Не съм приключил…

0

Мислих, че съм приключил тук. Не, не мислих, че моя Водолей, ще спре с агресивните си изблици. Още по-малко мислих, че съм преборил някакви демони от миналото. Но мислих че съм спрял да се чувствам сам. Мислих, че съм намерил достатъчно хора, които са ми близки, от които не се притеснявам, които могат да бъдат някъде около мен, когато ми е зле. Няма как да имам такива хора за постоянно. Не мога да пренебрегвам съветите им и да продължавам да ги тормозя със себе си. Не мога, нямам право. А и една част изчезнаха в последните месеци по една или друга причина. А ми е толкова трудно да намирам близки хора…

Не искам никой да ми липсва. Искам да стоя на дивана, на който стоях цяло лято. Напушен и какво ли още не. Забравил всичко и всеки. Искам Феодора да е на себе си и да може да ме слуша, и да не мисли, че съм искал нещо да й отнема. Искам Хриз да имаше време и желание да ме погледне като преди. И колко много ми се иска поне веднъж да можеше да прегърна Иън, просто да стоя до него, да заспя до него… Или майка ми и баща ми да…

Толкова много го обичам… Знам, че е прав и че понякога сам си го търся. Но има моменти, в които бих дал всичко да не удря повече. Да не треперя, да не се стряскам постоянно. Когато ми е зле да е опора, а не да влошава нещата…

Знам, че всичко ще отмине, както винаги е минавало. И се е връщало. Но явно съм достатъчно сам, поне вътре в себе си, за да не мога да приключа тук.

14.11.2015г.
Ив

Рестартиране

2

Месец и три дни. Толкова издържахме преди да направим първата издънка. Преди месец и три дни си обещахме, че ще направим всичко възможно, за да се случи така, че аз и той да бъдем родители някога, на общо дете. Имаме идея уж как да пестим и да събираме средства за тази цел, открили сме как точно да осъществим осиновяването и какво да направим впоследствие, за да бъдем и двамата законни и пълноправни родители на това дете. Убедени сме, че го искаме. Но не сме убедени, че ставаме за това. Отброяването, което започна преди месец и три дни, не е само за това какво сме постигнали във финансов аспект и колко това ни доближава до детето. Тогава не си обещахме само да пестим пари, за да го направим реалност. Обещахме си да се научим да се държим нормално един с друг. Обещахме си единия да спре да бъде агресивен и да избухва, да спре да удря, да обвинява, да бъде параноичен, и да притиска, и да се налага за всичко. Обещахме си другия да спре да изпада в дупки и депресии, да контролира паник атаките, желанията за припадане, блокиране, плачене, самосъжаление, безпомощност. Месец и три дни. Толкова. Мъча се да си обясня, че всички родители правят грешки и ние няма да бъдем перфектни, колкото и да се надяваме на това. Но аз знам, че нашето е прекалено далеч от перрфектно и трябва да работим по изглаждането на нещата, преди да направим каквото и да е, защото не можем да доведем едно дете в среда, за която ни е ясно, че не е подходяща. Ще трябва да се начучим. Но явно няма да е от днес.

Него го гонят паранои, аз съм в дупка и депресиран, и макар да не му го казвам, се самоизяждам, и самосъжалявам отново по цял ден. Той е нервен, аз съм отнесен и комбинацията от това, доведе до ситуация, която приключи със шамар. Първия от май месец насам. Знам, че и двамата се бяхме надявали, че сме приключили с това, защото след като ме удари видях очите му навлажнени, точно както бяха и моите. Не исках да сме прекъсввали един толкова хубав период. И той не го беше искал. Грабна ключовете и изчезна нанякъде. За да не продължи, за да се овладее.

А аз не мога да се овладея. Стоя на компютъра, ръцете ми треперят, сълзите ми падат. Казвам на  тези, с които чатя че сме се скарали, но смелостта ми стига до там, не мога да им кажа че ме е ударил, а искам някак да им намекна какво ми е. Никога, на никой не съм могъл да кажа какво ми е точно. И те няма как да ми помогнат, след като не знаят. Не плача само от удара. Плача за прекъснатите месец и три дни, и за невъзможността да спазваме собствените си условия, които ще ни доведат до това, което искаме най-много.

Искам да знам къде е. Искам да вдигне телефона и да си дойде. Да, изпитвам ужас от това, което може да стане, ако си дойде още ядосан. Но искам да си дойде. Искам да си дойде и да ме измъкне от това да се самосъжалявам в скайп, и да се чудя как да напиша на някой „удари ме“. Искам да си дойде и да му кажа колко го обичам, и съжалявам, и не искам да бяга от мен, когато има проблем, за да не ме удари, искам да остава, за да се научим заедно какво да си кажем, и какво да направим, за да спрем с агресиите и депресиите. Да се научим как заедно да започваме да броим отново дните от начало, когато отново сбъркаме. Докато някой, ден след много време, спре да ни се налага да рестартираме.

18.09.2013г.
Ив

Trying to make it happen

0

Може би сме луди дори да си го помислим. Може би никога няма да успеем да си го позволим. Може би не е редно, предвид неразрешените мои и негови проблеми. Досега просто витаеше някъде във въздуха като някаква неопределена възможност и идея, чийто срок е твърде неясен. Не че сега има срок. Но поне определихме желанието си. Искаме да се случи. И двамата. След като толкова години мненията ни се разминавах по въпроса. Сега вече и двамата го искаме. Знам, че няма да стане утре, нито вероятно догодина, или след 2-3 години. Вероятно ще ни отнеме едно десетина години. Но ще ни се случи. Ще намерим начин и това ще бъде една от основните ни цели от тук нататък. Вероятно сме най-лошите родители, които света може да си представи, особено в съчетание един с друг. Но желанието ни е огромно. И вярвам, че когато най-накрая ни се даде възможност, ще се справим.

Lilypie Trying to Conceive Event tickers

 

 

Просто имах нужда от малка доза оптимизъм.

Не искам да знаят

0

Винаги съм мислел, че искам някак родителите ми да разберат за нещата, които ми се случваха като по-малък. Представях си как случайно разбират от някъде, как се доссещат по държанието ми или любимият им приятел се изпуска пред тях какво ми е правил. Представях си как след това сякаш с магическа пръчка те оправят всичко, което се е случило и изтриват от главата ми всички лоши усещания изведнъж, без да ми се налага да мисля отново за тях някога в живота си. Явно когато сме деца ни сес трува, че родителите са всемогъщи. И се вбесявах, толкова много им се дразнех и м се ядосвах, че нищо подобно не им минава през умовете, че въобще не го допускат, че не могат да познаят, че нещо се случва със собственото им дете. Бях им бясен и сърдит с години за това, макар сега много добре да знам, че не е имало защо и че те нямат никаква вина, нито е имало как да предположат какво се случва. Вече не им се сърдя, но често си мислех и досега, че ми се иска някак да можех да им кажа. Дори един познат изрази мнение, че съм направил блога с надежда все някой от близките ми да попадне на него и да ме познае между редовете. Доскоро мислех и аз така.

Не е така. Ето че в един момент някой попадна на блога и ме разпозна. И изведнъж шанса родителите ми да научат това, което упорито крих от тях като дете, стана съвсем реален. Чувството, което изпитах беше задушаващ ужас и паника едновременно. Не, не искам майка ми и баща ми да знаят. Не искам да виждам погледите им след като разберат нещо такова. Достатъчно ми беше да видя погледите им след като разбраха, че съм гей, достатъчни са ми годините разочарование от мен, които още продължават. Не мога да добавя нищо подобно към досегашната картинка. Не искам да ги карам да се чудят защо не са разбрали, какво са пропуснали и дали са могли да ми помогнат. Няма смисъл да започнат да се обвиняват и те в нещо, за което със сигурност не са виновни, от това няма да стане по-добре на никого. Не искам и да и мислят, че това е причината да съм гей, не искам да мислят, че нещо го е причинило и че нещата са поправими, не искам повече да се опитват да ме променят и да ме върнат в „правия път“, не искам да има давам поводи да си мислят, че това е възможно. Но най-вече не искам да ме гледат с онези очи, които знаят какво се е случило с мен. Не искам да го знаят, не искам да ме виждат пречупен и унизен, не искам да мислят за мен по този начин. Знам, че не одобряват нищо, от това което правя и сега, но сега поне мислят, че всичко е по мое желание. Не искам да си ме представят безпомощен и подчинен. Не искам нито те да се притеснват за това, нито искам да усещам съжалението в погледите им.

Така че – не, не искам да знаят. Дори мислех да изтрия блога, за да съм сигурен, че никога няма да имат достъп до това, което съм писал, но истината е, че това място ми помага много точно по начина, по който е и не искам да губя това пространство, макар и виртуално, където мога да бъда какъвто си пожелая. Не искам да знаят. Достатъчно е, че сина им далеч не е онова, което са очаквали и живота ми с човека, който обичам повече от всичко на света, за тях е противен, неестествен и е повод за срам. Достатъчно е, че съм разочарование за тях във всяка една секунда. Не искам да знаят. Това си е мое бреме.

Моля те, не им казвай.

04.08.2013г.
Ив