да ме боли почти физически от това, че не мога да ги реализирам, е просто…
Освен всичко това, когато казах на Иън, видях как той застана на страната на Водолея. Винаги съм мислел, че в някаква подобна ситуация ще заеме моята страна и ще ме разбере. А той не ме разбра, разбра Водолеяи желанието му да контролира, но не и моето желание да обичам нещо по-различно. Прости ми, когато разбра, че ме е накарал да се откажа от идеите си и от и без това несигурните си намерения. Боли ме много от това. Но Иън ме обича и знам, че не би мислил нещо, което е лошо за мен. И се чудя аз защо в един момент ослепях толкова много за лошото в това влюбване. Дори все още не го виждам напълно.
Освен това осъзнах, че човека който събуди немислимото за мен желание да скъсам с Водолея, не стои да ме чака да събера смелост и да отида при него. А и не би трябвало да ме чака, нито ми го е обещавал, нито аз съм му давал причина да го прави. И не искам да ме чака и да се надява на нещо с мен. Но не бях осъзнал, че колкото и смелост да събера, аз не мога просто ей така да реша, и да отида при него, и да му объркам живота по хилядите възможни начини, на които съм способен. Не мога да се появя около приятелите му, семейството му, не мога дори за секунда да застрашавам шанса му за връзка с някой друг. И не просто това, не само нямам право на това, а и той не ми го е предлагал. Аз съм влязъл в някакви си мои светове и съм си измислил цял един сценарий, без дори да го попитам дали иска да е така и дали може да е така. Което от моя страна е ужасно грозно и егоистично. И виждам, че не заслужавам и неговите чувства.

Да, просто поредните няколко повода да изпадам в дупки, които сам съм си изкопал. Нищо ново под слънцето. Но в рамките на дванайсет часа ми дойдоха малко в повече.

20.04.2013г.
Ив