Да (не) дойдеш на себе си

0

sad-guy-at-foggy-night-on-roadside-fence-waiting-for-someone-wideВсичко е много странно напоследък. Някак си напълно мъгливо и размито. Губят ми се моменти, губят ми се часове, забравям краткосрочно с главоломна сила, заспивам от нищото по всяко време на денонощието. За концентрация и планиране на каквото и да било въобще не може да става дума. И никой не знае със сигурност какво се случва. Няма индикации за нищо по-сериозно, което може да предизвиква такова състояние. Разбира се, много е възможно да е на психическа основа. Или нещата, които съм изшмъркал, най-накрая да са ми разяли мозъка.

Всичко е възможно. И на мен въобще не ми пука. Не съм знаел колко е било лесно да се откъсна от нещата, които ме тормозят. Трябвало е просто да започна да забравям кой съм, къде съм и да не разбирам какво се случва. Но наистина, не като някакъв психотерапевтичен трик. Може би някой би се притеснил на мое място. Но на мен всъщност ми е много спокойно. Не помня половината ден, а останалата половина я проспивам. Колкото и зле да съм се чувствал, остава някъде там, в небитието. Нито ме е страх, нито искам да знам какво става. И без това не съм си представял, че ще достигна някаква преклонна възраст. Може би това е най-логичното развитие на всичко. Никога в живота си не съм бил напълно сигурен какво точно ми се случва и какво точно искам. Някак си логично е всичко да приключи в неведение. И ако сега всички ми повтарят, че физически не съм на себе си, искам да им кажа, че аз никога не съм бил на себе си. Но сега поне най-накрая нещата изглеждат някак спокойни. А обещанията, че сигурно е нещо временно, което ще премине като ми се укрепи организма, никак не съм сигурен, че искам да се изпълнят. Не искам да плаша никой от близките ми хора. Но отдавна съм изгубил всякакви битки, отдавна съм се предал и много искам просто вече да си почивам. Да мога да не мисля, да не помня. Да мога да замазвам всичко. И да не бъда на себе си. А „себе си“ отдавна не съществува и няма как да бъда там. И не искам. Мъглата в момента ми е напълно приемлива.

22.10.2016г.
Ив

Advertisements

Trembling

0

Уморих се. Да ми се повръща, да ми е студено, да треперя , да припадам. Изморих се, особено, когато съм си мислел за пореден път, че сме приключили с всичко това. Знам, че е инцидентно, на фона на честотата, с която е ставало преди. И не мога повече. Не искам да го карам да ми държи главата над легена, докато повръщам, не искам да треперя, когато ме прегръща, не искам да му се моля да ми купува някакви упойващи неща. Той се промени толкова много, аз защо не мога? Той ми обяснява как всичко е наред, толкова искрено, че чак ми се иска да му повярвам. Не знам кога ще се науча да е.

Поглеждам го. Нямам думи да опиша колко безкрайно много го обичам. И как не мога и крачка без него. Спим, с легена до леглото и с ръката му през кръста ми. И аз се натискам назад в него.  Да го усетя как ми диша във врата и се допира в гърба ми. Как изобщо някога ми е минало през ума, че мога да се справя без него?!?

20.09.2014г.
Ив

My own Will Graham

0

My own Will Graham… Понякога емоциите изскачат от най-неочаквани места. Вероятно този пост би станал интересен само на хора, които са гледали сериала „Ханибал“. А вероятно и на тях не би станал. Моя Водолей успя да намери прилика между мен и един от главните герои в сериала – Уил Греъм. Приликата не е външна, не са дори близки моя и неговия характер или житейска ни ситуация. Близки са състоянията и кризите на Уил от първи сезон, и моите състояния от преди няколко години, които са почти напълно отшумяли вече. Същото треперене, същото трудно говорене, потене, кошмари, загуба на съзнание, непомнене на това, което се е случвало. И въпреки, че Водолея се опита да представи нещата така, сякаш се е притеснил, сякаш му е трудно да гледа тези кадри, защото му напомня за времето, когато не съм бил добре, истината е, че Водолея обожава тази прилика. Защото тези ми състояния му бяха любими. Защото те ме правиха беззащитна жертва, а него превръщаха в големия контролиращ. И знам, че това му липсва. И колкото и да ви изглежда странно, аз го разбирам. Оценявам безкрайно много факта колко много той се променя заради мен и как се старае, и как осъзнава колко нередни са били нещата преди. Но знам, че вътрешните му усещания и нужди няма просто да спрат, той винаги ще усеща някаква особена емоция, когато съм в подобно състояние. И затова не се сърдя, когато ми каже My own Will Graham.

Не е лошо аз да съм неговия Уил Греъм. Лошото е, че той е моя Ханибал Лектър. Макар да се опитва да го контролира. А именно – въпреки това колко ме обича, колко много иска да съм наред, колко бих му липсвал, ако не съм около него, вътрешните му демони, садистичните му изблици, нездравото любопитство до какво състояние биха ме докарали някои ситуации, това надделява над цялата му любов към мен и той е готов да ме жертва. Или поне така беше преди. Ще видим в какво ще се превърне занапред.

07.09.2014г.
Ив

Да се научиш да усещаш докосванията

3

Много неща се случиха за две седмици. И може би тогава, когато на някой четящ тук, щеше да му е наистина интересно да прочете, аз избрах да не пиша. Защото се изгубих много сериозно в „трябва-не трябва“, „искам-не искам“, „обичам-не обичам“ и всякакви подобни. Не съм се върнал още вкъщи, но ще се върна. Просто ни трябваше време да можем да си поговорим и да изживеем някакви неща, докато не сме заедно. Надеждата… 🙂 Колко много я мразя нея, но сега така солидно се е настанила в ума ми, че просто не ме остави да взема друго решение. Струва ми се, че този път се надявам с основание. Но този пост не е за това. 🙂

Писал съм и преди, за онези моменти, в които наново се влюбвам във Водолея. Не, напоследък не ги е имало. Или ги имаше за секунди. Поне усещането от тях. Не се влюбвам в него наново, просто наново осъзнавам, колко много го обичам и колко ме обича и той. И че някога, много отдавна, между нас беше съвсем чисто, доколкото може да бъде при мен, той ми вярваше, аз не се чувствах като негов подчинен. И усещах пеперуди в стомаха, когато го виждах. Когато не живеехме заедно. Може би твърде бързо заживяхме заедно, може би не си оставихме време да ни омръзне етапа, в който не живеем заедно. Може би за това сега на мен ми е добре така, а той не настоява да се прибирам. Може би е началото накрая. Може би е начало на по-добрата част от връзката ни. Не знам. Но прекарах почти цял месец да оплаквам нещо, което в крайна сметка не изгубих и точно в момента ми е омръзнало да треперя пред това какво може да изгубя в бъдеще.

Да, това ще е един от тези безсмислени хаотични постове, в които сам не знам какво искам да кажа, а мислите в главата ми прескачат твръде бързо, за да ги систематизирам в нещо разбираемо. Всъщност знам какво исках да кажа, но се оплетох в опита си да напиша някакъв прочувствен увод. Исках да пиша за онова физическото докосване, което оставя у нас по-голямо влияние от каквито и да било думи. Осъзнах как един допир, може да значи повече от хиляди обяснения. Всъщност това винаги съм го знаел. Но от обратната страна. Винаги съм знаел как един удар е лесно да загрози всяко „обичам те“ и как едно насилване е способно да те премаже повече, отколкото каквото и да било отношение. Когато започнах да излизам с Водолея и тогава докосванията му имаха огромно значение. Но действаха по друг начин. Тогава сравнявах. Водолея с този, който ме беше обсебил дори и психически в предните шест години. Водолея беше като сън, но не можех да му се насладя, а сякаш чак тогава започнах да осъзнавам по-сериозно какво ми се беше случвало преди това. Преди Водолея бях просто свит, сърдит, плах и затворен. А след Водолея се разпаднах. Чак след като той се появи започнаха припадъците, блокажите, паник атаките, и някои други „прекрасни“ състояние, които не ми се казват. Не защото Водолея беше виновен, аз си бях виновен, че всеки път когато ме докоснеше, си мислех колко е хубаво това сега, но какъв ужас беше това преди. А Водолея от своя страна не ме остави да свикна и да преодолея състоянията, а започна и той да докосва по другия негов начин. Но този пост не трябваше да бъде и затова. 🙂

След седем години, след много рев, много глупости, много състояние, скандали, забрани, удари, изневери, вллюбвания в други хора, явно съм се научил поне от време на време да усещам чисто физическото усещане и да не мисля за бъдеще, минало и сложни настоящи ситуации. И тези няколко(четири всъщност) докосвания са това, което изпълва ума ми последните няколко дни.

1. Целувката в колата, по време когато бях много болен, и плачех, защото не исках да бъда на мястото, на което бях(да, знам, много детско от моя страна). Това всъщност беше първата ни целувка, след като се бяхме разделили. Потънах в нея. Не я очаквах. Той не вложи нищо сексуално, нито пък беше опит да ме омилостиви, за да ми промени мнението за раздялата. Беше просто много нежна и внимателна целувка. От която забравих къде съм.

2. Целувката след едно малко по-дълго пътуване, което той също, за моя изненада, не използва, за да ме убеждава да се върна. И което пътуване аз успях да съсипя с това, че ми стана лошо на връщане и провалих една от планираните му срещи. А той ме беше попитал сто пъти преди това дали се чувствам достатъчно добре да пътувам с него, в което аз упорито се опитвах да го убедя. След като се забавихме сума ти време и след като най-накрая ми просветна, отворих уста, за да започна да се извинявам. А той започна да ме целува. И в един момент в главата ми прозвуча някаква музика. Тип песен, която пускат в сериала по време на съдбовен момент. Да, ужасно инфантилно и клиширано, знам. Но го чувах в главата си. И исках да се допирам до него, колкото се може повече, докато ме целува.

3. Секса на другия ден – това беше първия секс след раздялата. И беше толкова бавен, така че да почувствам всичко. Бавно, постепенно, нон стоп питайки ме „Как си?“, „Добре ли си?“. И хубавото в това беше не само колко много ми харесваше на мен, а че му харесваше и на него.

4. Секса днес. Да, днес се показах като най-лесно влияещ се от спасителната роля на Водолея. Днес показах слабост и че все още се разтапям от това, той да ме покровителства в разни ситуации. Но не ми пука. Спорех със служителка за нещо, което ми се полага, а тя упорито ми го отказваше. И тогава се намеси той. Държа се що го де нормално и успя да я накара да ми даде каквото трябваше. Едвам изчаках да завием в първата уличка, в която нямаше кой да ни види, за да го целуна, едвам изчаках да отидем накъде, където да правим секс, и то секс в който аз бях инициативния, а той не ми даде да стана от него, когато свърши и продължи да ме целува минути наред след това.

Да, за тези четири докосвания исках да пиша. Защото ми беше толкова добре, че просто изгарях от желание да го разкажа на някого. Защото беше хубаво и просто. Така, както май не е било досега.

Какво ще стане с мен и него, вероятно вече е ясно, както и че ще е скоро. Може би греша, може би ще съжалявам за този шанс. Но идеята да не съм заедно с него не ме прави щастлив. А аз все още слушам сърцето си.

16.04.2014г.
Ив