Не съм приключил…

0

Мислих, че съм приключил тук. Не, не мислих, че моя Водолей, ще спре с агресивните си изблици. Още по-малко мислих, че съм преборил някакви демони от миналото. Но мислих че съм спрял да се чувствам сам. Мислих, че съм намерил достатъчно хора, които са ми близки, от които не се притеснявам, които могат да бъдат някъде около мен, когато ми е зле. Няма как да имам такива хора за постоянно. Не мога да пренебрегвам съветите им и да продължавам да ги тормозя със себе си. Не мога, нямам право. А и една част изчезнаха в последните месеци по една или друга причина. А ми е толкова трудно да намирам близки хора…

Не искам никой да ми липсва. Искам да стоя на дивана, на който стоях цяло лято. Напушен и какво ли още не. Забравил всичко и всеки. Искам Феодора да е на себе си и да може да ме слуша, и да не мисли, че съм искал нещо да й отнема. Искам Хриз да имаше време и желание да ме погледне като преди. И колко много ми се иска поне веднъж да можеше да прегърна Иън, просто да стоя до него, да заспя до него… Или майка ми и баща ми да…

Толкова много го обичам… Знам, че е прав и че понякога сам си го търся. Но има моменти, в които бих дал всичко да не удря повече. Да не треперя, да не се стряскам постоянно. Когато ми е зле да е опора, а не да влошава нещата…

Знам, че всичко ще отмине, както винаги е минавало. И се е връщало. Но явно съм достатъчно сам, поне вътре в себе си, за да не мога да приключа тук.

14.11.2015г.
Ив

Advertisements

Има дни…

3

Има дни, в коит0 искам да не съм се събуждал,  да не ме е имало. Иска ми се операцията ми като дете да е била неуспешна, Водолея да не се беше прибрал навреме, когато без да искам си срязах вената на едната ръка, или просто някой път той да беше ударил достатъчно силно на точното място. Има дни, в които дори не мога да обясня какво ми е, не мога да напиша един смислен ред, идва ми да крещя, а не знам с коя дума да започна. Искам да избягам. Завинаги и от всичко.

Не от всичко. Ще го напиша тук, макар че на никой друг, освен на мен, не му се чете. И макар че той го знае, и без да съм го написал, и не би бил във възторг, че го пиша тук. Но това са единствените смислени думи, които се избистрят днес в главата ми.

Обичам те, Иън. Без теб, днес нямаше да стигна до края на деня. Без теб, днес щях да се всмуча в черната дупка много повече, отколкото съм момента. Без теб, днес нямаше да видя смисъл в нищо. А когато правиш нещо заради мен, сърцето и стомахът ми се свиват в неописуема радост, че ме обичаш толкова, колкото и аз теб. Обичам те, Иън. Някога, в някой друг живот. Обещавам ти. Обещавам!

15.01.2014г.
Ив

Иън

0

Казвал ли съм колко много обичам Иън? Казвал съм го. Но винаги мога да го повторя и никога няма да е излишно. Иън не е просто някой случайно намерен в интернет, не е просто някакъв познат на другия край на света. Иън… Иън е част от мен вече две години. Всъщност пиша си с него от близо седем, но последните две бяха тези, които ни направиха близки. Да, знам, как според много хора интернет близостта е илюзорна, и не носи нищо. Не винаги. Нашат не е илюзорна. И носи много. Иън играе огромна роля в моя живот. Той ми е помагал, той ме е разбирал, той ме е изтрайвал, той ме е разсмивал, той ми е прощавал. Имам няколко момента в живота си, когато не знам как щях да се справя без него. Може би щях, но факт е, че се справих с негова помощ. Свикнах с Иън. Не си представям живота си без него. Понякога имаме периоди, в които не успяваме да си пишем всеки ден. Но те са рядкост. И няма, подчертавам дебело, няма ден, в който да не съм се сетил поне веднъж за него. Но обикновено се сещам много по-често. Иън е част от мен. И силно вярвам, че и аз съм някаква малка част от него.

Обичам да се притеснявам и за най-малките неща и при най-малкото закъснение или непоява на някого да ми минават какви ли не лоши неща през ума. Винаги съм си мислел скрито, че щом се притеснявам, всичко е наред. Този път не беше. Знам че инцидента не е бил ужасно, безумно опасен, знам че не се е наранил прекалено тежко, знам че ще се оправи. Но изпитах ужас, когато ми го каза. Ужас от егоизъм, предполагам. Не мога и не си представям той да не присъства наоколо, но си припомних, че той е човек като всички нас. Мисълта, дори секундната мисъл, че мога да го изгубя някога, ме ужасява. Не мога да го изгубя. Не искам. И няма. Каза, че е осъзнал, че трябва да ми казва по-често, че ме обича. А аз трябва да съумея някак да му го доказвам по-често. Защото няма никой друг, който може да накара да ми се свива стомаха само като напише „Как си, бебо?“

23.09.2013г.
Ив

Слънчевите хора

0

Усмихвам се, когато си мисля за него. Въпреки, че понякога насоката на разговора тръгва към неща, за които ми е трудно да говоря. Неща, които не ми се признават. Неща, които… Неща, които нямат значение в момента. Защото се усмихам като видя, че е на линия. Защото, вероятно от егоизъм, се чувствам добре от интереса му към мен. Защото е от онези хора, които не се примиряват с нищо в живота и се докосват без страх до всичко, което им е интересно. Искрено се възхищавам на такива хора, защото вероятно те са тези, които живеят най-истински.
Да, знам, че трябва по най-бързия начин да приключа всичко и да бягам. Не мога да си позволя да му причиня каквото и да е. Аз не мога да му дам нищо. Не мога. Просто… Колкото съм във възторг от нещата, които иска той да ми даде, толкова аз не мога да му дам нищо. Защото… Защото той е прав и аз от мързел не желая да променя живота си. Така ми е по-лесно. Така имам оправдание да си мрънкам и драматизирам. Което не мога да правя със слънчев човек. Аз имам нужда да се нося по течението и да изпадам в депресия. И не мога да разстилам сенки върху слънчеви хора, защото не е честно за никого, нито за тях, нито за мен. Нито за мрачния ми Водолей.
Понякога спирам, изключвам се, забравям къде съм. И си представям, че нищо не ми се  е случвало, нищо не ме е изкривявало и някак си, някъде, случайно го срещам. И си представя срещи в някое кафене, разходки из някакъв парк, някакво наивно, усмихнато опознаване и неволно влюбване, което се случва на другите хора. Но не и на мен.
А да си представям това е глупаво. Знам, че той ще прочете това и ще каже, че не е вярно. Но ако не беше всичко това, в което съм изгубил себе си и което е направило невъзможно за мен да усетя сладостта на първите трепети и пърхането на пеперуди в корема от случайното влюбване… Та, ако не беше всичко това, той не само нямаше да ме срещне някъде случайно, но и да ме беше срещнал, не би ме забелязал. Аз го привличам с проблемите си, които той мисли, че може да ми помогне да разреша. Което не ме кара да го харесвам по-малко. Но той не би ме харесал толкова и нямаше да съм му така интересен, ако не бях толкова трагичен. Няма що, прекрасно просто, от масата да те отличава това, че не си бил достатъчно силен, когато някой те е смазал…

Бях замислил пост с много по-силни думи, но появата му напоследък ме е успокоила и драматизма не е в разгара си. Ето така действат слънчевите хора. И затова са толкова прекрасни.

02.04.2013г.
Ив