Вина

0

sad manКолко силна е вината от това, че си се предал? И кара ли те да се бориш от тук нататък или започваш винаги да се предаваш?  И когато си се предал на човек, който те е насилвал, това става ли ти модел на поведение? Търсиш ли си винаги някой, който да иска да му се предадеш?

Измислял съм си много причини за времето, когато доброволно започнах да правя секс с него. С човека, който четири години преди това ме насилваше при всеки удобен случай. Измислях, че искам връзка, а не мога да общувам с други хора. Измислях си, че разумът ми ме е предал и вече не знам какво правя. Измислях си, че го харесвам. Не съм сигурен защо започнах да го правя доброволно. Може би в един момент просто ми се струваше по-лесно, отколкото да се боря. По-лесно, отколкото да мисля постоянно колко е ужасно всичко, което ми се случва. Може би в един момент повярвах на това, което той постоянно ми казваше, че никой друг няма да ме иска, че с никой друг няма да имам това, което имам с него. Когато тялото ми започна физически да реагира на неговите докосвания, тогава започнах. Нещото, от което ме е страх най-много, е че съм започнал да ходя, защото може би са ми харесвали някои негови докосвания, тези, на които е реагирало тялото. Това в никакъв случай не е било някакво осъзнато харесване, някаква осъзната причина, заради която започнах да не се съпротивлявам. Всъщност харесване в никакъв случай не е и точната дума. Беше физическа реакция, на търкане, на движение. Не на човека. И тази реакция ме ужасяваше. Но дали все пак не е била причината…

Изпитвах вина още от първите пъти, когато бях на 11, и когато единствената ми реакция беше да се гърча, да се дърпам, да плача. Но вината, която дойде след като спрях да се съпротивлявам… Тогава ми минаха първите мисли за самоубийство. Понякога си мисля, че ходенето при него също е бил опит за ментално самоубийство. Исках толкова много да разбъркам всичко в ума си, че да го изгубя тотално. Да не знам какво усещам, какво се случва. Да избягам в някаква друга реалност. Предпочитах да си изгубя ума, отколкото да знам какво се случва реално. Но знаех какво се случва. И продължавах да ходя. Може би се наказвах по този начин. Защото знаех колко по-виновен се чувствах след всяко доброволно ходене при него. Може би исках да се чувствам зле. Всъщност това последното е почти сто процента сигурно, до ден днешен имам моменти, в които сякаш имам нужда да се чувствам зле.

Идваше след училище. Не всеки ден. Спираше колата пред входа. Аз се качвах, без да говоря. Знаех, че отиваме у тях. И той почти не говореше. Може би малко повече от мен, задаваше въпроси понякога, моите отговори бяха с кимане на глава или едносрични думи. Аз не правех нищо. Оставях го. Да ме съблича, да ме докосва, да продължава както иска… Не се дърпах, не казвах „не“, както правех преди това. Но и не се чувствах добре. Въпреки физическите реакции на тялото ми, не се чувствах добре.

Дали просто не си повтарям една лъжа, за да си повярвам, че е истина?

Най-хубавото във всичко това, е че сякаш в този период угасна интереса му към мен. Ходенията у тях намаляваха, намаляваха… След около година почти спряха. След това има само още няколко случая, в които той се е възползвал от удобни моменти, когато сме се озовавали двамата на едно и също място. Бяха през голям период от време. И ми се струва, че това бяха просто случайности. Не нещо което той е планирал и е мислил както да направи, както беше във всичките години преди това. Дълго време мислих, че вероятно това, че не се дърпам, му е убило интереса. Дори се обвинявах и че не съм спрял да му се дърпам по-рано. После осъзнах, че вероятно не е това, а просто съм пораснал. Въпреки, че той веднъж ми каза, че ме е чакал да порасна, за да направи първия си опит. Но ако в нормалния човешки ум да спиш с 11-годишен е извратено, в неговия може би е извратено да спиш с 8-годишен, примерно. На 11 вече не си точно малко дете. И интереса му започна да замира, когато започнах да пораствам. Защото за него 16 е, както за някой млад човек би звучало 60. Няколко пъти ми е казвал, че има чувства към мен, че не е заради годините ми или заради вида ми. А е защото съм аз. Защото съм специален. Може би защото съм бил толкова много специален, съм имал честта да получавам някои случайни, непланирани ласки до преклонната възраст от 17 години. Излишно е да казвам още колко много вина добавя идеята, че ме е насилвал, не защото съм бил дете, а защото съм бил точно аз. И колко съм се чудил какво точно в мен е трябвало да бъде различно, за да не ме поиска той.

Нищо не си изясних с тази публикация. Но имам нужда да говоря за този момент. Защото мисля, че това е периода, който съсипа из основи това, което е в мен. Периода, от който изпитвам най-голям срам. Периода, заради който вероятно бих получил най-много обвинения и най-малко разбиране. Но как да ме разберат другите, когато дори аз сам не съм се разбрал напълно?

09.05.2018г.
Ив

Advertisements

Осем дни

0

3d2bc3f074f384e5245a8b343d71a732Много добре знам колко малко са осем дни. Осем дни са нищо и в никакъв случай не гарантират краен успех. Но поне в собствения си блог мога да се похваля. Много пъти съм казвал преди, че няма бивши наркомани. И винаги съм знаел, че по някакъв начин, някога, ще се върна към взимането на нещо забранено. Е, върнах се. През август. Не съм станал крайно зависим, не взимам всеки ден, не изпадам в ужас, когато не мога да си намеря, не е това нещото, за което мисля постоянно. Но факт е, че за първи път, откакто започнах пак през август, ми се събират цели осем дни, в които не съм взимал нищо. Най-добрия ми случай е бил седем дни – от уикенд до уикенд, но в повечето случаи съм имал едно междинно взимане някъде към средата на седмицата. Е, тази седмица пропуснах да взема не само в средата, но и през уикенда. И планирам да изчакам поне още седмица до следващия път. Не, това далеч не значи, че от тук нататък повече няма да взимам, или пък че няма да има повече седмици, в които да е през ден. Или всеки ден. Но днес са осем дни, в които не съм взимал нищо. И съм си съвсем добре засега.

25.01.2016г.
Ив

Три желания за Коледа

0

another_sad_christmas_by_sindesireПолагам много усилия да обичам празниците. И да имам подобаващо настроение на тях. Не мога вече. Толкова ми е изморено и физическо и емоционално, че не мога вече дори да се опитвам да пиша завоалирано, така че да смекчавам нечии действия.

Понякога удря, за да унижи, предупреди или подобни, когато важна е не силата, а просто да го направи, за да спра да правя аз нещо или да се замисля върху нещо. Това е понякога. А понякога… Виждам как целта му е да удари колкото се може по-силно. И когато са няколко такива удара… Не знам дали той удря толкова силно или просто е от моята реакция на това, понякога не мога да си поема въздух. Вдишвам, вдишвам, но мисля, че нищо не ми влиза в дробовете. Другото е плача, който не мога да контролирам. Не плача с глас, само сълзи. Снощи си мислех три неща, докато нямах никакъв въздух. Първото беше, че просто искам да припадна. Да припадна и да е събудя след 2-3 часа, когато всичко ще е ОК, Водолея ще е ОК, никой няма да помни че това се е случвало. Второто беше, че искам да умра. и напоследък често ми се завръщат подобен род мисли и… Това, че не съм пробвал, е от страх, че няма да успея, а само ще се осакатя, и после нито ще мога да живея нормално, нито ще имам възможност да пробвам отново. Но всъщност, когато Водолея удря аз не си мисля за самоубийство. Тогава ми се иска той да го направи. Да удари толкова силно, че аз да съм до там. Толкова лесен край на всичко ми се струва…

И трето – мисля си за Иън. Че ме прегръща, че живея с него, че ми помага да преодолея някакви неща. Понякога толкова много искам да съм наистина с него, че ме стяга сърцето като си го помисля. А няма как. И нещата вече са такива, че дори не мога да му разказвам, когато нещо такова се случи. А и той не заслужава постоянно да бъде товарен с това, достатъчно е направил за мен.

Но искам някога, някак си, да го докосна. За малко. Искам да може да е с мен, когато искам да забравя как удря Водолея.

25.12.2015

Не съм приключил…

0

Мислих, че съм приключил тук. Не, не мислих, че моя Водолей, ще спре с агресивните си изблици. Още по-малко мислих, че съм преборил някакви демони от миналото. Но мислих че съм спрял да се чувствам сам. Мислих, че съм намерил достатъчно хора, които са ми близки, от които не се притеснявам, които могат да бъдат някъде около мен, когато ми е зле. Няма как да имам такива хора за постоянно. Не мога да пренебрегвам съветите им и да продължавам да ги тормозя със себе си. Не мога, нямам право. А и една част изчезнаха в последните месеци по една или друга причина. А ми е толкова трудно да намирам близки хора…

Не искам никой да ми липсва. Искам да стоя на дивана, на който стоях цяло лято. Напушен и какво ли още не. Забравил всичко и всеки. Искам Феодора да е на себе си и да може да ме слуша, и да не мисли, че съм искал нещо да й отнема. Искам Хриз да имаше време и желание да ме погледне като преди. И колко много ми се иска поне веднъж да можеше да прегърна Иън, просто да стоя до него, да заспя до него… Или майка ми и баща ми да…

Толкова много го обичам… Знам, че е прав и че понякога сам си го търся. Но има моменти, в които бих дал всичко да не удря повече. Да не треперя, да не се стряскам постоянно. Когато ми е зле да е опора, а не да влошава нещата…

Знам, че всичко ще отмине, както винаги е минавало. И се е връщало. Но явно съм достатъчно сам, поне вътре в себе си, за да не мога да приключа тук.

14.11.2015г.
Ив

По-силно

0

Иска ми се да ме удариш толкова силно, че да припадна. Че да не усещам повече какво правиш. И да не си отворя повече очите. Просто да приключа там някъде, между ударите. Не искам да ме боли кръста или гърба, и да се чудя как да легна на леглото, не искам да повръщам, не искам да ме стяга сърцето и да ми изтръпва лявата ръка. Не искам да нося дълги ръкави, когато ми е топло. Не искам да ме боли. Знам, че това си ти. Знам, че няма да се промениш. Не искам да избягам. Но точно днес много ми се иска да приключа. Да си припомня онзи момент с левитирането, когато си помислих, или се надявах, че няма да се прибереш навреме, за да ме заведеш на лекар преди да е станало нещо фатално. Искам онзи момент, в който нещата нямаха значение. Не можеш да си представиш колко много исках днес някой от ударите да бъде толкова силен, че да не се събудя повече. А вместо това се чудя как да седна в момента и ме прерязва като си поемам въздух. И вече не мога да го кажа на никого, защото аз така съм си избрал, да бъда с теб.

Не искам никой да ме спасява, нито сам да спасявам себе си, не искам да започвам на чисто, не искам да те променям. Просто ме удари по-силно другия път. Ако не друго, поне за момент да си помисля, че нещо се случва и да изпитам онова освобождаващо усещане за край.

Знам, че утре ще усещам и ще искам друго. Но днес…

06.05.2015г.
Ив

Изкривеното и нормалното

0

Знам защо се случва, знам защо го прави. Знам, че всичко е заради работата. Знам колко му е трудно да ме приеме в такава светлина, знам, че е от страх да не ме изгуби, знам, че е от страх, че ако аз се променя, може и чувствата ми да се променят. Знам, че съм правил милион неща, с които да изгубя доверието му и това, че сега не вярва на обещанията и твърденията ми, си е лично моя заслуга и мога да виня само себе си. Знам. Познавам го, знам какво мисли, знам защо го мисли. И го разбирам. И в изкривеното му съзнание го оправдавам. Защото той няма вина за това, което е.

Знам, че аз нямам право да се оплаквам от него. Разбрал съм многократно, че това е той, и колкото и да има моменти на затишия и нормално отношение, винаги ще се връща, дори и за малко, към онова негово изкривено аз, което може да ме смаже за секунди. И физически, и психически, и всякак. Нямам право да се оплаквам, защото съм избрал да остана с него. Защото съм решил, че едното компенсира другото. Защото го чувствам като мое семейство. Защото не мисля, че друг човек би разбрал мен. Защото пасва на моите изкривявания. Защото го обичам. Дори, когато избухва, дори тогава го обичам. И щом го обичам, нямам право да се оплаквам.

Но на моменти просто не мога. Не съм и очаквал, но исках някъде вътре в себе си, да има човек, който да ми се зарадва на работата, а не да ме кара да се чувствам виновен, че съм доволен. Искаше ми се да не се прибирам със свито сърце и да не се налага да лъжа, че не е било кой знае какво. Иска ми се поне понякога, когато стане ядосан от стола срещу мен, да не отскачам на един метър от мястото си и да се оглеждам къде е вратата. Не че някога използвам вратата. Но явно е някакъв остатъчен инстинкт за самосъхранение, който си търси път за бягство в такива моменти. Искаше ми се малко спокойствие. Искаше ми се за две-три вечери поне в началото да сме нормални. Да се радваме един за друг. Не да пресмятаме как психическо състояние на другия ще прецака задоволяването на емоционалните ни нужди. Не мога  да разбера как така цял живот се раздирам между това да искам нещата около мен да бъдат нормални и в същото  време да си останат така изкривени. Искам да се прибера вкъщи, да ме пита как е минало, да ми се усмихне. И в същото време, когато той избухва, съчинява си несъществуващи неща, и ме тормози и ме кара да правя каквото поиска, стомаха ми се сви. И не мога да разбера от какво. От страх, от желание, от объркване? Не мога да разбера.

Но все пак ми се иска поне една вечер да е нормално. Защото, ако продължаваме така абсолютно всеки ден, нямам идея докога ще издържа, колкото и изкривеното ми подсъзнателно аз да се възбужда и удовлетворява от това да го унижават. По цял ден съм с нормални хора и нормалното ми аз започва все по-настоятелно да ми крещи, че няма да издържи. Но най-тъпото е, че всъщност ще издържи. И ще остане за още.

25.04.2015г.
Ив

Колко по-объркано…

0

За някакъв кратък момент помислих, че може би съм приключил с блога. Въпреки, че далеч не всичко е било наред. Просто мислих, че някои неща, които Водолеят прави и с които може да ме сравни със земята, са вече минало. Очевидно не са. Колкото и да се опитва да бъде нормален, тези неща, това поведение рано или късно изскача. И винаги си мисля в началото, че аз съм го провокирал, и винаги после разбирам, че той просто е чакал удобния момент.

Да се озова навън, пред вкъщи, посред нощ, със неговото заявление, че ще ме пусне, когато той реши, може да звучи зле, но реално е нещото, към което трябваше да се придържаме. Защото ако бях стоял достатъчно време навън, ако му беше минал гнева преди да се върна, ако бях изтрезнял, тогава нямаше да стигнем до продълженията. Само ще кажа, че когато си преживял някаква психическа, емоционална травма, от спомените за която ти става зле, най-лесно за някой би било да те смачка, ако започне да ти говори за това, докато си напушен. Не знам как са другите хора, аз когато съм напушен влизам в собственото си въображение, измислям си ситуации, истории, представям си, че съм някой друг и го вярвам. А Водолея ме познава твърде добре и може точно колкото и аз самия за себе си, да изгради в ума ми някакво място, което  да повярвам, че е истинско. И още повече ако това място е било истинско, и той се опита да ме върне там.

А той не просто се опитва. Той може да го направи и когато съм напълно трезв, какво остава за когато съм под някакво въздействие. Може би е зле да си го мисля, но понякога имам чувството, че той е имал в някакъв момент от живота си желание да бъде насилник. По отношение на секса имам предвид, защото е ясно, че физически насилник е бил. Или все още си е.

Всъщност започнах да пиша, докато бях доста емоционален, а сега чета и виждам колко изчистено е всъщност от емоции това, което пиша. Може ли да значи, че вече не ми пука? Или просто вече не мога да го изразя, защото действителност не се чувствам добре? Или може би трябва да си призная, че имам нужда да ме принизява понякога така. Че колкото и зле да се чувствам, имам желание това да се случва. Не знам дали е за да имам поводи да съм нещастен и депресиран. Защото и без това често съм, поне да имам причина.

Или просто защото имам нужда да се връщам от време на време към насилванията, защото са твърде голяма част от мен, и имам нужда нужда да ги включвам, и в секса, и във всичко. Може би твърде дълго съм се опитвал да забравя, а сега някак си не ми се иска да забравям. Колко по-объркано може да стане в главата ми?

23.03.2015г.
Ив