Да (не) дойдеш на себе си

0

sad-guy-at-foggy-night-on-roadside-fence-waiting-for-someone-wideВсичко е много странно напоследък. Някак си напълно мъгливо и размито. Губят ми се моменти, губят ми се часове, забравям краткосрочно с главоломна сила, заспивам от нищото по всяко време на денонощието. За концентрация и планиране на каквото и да било въобще не може да става дума. И никой не знае със сигурност какво се случва. Няма индикации за нищо по-сериозно, което може да предизвиква такова състояние. Разбира се, много е възможно да е на психическа основа. Или нещата, които съм изшмъркал, най-накрая да са ми разяли мозъка.

Всичко е възможно. И на мен въобще не ми пука. Не съм знаел колко е било лесно да се откъсна от нещата, които ме тормозят. Трябвало е просто да започна да забравям кой съм, къде съм и да не разбирам какво се случва. Но наистина, не като някакъв психотерапевтичен трик. Може би някой би се притеснил на мое място. Но на мен всъщност ми е много спокойно. Не помня половината ден, а останалата половина я проспивам. Колкото и зле да съм се чувствал, остава някъде там, в небитието. Нито ме е страх, нито искам да знам какво става. И без това не съм си представял, че ще достигна някаква преклонна възраст. Може би това е най-логичното развитие на всичко. Никога в живота си не съм бил напълно сигурен какво точно ми се случва и какво точно искам. Някак си логично е всичко да приключи в неведение. И ако сега всички ми повтарят, че физически не съм на себе си, искам да им кажа, че аз никога не съм бил на себе си. Но сега поне най-накрая нещата изглеждат някак спокойни. А обещанията, че сигурно е нещо временно, което ще премине като ми се укрепи организма, никак не съм сигурен, че искам да се изпълнят. Не искам да плаша никой от близките ми хора. Но отдавна съм изгубил всякакви битки, отдавна съм се предал и много искам просто вече да си почивам. Да мога да не мисля, да не помня. Да мога да замазвам всичко. И да не бъда на себе си. А „себе си“ отдавна не съществува и няма как да бъда там. И не искам. Мъглата в момента ми е напълно приемлива.

22.10.2016г.
Ив

Три желания за Коледа

0

another_sad_christmas_by_sindesireПолагам много усилия да обичам празниците. И да имам подобаващо настроение на тях. Не мога вече. Толкова ми е изморено и физическо и емоционално, че не мога вече дори да се опитвам да пиша завоалирано, така че да смекчавам нечии действия.

Понякога удря, за да унижи, предупреди или подобни, когато важна е не силата, а просто да го направи, за да спра да правя аз нещо или да се замисля върху нещо. Това е понякога. А понякога… Виждам как целта му е да удари колкото се може по-силно. И когато са няколко такива удара… Не знам дали той удря толкова силно или просто е от моята реакция на това, понякога не мога да си поема въздух. Вдишвам, вдишвам, но мисля, че нищо не ми влиза в дробовете. Другото е плача, който не мога да контролирам. Не плача с глас, само сълзи. Снощи си мислех три неща, докато нямах никакъв въздух. Първото беше, че просто искам да припадна. Да припадна и да е събудя след 2-3 часа, когато всичко ще е ОК, Водолея ще е ОК, никой няма да помни че това се е случвало. Второто беше, че искам да умра. и напоследък често ми се завръщат подобен род мисли и… Това, че не съм пробвал, е от страх, че няма да успея, а само ще се осакатя, и после нито ще мога да живея нормално, нито ще имам възможност да пробвам отново. Но всъщност, когато Водолея удря аз не си мисля за самоубийство. Тогава ми се иска той да го направи. Да удари толкова силно, че аз да съм до там. Толкова лесен край на всичко ми се струва…

И трето – мисля си за Иън. Че ме прегръща, че живея с него, че ми помага да преодолея някакви неща. Понякога толкова много искам да съм наистина с него, че ме стяга сърцето като си го помисля. А няма как. И нещата вече са такива, че дори не мога да му разказвам, когато нещо такова се случи. А и той не заслужава постоянно да бъде товарен с това, достатъчно е направил за мен.

Но искам някога, някак си, да го докосна. За малко. Искам да може да е с мен, когато искам да забравя как удря Водолея.

25.12.2015

Не съм приключил…

0

Мислих, че съм приключил тук. Не, не мислих, че моя Водолей, ще спре с агресивните си изблици. Още по-малко мислих, че съм преборил някакви демони от миналото. Но мислих че съм спрял да се чувствам сам. Мислих, че съм намерил достатъчно хора, които са ми близки, от които не се притеснявам, които могат да бъдат някъде около мен, когато ми е зле. Няма как да имам такива хора за постоянно. Не мога да пренебрегвам съветите им и да продължавам да ги тормозя със себе си. Не мога, нямам право. А и една част изчезнаха в последните месеци по една или друга причина. А ми е толкова трудно да намирам близки хора…

Не искам никой да ми липсва. Искам да стоя на дивана, на който стоях цяло лято. Напушен и какво ли още не. Забравил всичко и всеки. Искам Феодора да е на себе си и да може да ме слуша, и да не мисли, че съм искал нещо да й отнема. Искам Хриз да имаше време и желание да ме погледне като преди. И колко много ми се иска поне веднъж да можеше да прегърна Иън, просто да стоя до него, да заспя до него… Или майка ми и баща ми да…

Толкова много го обичам… Знам, че е прав и че понякога сам си го търся. Но има моменти, в които бих дал всичко да не удря повече. Да не треперя, да не се стряскам постоянно. Когато ми е зле да е опора, а не да влошава нещата…

Знам, че всичко ще отмине, както винаги е минавало. И се е връщало. Но явно съм достатъчно сам, поне вътре в себе си, за да не мога да приключа тук.

14.11.2015г.
Ив

По-силно

0

Иска ми се да ме удариш толкова силно, че да припадна. Че да не усещам повече какво правиш. И да не си отворя повече очите. Просто да приключа там някъде, между ударите. Не искам да ме боли кръста или гърба, и да се чудя как да легна на леглото, не искам да повръщам, не искам да ме стяга сърцето и да ми изтръпва лявата ръка. Не искам да нося дълги ръкави, когато ми е топло. Не искам да ме боли. Знам, че това си ти. Знам, че няма да се промениш. Не искам да избягам. Но точно днес много ми се иска да приключа. Да си припомня онзи момент с левитирането, когато си помислих, или се надявах, че няма да се прибереш навреме, за да ме заведеш на лекар преди да е станало нещо фатално. Искам онзи момент, в който нещата нямаха значение. Не можеш да си представиш колко много исках днес някой от ударите да бъде толкова силен, че да не се събудя повече. А вместо това се чудя как да седна в момента и ме прерязва като си поемам въздух. И вече не мога да го кажа на никого, защото аз така съм си избрал, да бъда с теб.

Не искам никой да ме спасява, нито сам да спасявам себе си, не искам да започвам на чисто, не искам да те променям. Просто ме удари по-силно другия път. Ако не друго, поне за момент да си помисля, че нещо се случва и да изпитам онова освобождаващо усещане за край.

Знам, че утре ще усещам и ще искам друго. Но днес…

06.05.2015г.
Ив

Срив

0

– Не ме стряскай вече така…

Не рядко се замислям за това колко много притеснявам Водолея. Отдавна вече съм изгубил бройката на пътите, в които съм си отварял очите на някое легло, в някоя спешна помощ, а той е чакал отвън или до мен. И в един голям процент от тези пъти никой не е можел да каже какво точно е. Или поне не е в техните компетенции. Знам, че всички припадъци, световъртежи, гадене, повръщане, вдигане на кръвно, паник атаки и всякакви други подобни, си ги докарвам съвсем сам. Също съм наясно, че анемията, белодробните проблеми и слабата имунна система силно допринасят тези неща да се случват, но те се случват главно на психическа основа. Главно защо често имам нужда да оставя света около мен просто да се срине и аз да се изключа. И това се случва не само, когато имам проблем. Дори понякога, когато дълго време не е имало проблеми, като че ли съм по-склонен да се вкарам в такова състояние. Защото аз явно не мога да дишам без драми и проблеми. Знам и че е много егоистично, че би трябвало да мога да се науча да се контролирам. Въпроса е, че не знам дали искам.

Винаги съм казвал, как се радвам, че с Водолея си пасваме, че странностите ни се допълват, че колкото аз обичам да се усещам слаб, толкова той обича да се усеща силен и контролиращ, и нещата се напасват. Но явно не винаги. Макар че тук често съм писал за насълзените му очи, ще кажа, че те се случват рядко. А днес не бяха насълзени очи, той направо си плачеше и беше наистина притеснен, и изплашен. Да, няма как всеки мой срив да се случва тогава, когато той има нужда от това. Ще излъжа, ако кажа, че не ми е приятно да виждам доказателствата, че на него му пука за мен. Ще излъжа, ако кажа, че когато действа, за да ми помогне по време на срив, е по-малко въздействащ, отколкото когато раздава заповеди. Винаги съм казвал, че не обичам да го гледам да страда. И е така от една страна наистина. Но от друга ми се свива стомаха, когато го виждам толкова загрижен за мен. Не си мислете, че припадам нарочно, това няма как да стане. Но той, около мен, когато ми е лошо… Дори не мога да ви опиша емоцията, възбудата. Не е сексуална възбуда. Просто някакво неописуемо чувство на удовлетвореност, че той е тук заради мен, че мисли за мен, че плаче заради мен. Сякаш на моменти още не ми се вярва, че някой може да ме обича и да ме иска толкова дълго време. Изкривено ли е това или понякога твърде много се вглеждам в усещанията си?

08.01.2015г.
Ив

Срок на годност

0

a0b1d9ba5e7880e5dd58a9fda753587fИма такива моменти, когато всичко е сбъркано и всяка мисъл убива. Като сега. И дори един срок за годност върху опаковката на млякото срутва спокойствието, което уж цяла сутрин се опитвам да си създам.  А на опаковката е датата, на която трябваше да станат седем години, откакто сме заедно. Преди месец никога не бих помислил, че няма да ги стигнем. Но няма. И всичко е нереално. Приливите и отливите са отрватителни. Кой с кого се раздели не ми стана ясно накрая. Но факта е, че последния път аз казах „не“. А единственото, което исках, беше да му кажа „да“.

Обичам го. Винаги ще го обичам. Но начина, по който той ме обича понякога, ме е смазал. Аз не съм човек. Аз съм едно малко меколтело, което той си моделира, както му харесва. И използвайки срещу мен това, от което уж ме е спасил. Дори и сега се опита да ме манипулира и да ми се наложи. Дали съм спрял да треперя, откакто му казах, че няма да съм с него? Дали си вярвам? Повече от ясно е.

Не ми е ясно какво става. Вие ми се свят, разболях се. Не знам къде живея. Не знам кой да слушам. Боли ме физически, че не съм с него. Но когато съм с него често е същото. Един приятел ми каза, че обикновено седмата година в една връзка била фатална. Ние явно нямахме търпение дори само да я приближим тази седмата, за да прецакаме всичко. Друга приятелка пък ми каза, че ако се разделим сега, ще сме пълни идиоти, защото щяло да бъде от инат ,а в същото време и двамата искаме да сме заедно. Така си мислих и аз в началото. Че просто се надцакваме. Кой ще накара първи другия да моли да се върне обратно. Но не е това. Последните седмции на няколко пъти ме беше страх да остана насаме с него. А той плака няколк опъти. А това е прекалено. И за мен, и за него. Изтече ли срока на годност и на нашата връзка? Или ние си бяхме негодни поначало? Двама идиота, с твърде много отклонение. А не ни ли прави това идеалната двойка?

Липсва ми. Да седнем двамата да вечеряме, да гледаме телевизор на дивана, да се возя в колата, докато той кара, да спим на едно легло, да правим секс в банята, да гледам гърба му, докато работи, да го слушам как говори и как се смее, да ми казва Иво или Ивайло, да си слага ръката на врата ми или през кръстта ми. Липсват ми забележките, въпросите… Липсва ми.Но какво правим с ударите? С главата ми в ръба на вратата, с пукнатата ръка, с пристъпите, в които не мога да си поема въздух, с бързата помощ,  в която попадам вече няколко пъти заради припадъци, по време на скандал  с него? Защо половината неща около това да съм с него, побъркват мисленето ми, същността ми, мачкат ме?

Тези дни ме сваля друг човек. И бях на път да му вържа. Тъпа идея, нали? Напълно съгласен съм, за човек като мен. И точно за това щях да му вържа, за да се чувствам виновен и да ми е зле после. За да се самонакажа. Или за да започна да чувствам още по-силна нужда от Водолея. Без него до мен не си представм какви глупости съм способен да направя.

Омръзна ми да слушам позитивни прогнози за бъдещето ми сам и обещания за това как всичко ще се нареди, как ще мина през този момент. А не ви ли хрумва, че не искам да мина през това? Че искам него. Само искам да спре да ме смазва. А и честно казано, на моменти не мсиля, че ще успея да мина през това. Нито емоциоанално, нито физически.

Всичко е твърде нереално, дори не съм сигурен, че съм осъзнал всичко. Не мога да слагам край. Не искам неща със срок на годност. Искам да е безкрайно, ненормално и неразбраемо, но безкрайно.

Искам самия аз да бях малко по-ясен на себе си.

01.04.2014г.
Ив

п.п. Обичам те, Иън. Без теб отдавна щях да съм се изгубил напълно накъде в цялата тази каша. Не че сега не съм изгубен. Но с теб до мен(така както само аз и ти можем да бъдем един до друг) всичко изглежда по друг начин. Благодаря ти, че те има.