Да (не) дойдеш на себе си

0

sad-guy-at-foggy-night-on-roadside-fence-waiting-for-someone-wideВсичко е много странно напоследък. Някак си напълно мъгливо и размито. Губят ми се моменти, губят ми се часове, забравям краткосрочно с главоломна сила, заспивам от нищото по всяко време на денонощието. За концентрация и планиране на каквото и да било въобще не може да става дума. И никой не знае със сигурност какво се случва. Няма индикации за нищо по-сериозно, което може да предизвиква такова състояние. Разбира се, много е възможно да е на психическа основа. Или нещата, които съм изшмъркал, най-накрая да са ми разяли мозъка.

Всичко е възможно. И на мен въобще не ми пука. Не съм знаел колко е било лесно да се откъсна от нещата, които ме тормозят. Трябвало е просто да започна да забравям кой съм, къде съм и да не разбирам какво се случва. Но наистина, не като някакъв психотерапевтичен трик. Може би някой би се притеснил на мое място. Но на мен всъщност ми е много спокойно. Не помня половината ден, а останалата половина я проспивам. Колкото и зле да съм се чувствал, остава някъде там, в небитието. Нито ме е страх, нито искам да знам какво става. И без това не съм си представял, че ще достигна някаква преклонна възраст. Може би това е най-логичното развитие на всичко. Никога в живота си не съм бил напълно сигурен какво точно ми се случва и какво точно искам. Някак си логично е всичко да приключи в неведение. И ако сега всички ми повтарят, че физически не съм на себе си, искам да им кажа, че аз никога не съм бил на себе си. Но сега поне най-накрая нещата изглеждат някак спокойни. А обещанията, че сигурно е нещо временно, което ще премине като ми се укрепи организма, никак не съм сигурен, че искам да се изпълнят. Не искам да плаша никой от близките ми хора. Но отдавна съм изгубил всякакви битки, отдавна съм се предал и много искам просто вече да си почивам. Да мога да не мисля, да не помня. Да мога да замазвам всичко. И да не бъда на себе си. А „себе си“ отдавна не съществува и няма как да бъда там. И не искам. Мъглата в момента ми е напълно приемлива.

22.10.2016г.
Ив

Колко по-объркано…

0

За някакъв кратък момент помислих, че може би съм приключил с блога. Въпреки, че далеч не всичко е било наред. Просто мислих, че някои неща, които Водолеят прави и с които може да ме сравни със земята, са вече минало. Очевидно не са. Колкото и да се опитва да бъде нормален, тези неща, това поведение рано или късно изскача. И винаги си мисля в началото, че аз съм го провокирал, и винаги после разбирам, че той просто е чакал удобния момент.

Да се озова навън, пред вкъщи, посред нощ, със неговото заявление, че ще ме пусне, когато той реши, може да звучи зле, но реално е нещото, към което трябваше да се придържаме. Защото ако бях стоял достатъчно време навън, ако му беше минал гнева преди да се върна, ако бях изтрезнял, тогава нямаше да стигнем до продълженията. Само ще кажа, че когато си преживял някаква психическа, емоционална травма, от спомените за която ти става зле, най-лесно за някой би било да те смачка, ако започне да ти говори за това, докато си напушен. Не знам как са другите хора, аз когато съм напушен влизам в собственото си въображение, измислям си ситуации, истории, представям си, че съм някой друг и го вярвам. А Водолея ме познава твърде добре и може точно колкото и аз самия за себе си, да изгради в ума ми някакво място, което  да повярвам, че е истинско. И още повече ако това място е било истинско, и той се опита да ме върне там.

А той не просто се опитва. Той може да го направи и когато съм напълно трезв, какво остава за когато съм под някакво въздействие. Може би е зле да си го мисля, но понякога имам чувството, че той е имал в някакъв момент от живота си желание да бъде насилник. По отношение на секса имам предвид, защото е ясно, че физически насилник е бил. Или все още си е.

Всъщност започнах да пиша, докато бях доста емоционален, а сега чета и виждам колко изчистено е всъщност от емоции това, което пиша. Може ли да значи, че вече не ми пука? Или просто вече не мога да го изразя, защото действителност не се чувствам добре? Или може би трябва да си призная, че имам нужда да ме принизява понякога така. Че колкото и зле да се чувствам, имам желание това да се случва. Не знам дали е за да имам поводи да съм нещастен и депресиран. Защото и без това често съм, поне да имам причина.

Или просто защото имам нужда да се връщам от време на време към насилванията, защото са твърде голяма част от мен, и имам нужда нужда да ги включвам, и в секса, и във всичко. Може би твърде дълго съм се опитвал да забравя, а сега някак си не ми се иска да забравям. Колко по-объркано може да стане в главата ми?

23.03.2015г.
Ив

Вярвай ми…

0

Вярвай ми, моля те, вярвай ми…

Шест часа е. Събуждам се след поредния гаден сън. Легнах в четири. Не помня вече колко нощи подред не спя повече от 2-3 часа, понякога няма и толкова. Натресох си отново, и то дори не разбрах как точно, някаква сериозна дупка, която се опитва да избие в поредната депресия. Която обаче аз поне привидно натискам надолу, не й давам гласност и тя няма друг избор, освен да избие подсъзнателно. Може би защото го разказах на двама души за кратък период от време, може би прекалих с автохипнозите, може би възстановките, които правим с Водолея са твърде интензивни, може би прекалено рано и наивно си повярвах, че имам напредък. Не знам заради кое е. Но знам, че не искам да спя. Не искам да сънувам. Не искам да виждам никой насън, не искам да си спомням за нищо насън, защото там нямам никакъв контрол и не само не мога да спра да го виждам, когато поискам, а и сънуваното може да се доизкриви в толкова грозни неща…

Шест часа е. Аз не мога да дишам. Задушно ми е. Сърцето ме свива. Опитвам се да си изтрия от ума това, което съм видял току що. Плача, без да се усещам кога съм започнал. А Водолея спи до мен. Тихо и спокойно. Единственото, което искам е да го събудя и да го накарам да ме прегърне. Единственото. Но не мога. Хубавия период малко по малко си отива. Някой му налива съмнения в главата и въпреки всичките му опити да се бори със себе си, виждам как това бавно го изяжда от вътре. Не ме е ударил все още. Но разговорите са вече други. Разпитва ме. Казва ми, че няма да ми каже какво знае и откъде го, докато аз сам не му призная. Всъщност не са много нещата, които той не знае за мен. Тайните ми не са и актуални, те са за хора и ситуации, които отдавна ги няма покрай мен, и вече нямат никакво значение. Но тайните ги има. И аз не знам за коя от тях е разбрал. Ако знаех, че това ще оправи всичко, бих му ги разказал до една, каквито и да са последствията след това. Но това няма да оправи нищо. Ще го накара да ми вярва още по-малко, отколкото и сега. А как не мога да му обясня, че нищо от това няма значение, че никой не е способен да бъде по-важен за мен, отколкото е той. Тези тайни са просто слабости, грешки, опити да запълня някакви празнини, за които той всъщност не е виновен. Искам да можех да върна времето назад и да направя така, че той да ми вярва повече. За нищо друго не искам да връщам времето, само за това. А в същото време виждам колко много ме обича, без да ми вярва… Колко хора обичат, без да вярват на другия? Дори това е готов да преглътне. Нима мога дори да си представя, че мога да бъда по-значителен за някой друг? Знам, че всичко сме съсипали толкова много от самото начало на всичко. Но въпреки това винаги ми се е искало някакси от само себе си всичко да се оправи…

Въпреки всичко, той направи всичко възможно в последните месеци да се чувствам добре. и затова сега се опитвам да направя същото за него. Може да не признавам нищо, чакам да отмине, страх ме е да кажа, за да не кажа нещо, за което не знае. Но не е толкова от страх от реакцията му, а просто защото знам, че това ще е края нахубавия период. А така се надявам просто някак всичко да се размине и размие. Затова правя всичко, което поиска. Затова влизам по-рядко в интернет, затова почти не му отказвам секс. Затова и се опитвам да не му натрисам дупките си. Крия ги в себе си, смея му се и се правя, че всичко е наред. Може би усеща, че се преструвам, но дано усеща и че го правя, защото се старая да не го натоварвам, както непрестанно съм правил шест години.

И все пак толкова много искам просто да го събудя и да му кажа, че не ми е добре, че искам да ми вярва, че нямам никой друг освен него и не искам да имам, че имам нужда само от него и нищо друго…

Станах, работих, чаках го да се събуди. Когато отвори очи, още сънен, явно в момента не си спомняше за нито едно от последните търкания. Погледна ме, усмихна се и ме попита защо съм станал толкова рано. В момент всичко лошо ми се изпари от ума ми, исках само да го целуна. Той рядко очаква инициативи от мен и след като отидох в леглото, и го целунах, очите му бяха още по-усмихнати, макар и още сънени. И влюбени. Влюбени в мен. Само да можеше и да ми вярва…

16.09.2013г.
Ив

Възстановка

4

black-and-white-boy-boys-love-crying-gay-hug-favim-com-52805Експерименти. Уж за мое добро. Понякога си мисля, че всички психологични писаници от научен тип по темата за сексуалното насилие са пълни глупости. А по-преките експерименти не трябва да бъдат препоръчвани на никого. Да, говоря по-лесно за това вече, споделих на няколко души. Но какво от това? Чувството на обреченост, внезапните депресии, дупките, в които си пропадам най-редовно, си остават. А може би няма как да бъдат напълно поправени никога?
Не знам дали не си го измисля, но Водолея твърди, че е чел, как разиграванто на ситуация, която преповтаря подобна случка имала ефект. Още с казването ми се стори абсурдно, но той настоява. Казвам му набързо репликите му и последвалите действия. Още със сядането на дивана до него ми става зле. С прилиближаването, с опипването, със същите думи, които вече веднъж ми бяха казани в реалната ситуация. Гласа е друг, докосването е друго и като затворя очи, пак виждам Онзи, който…
Не дочаквам момента, при който в реалната ситуация станах и побягнах към вратата, правя го преди това. След две крачки Водолея ме настига и ме притиска до стената, както е по сценарий. В един момент си спомням че това е той, че нищо лошо няма да стане, че просто разиграваме нещо, уж с цел да помогне. Упокоявам се, отпускам се. И тогава той ме пита къде точно са ни били ръцете, краката, как ме е натискал, кое е разкопчавал, какво ми е казвал. С всеки нов въпрос, с всяко обяснение, той копира, прави това, което ми е правено преди години. А аз треперя. И защото си спомням, и от хладнокръвието, с което го прави, без капка колебание дали да натисне така и дали няма да ме заболи. Когато съм съблечен някакси си отдъхвам, че вече приключваме и скоро ще спре. Нямаме уговорка да продължим докрая. Той не спира. Започва рязко, продължава, забързва ритъма. Аз се дърпам. Дърпам се, бутам го, моля го да спре. А той вероятно си мисли, че просто играя. А аз просто искам да спре наистина, защото стана търде реалистично, а на него му харесва твърде много и се опиянява. Вече не викам толкова, давя се в някакви сълзи, не ми стига въздуха, прималява ми, причернява ми, не усещам… Свлякъл съм се в ръцете му. Само за секунди съм припаднал, а той виси над мен и ми казва, че сигурно добре сме се справили, щом ефекта е такъв. Нямам сили да му кажа, че почти го усетих сякаш той ме насили този път, а не този от миналото ми. Просто се радвам, че свърши. Физиономията на Водолея е почти самодоволна. Свършил е, когато съм припадал. Не му било цел, просто така се случило. Сега знам, че никъде нищо не е прочел. Искал е да го направи така, но в последните месеци е мил с мен и не е искал да прекратява и този период. И ето, намери си начин.
Не че не съм го знаел досега, но той има нужда от това насилие. Има нужда да се усети контролиращ, заповядващ, разполагащ. Иска да е мил  с мен, но има други нужди. И те ще избият някога отново, и то не във сценка. При тези мисли пак не ми достига въздуха. Задъхвам се, свивам се. Той се навежда над мен, прегръща. А как виждам, че му харесвам именно така, беззащитен, безпомощен, нуждаещ се. Изпада в умиление, когато аз съм едно мекотело. Дишам все по-трудно…
– Поеми дълбоко въздух – дори и сега ми се струва, че самодоволството личи в гласа му. Вдишвам дълбоко и го гледам. И той изглежда дори щастлив. Разбирам го. Но понякога ми се иска да е невъзможно да си поема пак въздух.

06.09.2013г.
Ив

Специален

0

Винаги съм знаел, че има някакво усещане между нас, което не може да се обясни. Че той ме разбира и че аз го разбирам по начини, които нямат никаква логика, но са факт. Ирационално, както каза той. Но факт. Стрелеца. Да, може би изгубихме връзка през годините, може би спряхме да бъдем така близки, може би спряхме да можем да си казваме какво изпитваме един към друг. Но аз не съм забравил, че той каза, че по някакъв начин винаги ще ме обича и ще бъда около него.

За последните шест години казах на някаква бройка хора за нещата, които ми се случваха като… дете или тийнейджър, никога не знам какво да напиша. Имам нужда да говоря за периода с насилването. Усещам го. Изпитвам някаква вътрешна нужда да кажа на някой какво точно се е случило и в същото време ме обзема ужас, когато заговоря за това. Всеки път, когато съм го казвал на някой, го започвах с надеждата, че споделяйки, ще се почувствам по-добре. Чувствал съм се понякога, до някаква степен. Но в общи линии накрая в мен винаги остава усещането, че не съм казал докрай това, което искам, че не са ме разбрали, че не са ме усетили. Обикновено хората се страхуват да ме разпитват, на някои просто не им се говори за това, други ги е страх да не ми стане зле от въпросите. И обикновено ми казват да разкажа и кажа, каквото пожелая. Аз имам хиляди неща на ум. Отварям уста да ги кажа, но през ума ми минават безброй притеснения. А как така ще споделям на хората толкова брутални неща и ще ги заставям да изказват съпричастност? А ако не им се слуша, ако питат от учтивост? А ако не ми вярват? А ако се отвратят от мен и подробностите, които искам да има разкажа, все пак аз съм насиленият, би трябвало да не искам да чувам около себе си за такива неща, камо ли да искам да ги разказвам? И така, обикновено им казвам една крайно съкратена версия, със спестени подробности и заменени наименования, която в някои случаи дори не загатва какво точно ми се е случвало.  И след като спра да разказвам, те спират да питат. И празнотата, усещането за недоизказаност си остава, а знам че на този човек не мога да говоря повече за това, по веднъж стига.

А Стрелеца… За всички 12 години, в които съм искал да говоря за това, никога не съм си представял по-точен начин да го направя. Той сякаш влезе в ума ми и усети всяко нещо, което съм изпитал. Не спря да ме разпитва. За периодите, за годините, за позите, за ситуациите, за него… С подробности. Отвратителни подробности, които никой не иска да чува, а мен ме е срам да кажа. Не спря да настоява, въпреки безбройните пъти, в които му казах, че искам да спрем. Не спря да ми казва „говори ми“. Не спря да задава въпроси. Най-точните въпроси. Зададени по най-бруталния, студен, информативен начин, въпросите, от които боли най-много, когато им отговаряш, но чиито отговори са ме задушавали 12 години. Накара ме да му разкажа за него. Да му кажа име, години и други подробности от живота му. На никой не съм казвал нищо конкретно за него. Казвам него, той, му, но не си позволявам пред никой да го обвържа с имена, години, конкретно описание. Стрелеца ме накара. Накара ме и да разказжа с подробности за няколко от пътите. Попита ме за точно тези съмнения, които винаги съм имал и аз. Накара ме да стигна до края. Така, както, убеден съм, само той може. И за първи път днес не усещам онова чувство  на заседнали в гърлото думи, които си умират да бъдат изречени, но си остават там. За първи път не се усетих сяккаш съм на километри разстояние от слушателя си и в ужас дали не съм прекалил с подробносите, и за какъв ще ме помисли. За първи път усетих някакво изпразване, отпускане, освобождаване. Единствено Водолея ме е карал да споделям толкова много, но никога толкова неща наведнъж, а подробностите за този който… тях ги знае само Стрелеца. За няколко часа той успя да ме накра да кажа толкова много, колкото не съм успял да кажа за 12 години на всички останали. И освен всичко друго, знам че ме разбра и усети всичко, което усещах, докато му говоря. И съжалявам, че чаках толкова много години, за да му го кажа.

Винаги съм знаел, че има нещо специално между нас. И сега вече никой не може да ме убеди в противното. Не ме интерсува с кой е, аз с кой съм, къде сме и колко често си говорим. Между нас има някаква подсъзнателна връзка, която никога няма да изгубим. Винаги ще го нося някъде в сърцето си. Той мен също.

07.08.2013г.
Ив

Нищо

2

Замръзвам, когато чуя гласа му. След толкова години все още ми е изключително лесно разпознаваем, дори и през телефона, дори от метри разстояние до телефона. Забравям да дишам, когато го чуя. А това винаги става, когато говоря с баща ми. Забравям да мисля, спирам да мога да разсъждавам логично, спирам да говоря смислено, всъщност не чува дали говоря, не чувам какво пита баща ми, слуха ми се обостря само, за да разпознава онзи тембър, от който изпитвам ужас.
Сигурно съм пребледнял, защото Водолея оставя това, което прави и идва да ме пита с кой говоря и какво става. Разбира се, и на него не мога да отговоря, което го вбесява, искам да му кажа, но устата ми е пресъхнала и няма да излезе  и звук, ако я отоворя. Покрай въпросите на Водолея, някак се прокрадва  и гласа, който не искам да чувам, но слушам как казва на баща ми да ми прати много поздрави. Самата мисъл, че той мисли за мен в момента, ме кара да треперя. Идеята, че си спомня в момента, какво ми е правил преди 8-10-12 години, вкъщи, или в колата му и въобще къде ли не… Представям си го как си го мисли, как го възбужда, как му се иска и в момента, как ми праща поздрави, защото знае за какво ще се сетя, просто ми се повдига от всички тези мисли, вие ми се свят, не ми стига въздуха. Не мога да отговоря нито на баща ми, нито на Водолея. Ръцете ми трпеперят…
Последното, което си спомням ясно е как Водолея ми издърпва телефона от ръцете. Как се озовавам от единия край на стаята върху леглото, което е в другия край на стаята – не знам. Блокирал ли съм, припаднал ли съм, не знам и не помня. Помня само гласа му, който отчетливо казва „Прати му много поздрави.“. Едвам успявам да произнеса името му, когато Водолея за пореден път ме пита какво става. След може би 10-15 минути идиотски рев, в който не мога и не мога да се стегна и да обясня какво се случва, и след като съм му изкарал акъла, най-накрая все пак успявам да кажа, че просто съм говорел с баща си по телефона, когато съм чул гласа му(да, зная колко безкрайно смешна причина е това, не чувам този глас често, правя всичко възможно да не го чувам и когато все пак се случи, губя всякакъв контрол). Водолея изглежда успокоен от това, което съм обяснил, представям си какви неща съм го накарал да си представи, докато успея да му кажа. Явно доволен, че не е нещо сериозно, полу усмихнат, ми казва „Това е нищо, Иво, ще мине.“
Знам, че го казва за да ме успокои, за да не задълбава излишно и с надежда, че нещата ще се наредят все някак. И аз знам, че е нищо. И едно нищо, може да ме накара да спра да дишам. Съвета, че трябва да говоря за това, да споделям ми кънти в главата. Дори и преди малко седнах тук, за да споделя някоя случка от миналото, с повече подробности и то, но изскочи тази. Защото е по-безобидна, защото е бягство от същността на проблема. Как все някак ще се наредят тези неща, нямам никаква представа.

19.06.2013г.
Ив

Номерата на подсъзнанието

0

Мразя да сънувам понякога. Обясниха ми хиляди пъти как като жертва на насилие не трябва да пресирам спомена, а трябва да говоря за това, да споделям, да го повторя хиляди пъти и да го възприема, да свикна с мисълта, за да не се наложи да го преживявам наново всеки път, когато се сетя за това. ОК, да кажем, че са прави. И аз не се справям много добре с това. Но мразя когато подсъзнанието взима нещата в свои ръце и ми натриса всичко без да ме пита. И не разбирам защо когато се появи един такъв сън, следват безброй много след това. Нещо от рода на „като ще е гарга, да е рошава“? Много ми идват толкова рошави гарги наведнъж. Защото подсъзнанието ми го прави по гадния начин. Не само докарва спомените, така старателно подтискани, но ги омесва с някакви фантазии, които сънувам така живо, че през половината сън си мисля, че се случва наистина.

Сънувах, че са ме заключили някъде с Него. Случайно, нещо като заседнали в асансьор бяхме, но не точно. Случваше се сега. Не знаех, че съм с него, дори по-скоро в началото на съня беше друг човек, знаете как преливат сънищата. В началото само мълчеше и ме гледаше, а аз си мислех, че нещо не е както трябва, но това са си моите паранои. Знаех насън, че Водолея знае, че сме случайно заключени , обадил се е където трябва и съвсем скоро ще ни отворят. Насън се молех да стане преди да ми проговори. Попита ме дали имам огънче, аз казах, че не пуша. „Ха, че откога не пушиш?“ – ето при този въпрос в съня, човека се превърна в Него. Убеден съм, сигурен съм, че съм избълнувал нещо на глас. Не ми стигаше взъдух, натисках гърба си в стената, гледах в пода, не към него(аз и на живо не мога да гледам към него) и му повтарях, че вече не съм онова момченце. Не ме чуваше.

Веднъж бяхме на гости в друг квартал, уж за малко, стана много късно, а трябваше да си лягам заради училището на следвашия ден. Преди да успея да си отворя устата да настоявам баща ми да ме закара, той вече си беше предложил услугите. Имах чувството, че това е основната цел, заради която не пиеше по разни събирания, за да е готов на секундата да предложи да ме закара. Когато излязохме от апартамента го блъснах и му казах да ме остави намира. Почти ме довлачи до първия етаж и от там през една отключена врата, вероятно водеща към избите. Нямаше лампа, беше мръсно, не виждах нищо, усещах паяжини около лицето си. Бях на колене и си мислих, че дънките ми са нови и ще се похабят. Що за идиотска мисъл в такъв момент?! Но ясно помня, че си го мислих. После си мислих, че само трябва да започна да викам и все някой от входа ще чуе и ще дойде да види какво става, после ще извикат баща ми, който като разбере… Само да изивкам… Докато се навивах да го направя, той свърши.

Това беше и съня ми. Бях на колене, не виждах нищо, всичко, до което се докоснех, беше мръсно, и мислех че дрехите ми ще заприличат на нищо, Не точно изживяването беше същото, усещането. Помислих си пак да извикам, този път не за да чуе баща ми, а Водолея. Разбира се, понеже е сън, Той прочете мислите ми и каза въобще да не се опитвам, защото няма смисъл. „Кой според теб, ми каза къде да те намеря?“ – да, това беше отвратителното ми подсъзнание, което реши да ме накара да изживея нещата сякаш и Водолея има вината за всичко това. Сигурно съм се закашлял насън, защото се събудих, давейки се. Събудих и Водолея без да искам. Той ме питаше какво съм сънувал, аз си мислех само за последното изречение от съня ми и не можах да му отговоря нищо. На сутринта също едвам му говорих. Да, знам, че той няма вина, но моя мозък беше блокирал. Гледах в една точка. Чух го, че въздъхна няколко пъти и накрая каза „Ивайло, пак ли започваш?“. Не му казах нищо, докато не излезе от вкъщи. И съжалих, че не го направих в момента, в който чух колата да заминава. Цял ден искам да му звънна и да се извиня и нещо ми засяда в гърлото само като си го помисля. Да, пак започвам. А искам, много искам  да мога да говоря за това. Или не искам? Аз сам не се разбирам , не очаквам и някой, който ме чете, да го направи.

Ето, по един или друг начин споделих накякъв подтискан спомен. Не виждам наистина какво произлезе от това и как ми помогна.

10.06.2013г.
Ив