Три желания за Коледа

0

another_sad_christmas_by_sindesireПолагам много усилия да обичам празниците. И да имам подобаващо настроение на тях. Не мога вече. Толкова ми е изморено и физическо и емоционално, че не мога вече дори да се опитвам да пиша завоалирано, така че да смекчавам нечии действия.

Понякога удря, за да унижи, предупреди или подобни, когато важна е не силата, а просто да го направи, за да спра да правя аз нещо или да се замисля върху нещо. Това е понякога. А понякога… Виждам как целта му е да удари колкото се може по-силно. И когато са няколко такива удара… Не знам дали той удря толкова силно или просто е от моята реакция на това, понякога не мога да си поема въздух. Вдишвам, вдишвам, но мисля, че нищо не ми влиза в дробовете. Другото е плача, който не мога да контролирам. Не плача с глас, само сълзи. Снощи си мислех три неща, докато нямах никакъв въздух. Първото беше, че просто искам да припадна. Да припадна и да е събудя след 2-3 часа, когато всичко ще е ОК, Водолея ще е ОК, никой няма да помни че това се е случвало. Второто беше, че искам да умра. и напоследък често ми се завръщат подобен род мисли и… Това, че не съм пробвал, е от страх, че няма да успея, а само ще се осакатя, и после нито ще мога да живея нормално, нито ще имам възможност да пробвам отново. Но всъщност, когато Водолея удря аз не си мисля за самоубийство. Тогава ми се иска той да го направи. Да удари толкова силно, че аз да съм до там. Толкова лесен край на всичко ми се струва…

И трето – мисля си за Иън. Че ме прегръща, че живея с него, че ми помага да преодолея някакви неща. Понякога толкова много искам да съм наистина с него, че ме стяга сърцето като си го помисля. А няма как. И нещата вече са такива, че дори не мога да му разказвам, когато нещо такова се случи. А и той не заслужава постоянно да бъде товарен с това, достатъчно е направил за мен.

Но искам някога, някак си, да го докосна. За малко. Искам да може да е с мен, когато искам да забравя как удря Водолея.

25.12.2015

Обичан

0

Понякога имам особено мрачни моменти. Когато нищо няма смисъл, когато всичко е отчайващо, безнадеждно. Понякога сам се навирам в тези моменти, защото са ми по-лесната форма на съществуване. А понякога моментите сами си идват, с гръм и трясък. И понякога почти без малко ме довършват. И преди десетина дни един такъв момент беше с пълна сила. И ако понякога ме е страх от смъртта и не намирам смелост да мисля за самоубийство, то последния път не беше така. Последния път, когато го гледам от този момент, ми е дори леко стряскащ, защото по-силно досега не съм искал да го направя и да приключа. По някакъв начин всички, които се появиха тогава и ме измъкнаха от това желание, бяха там абсолютно навреме. Но може би следващия път няма да са.

Понякога ми се иска това да не е просто тъмен ъгъл и това да не са само негативни публикации. Защото има моменти, когато се чувствам обичан и значим за някого. А когато усещането се отнася до Иън, или до Водолея, може да се каже, че направо съм щастлив. А в случая се отнася и до двамата. Рядко се засичат толкова хубави периоди и с двамата едновременно. А може би сега е така, защото и те усетиха по някакъв начин колко сериозни ми бяха този път намеренията и са решили, че е добра идея да бъдат по-внимателни тези дни. Този вариант не ми харесва особено, предпочитам да им идва отвътре да се държат добре с мен, но дори и да не е просто отвътре, не им се сърдя. Знам, че ме обичат. Всеки по своя си начин. Знам, че биха направили много за мен. И аз ги обичам. Може би е вярно, че незаменими хора няма, но аз не виждам как бих се справил, без който и да било от двамата.

21.02.2014г.
Ив

п.п. Благодаря и на този, който беше наоколо, когато нещата се сгромолясваха. Досега не съм писал за него, а и съвсем целенасочено се старая да не допускам някакви по-специфични усещания спрямо него. И успявам. Но когато светът ми се сгромолясваше в един момент, преди десет дни, той беше по някакъв начин наоколо. И малко или много, задържа главата ми над водата. Благодаря.

След 10 години

0

Как се виждам след 10 години. Това ме попитаха вчера. Как се виждам… Не се виждам. Удивен съм, че успях да стана на 24. Никога не съм мислил, че ще стана на толкова много. Винаги съм бил убеден, че нещо – аз, някоя болест или някой, който не знае как да си изразява желанията към мен, ще ме довърши много преди това. Затова не се виждам след 10 години. 34 ми се струва безумна цифра. не мога дори да си представя, че някога бих могъл да бъда на толкова. Не е предназначено за мен да бъда на толкова. Правя си планове за деца, но кого да залъгвам, няма да стане. Аз самия съм си дете. И не мога да си представя да съм друг. Ако и някога да съм имал желание да се развивам, да се оправям, сега искам да си остана точно така – плах, уязвим и разчитащ на някого. Да, по-лесно ми е така. Да, обичам да се изживявам като жертва. Не, не ви карам да ме разберете или оправдаете. Не ме интересува колко нищожен изглеждам на някого. Аз съм изпаднал в собствените си очи, повече, отколкото който ида било друг. Не знам дали има по-голямо падание от това. Но на мен ми харесва да съм там, долу. Смачкан, изпотъпкан, заобиколен от хиляди демони, без грам светлина. И никой не ми е виновен, че съм там. Нито някой, който ме е наранявал, нито някой, който не е съумял да ме разбере. Аз сам съм избрал да бъда и да остана там.

Но подобно нещо не се вързва с възраст 34. Дори може би 26-7 са вече много за подобно поведение. Така че не се виждам след 10 години. Не се виждам и след 5. Две-три години най-много. Все нещо или някой ще се погрижи това да се случи.

15.11.2013г.
Ив

Да се пръсне…

0

Винаги съм искал да  мога да казвам на хората какво ми е. Да мога да казвам, че не ми е добре, че ми се плаче, че ми е сдухано и само искам някой да ми каже няколко хубави думи. Не се научих как се прави това. Вместо това мрънкам, повтарям идиотски, че всичко е наред и се моля, и надявам, някой да се досети, че всъщност не е така. Никой не е длъжен да се досеща. И винаги да ме усеща. И да ми подава ръка, без да знае, че имам нужда.

Последните дни бяха кошмарни. Кошмарни. Дори не ми се започва да разказвам. Не знам откъде. А хората, които по принцип тормозя с глупостите си, не бяха около мен тези дни. Не са и длъжни да бъдат. И аз ще ги обичам винаги, дори когато не са наоколо.
Ще обичам и Водолея. Каквото и да направи, както и да го направи. Но точно сега ме е страх да го погледна, да го докосна, да кажа дума. Въпреки, че не спирам да си представям как ме прегръща. Но сега нещо ми стяга сърцето. Физически не говоря метафорично, и от няколко дни едвам си движа дясната ръка от постоянни изтръпвания. Знам че вероятно е от последната травма на гърба. Но понякога много ми се иска да е нещо наистина свързано със сърцето. И то просто да не издържи, да се пръсне. И да приключим с всички проблеми и притеснения. Днес наистина не ми се живее. Но съм прекалено страхлив да умра.

28.09.2013г.
Ив

Безтегловно

0

Пръстите му минават по белега. Много, много пъти. Прави го толкова внимателно и вглъбено, все едно е някакъв ритуал. Стиска ръката ми. Поглеждам го. Очите му… Очите му са пълни със сълзи. Това за Водолея, казвал съм го и преди, си е рядкост. Прокарва пръст по вената, бавно. Всичко това се случи преди две години и не разбирам как все още може да го разстройва, при положение, че и други  притеснителни неща са случвали от тогава насам. Или поне на мен ми изглеждат тавива. Спира и ме поглежда:
– Наистина ли щеше да го направиш?
Сега е моя ред да си напълня очите със сълзи и да погледна встрани. Не можах да убедя никой, че това стана случайно. Че просто чинията се спука, докато я миех, и едното парче се вряза в ръката ми, за мой късмет, точно във вената до дланта ми. Самия разрез не е изцяло по продължението на вената, не знам как може никой да не ми повярва. А и това е против всичките ми вярвания. Освен това нямам достатъчно смелост да се самонаранявам.
Бях сам. Помня, че в началото не се впечатлих. Никой не се впечатлява от порязване. Но кръвта тръгна толкова бързо, че след много кратко време всичко около мен почервеня. Усетих, че нещо не е наред, замислих се къде се е врязала чинията и пресметнах набързо опастността. Още тогава усетих как ми се завива свят. Тръгнах да си търся телефона, разбира се, в най-неподходящия момент не знаех къде е, а и аз се притеснявах, че оставям кървавви петна навсякъде, където ровя и кой знае как ще се изчистят после. До момента, в който намерих телефона, едва усещах пръстите на ръката си, всичко ми беше изтръпнало от тази страна. Натиснах менюто на телефона, за да започна да набирам Водолея и усетих, че трябва да седна, толкова отпаднало ми стана изведнъж. Погледнах часа, той най-вероятно щеше да се прибере в близките 10-15 минути. И всичко започна да става едно такова безтегловно… Не усещах никаква тежест, все едно бях във въздуха. Започнах да си представям, че може би ще ми се случи нещо фатално. И никак не ми се видя страшно. Видях Водолея, без непрестанното съобразяване с моите състояния и болести, видях едни родители, които не трябва повече да се притесняват, когато ги питат защо не поддържат контакт  със сина си, видях приятелите си, без нуждата да се опитват да ми вадят думите с ченгел и без нуждата да се опитват да ме накарат да се засмея. Видях себе си, свободен от всякакви притеснения дали не съм сбъркал, дали не съм нарушил обещание, дали изпитвам правилното чувство, дали си спомням неща, които не ми харесват, дали няма да сънувам някой кошмар, дали няма да се панирам в най-неподходяшия момент, дали ще имам смелост да говоря, да реагирам. Видях себе си, без нуждата да да се съобразявам с всичко това, което ме кара да живея живота си с ужас. И ще излъжа, ако кажа, че не си пожелах да ми се случи. Не мога да си спомня момент от живота си, когато да съм се чувствал по-спокойно и без притеснения. Наистина ли щях да го направя или просто знаех ,че Водолея ще се прибере скоро и няма как да се случи нещо? Предполагам просто дадох шанс на съдбата да реши. Дали съжалявам, че не взех решението в свои ръце, като срежа вената и на другата ръка, за да стане по-бързо? Самоубийството противоречи на всичко, в което вярвам. Но да, съжалявам понякога.
Много често ми се иска отново. Не съм сигурен, че искам да умирам. Просто искам да изпитам отново онова чувство на безтегловност и липса на притеснение.
А той… Той изглежда толкова съкрушен, когато стане дума за това… Може би се чувства виновен, че ме е докарал до тук, защото той също не вярва, че е станало случайно. Изглежда толкова изплашен, че е можел да ме загуби. Толкова години не разбрах какво печели той  от нашата връзка, но когато гледа белега на ръката ми, тогава най-силно му личи, че ме иска и че изпитва ужас да не остане без мен.
Целувам го, прегръщам го, опитвам се за хиляден път да му обясня, че всичко е станало случайно и не ме е превърнал  в потенциален самоубиец, нито пък имам намерение да си тръгвам от него. И докато го прегръщам, и той не вижда, очите ми са отново насълзени. Защото не знам колко случайно беше. И не знам дали няма да се повтори и няма отново да дам шанс на съдбата да реши какво да прави с мен. И защото при един такъв шанс съдбата винаги може да реши да си ме прибере. А наистина мисля, че той ще страда много от това. Казвал съм и преди, не искам в никой случай него да го боли заради мен. Но онова безтегловно чувство беше толкова прекрасно…

20.03.2013
Ив