Вина

0

sad manКолко силна е вината от това, че си се предал? И кара ли те да се бориш от тук нататък или започваш винаги да се предаваш?  И когато си се предал на човек, който те е насилвал, това става ли ти модел на поведение? Търсиш ли си винаги някой, който да иска да му се предадеш?

Измислял съм си много причини за времето, когато доброволно започнах да правя секс с него. С човека, който четири години преди това ме насилваше при всеки удобен случай. Измислях, че искам връзка, а не мога да общувам с други хора. Измислях си, че разумът ми ме е предал и вече не знам какво правя. Измислях си, че го харесвам. Не съм сигурен защо започнах да го правя доброволно. Може би в един момент просто ми се струваше по-лесно, отколкото да се боря. По-лесно, отколкото да мисля постоянно колко е ужасно всичко, което ми се случва. Може би в един момент повярвах на това, което той постоянно ми казваше, че никой друг няма да ме иска, че с никой друг няма да имам това, което имам с него. Когато тялото ми започна физически да реагира на неговите докосвания, тогава започнах. Нещото, от което ме е страх най-много, е че съм започнал да ходя, защото може би са ми харесвали някои негови докосвания, тези, на които е реагирало тялото. Това в никакъв случай не е било някакво осъзнато харесване, някаква осъзната причина, заради която започнах да не се съпротивлявам. Всъщност харесване в никакъв случай не е и точната дума. Беше физическа реакция, на търкане, на движение. Не на човека. И тази реакция ме ужасяваше. Но дали все пак не е била причината…

Изпитвах вина още от първите пъти, когато бях на 11, и когато единствената ми реакция беше да се гърча, да се дърпам, да плача. Но вината, която дойде след като спрях да се съпротивлявам… Тогава ми минаха първите мисли за самоубийство. Понякога си мисля, че ходенето при него също е бил опит за ментално самоубийство. Исках толкова много да разбъркам всичко в ума си, че да го изгубя тотално. Да не знам какво усещам, какво се случва. Да избягам в някаква друга реалност. Предпочитах да си изгубя ума, отколкото да знам какво се случва реално. Но знаех какво се случва. И продължавах да ходя. Може би се наказвах по този начин. Защото знаех колко по-виновен се чувствах след всяко доброволно ходене при него. Може би исках да се чувствам зле. Всъщност това последното е почти сто процента сигурно, до ден днешен имам моменти, в които сякаш имам нужда да се чувствам зле.

Идваше след училище. Не всеки ден. Спираше колата пред входа. Аз се качвах, без да говоря. Знаех, че отиваме у тях. И той почти не говореше. Може би малко повече от мен, задаваше въпроси понякога, моите отговори бяха с кимане на глава или едносрични думи. Аз не правех нищо. Оставях го. Да ме съблича, да ме докосва, да продължава както иска… Не се дърпах, не казвах „не“, както правех преди това. Но и не се чувствах добре. Въпреки физическите реакции на тялото ми, не се чувствах добре.

Дали просто не си повтарям една лъжа, за да си повярвам, че е истина?

Най-хубавото във всичко това, е че сякаш в този период угасна интереса му към мен. Ходенията у тях намаляваха, намаляваха… След около година почти спряха. След това има само още няколко случая, в които той се е възползвал от удобни моменти, когато сме се озовавали двамата на едно и също място. Бяха през голям период от време. И ми се струва, че това бяха просто случайности. Не нещо което той е планирал и е мислил както да направи, както беше във всичките години преди това. Дълго време мислих, че вероятно това, че не се дърпам, му е убило интереса. Дори се обвинявах и че не съм спрял да му се дърпам по-рано. После осъзнах, че вероятно не е това, а просто съм пораснал. Въпреки, че той веднъж ми каза, че ме е чакал да порасна, за да направи първия си опит. Но ако в нормалния човешки ум да спиш с 11-годишен е извратено, в неговия може би е извратено да спиш с 8-годишен, примерно. На 11 вече не си точно малко дете. И интереса му започна да замира, когато започнах да пораствам. Защото за него 16 е, както за някой млад човек би звучало 60. Няколко пъти ми е казвал, че има чувства към мен, че не е заради годините ми или заради вида ми. А е защото съм аз. Защото съм специален. Може би защото съм бил толкова много специален, съм имал честта да получавам някои случайни, непланирани ласки до преклонната възраст от 17 години. Излишно е да казвам още колко много вина добавя идеята, че ме е насилвал, не защото съм бил дете, а защото съм бил точно аз. И колко съм се чудил какво точно в мен е трябвало да бъде различно, за да не ме поиска той.

Нищо не си изясних с тази публикация. Но имам нужда да говоря за този момент. Защото мисля, че това е периода, който съсипа из основи това, което е в мен. Периода, от който изпитвам най-голям срам. Периода, заради който вероятно бих получил най-много обвинения и най-малко разбиране. Но как да ме разберат другите, когато дори аз сам не съм се разбрал напълно?

09.05.2018г.
Ив

Advertisements

Да (не) дойдеш на себе си

0

sad-guy-at-foggy-night-on-roadside-fence-waiting-for-someone-wideВсичко е много странно напоследък. Някак си напълно мъгливо и размито. Губят ми се моменти, губят ми се часове, забравям краткосрочно с главоломна сила, заспивам от нищото по всяко време на денонощието. За концентрация и планиране на каквото и да било въобще не може да става дума. И никой не знае със сигурност какво се случва. Няма индикации за нищо по-сериозно, което може да предизвиква такова състояние. Разбира се, много е възможно да е на психическа основа. Или нещата, които съм изшмъркал, най-накрая да са ми разяли мозъка.

Всичко е възможно. И на мен въобще не ми пука. Не съм знаел колко е било лесно да се откъсна от нещата, които ме тормозят. Трябвало е просто да започна да забравям кой съм, къде съм и да не разбирам какво се случва. Но наистина, не като някакъв психотерапевтичен трик. Може би някой би се притеснил на мое място. Но на мен всъщност ми е много спокойно. Не помня половината ден, а останалата половина я проспивам. Колкото и зле да съм се чувствал, остава някъде там, в небитието. Нито ме е страх, нито искам да знам какво става. И без това не съм си представял, че ще достигна някаква преклонна възраст. Може би това е най-логичното развитие на всичко. Никога в живота си не съм бил напълно сигурен какво точно ми се случва и какво точно искам. Някак си логично е всичко да приключи в неведение. И ако сега всички ми повтарят, че физически не съм на себе си, искам да им кажа, че аз никога не съм бил на себе си. Но сега поне най-накрая нещата изглеждат някак спокойни. А обещанията, че сигурно е нещо временно, което ще премине като ми се укрепи организма, никак не съм сигурен, че искам да се изпълнят. Не искам да плаша никой от близките ми хора. Но отдавна съм изгубил всякакви битки, отдавна съм се предал и много искам просто вече да си почивам. Да мога да не мисля, да не помня. Да мога да замазвам всичко. И да не бъда на себе си. А „себе си“ отдавна не съществува и няма как да бъда там. И не искам. Мъглата в момента ми е напълно приемлива.

22.10.2016г.
Ив

Колко по-объркано…

0

За някакъв кратък момент помислих, че може би съм приключил с блога. Въпреки, че далеч не всичко е било наред. Просто мислих, че някои неща, които Водолеят прави и с които може да ме сравни със земята, са вече минало. Очевидно не са. Колкото и да се опитва да бъде нормален, тези неща, това поведение рано или късно изскача. И винаги си мисля в началото, че аз съм го провокирал, и винаги после разбирам, че той просто е чакал удобния момент.

Да се озова навън, пред вкъщи, посред нощ, със неговото заявление, че ще ме пусне, когато той реши, може да звучи зле, но реално е нещото, към което трябваше да се придържаме. Защото ако бях стоял достатъчно време навън, ако му беше минал гнева преди да се върна, ако бях изтрезнял, тогава нямаше да стигнем до продълженията. Само ще кажа, че когато си преживял някаква психическа, емоционална травма, от спомените за която ти става зле, най-лесно за някой би било да те смачка, ако започне да ти говори за това, докато си напушен. Не знам как са другите хора, аз когато съм напушен влизам в собственото си въображение, измислям си ситуации, истории, представям си, че съм някой друг и го вярвам. А Водолея ме познава твърде добре и може точно колкото и аз самия за себе си, да изгради в ума ми някакво място, което  да повярвам, че е истинско. И още повече ако това място е било истинско, и той се опита да ме върне там.

А той не просто се опитва. Той може да го направи и когато съм напълно трезв, какво остава за когато съм под някакво въздействие. Може би е зле да си го мисля, но понякога имам чувството, че той е имал в някакъв момент от живота си желание да бъде насилник. По отношение на секса имам предвид, защото е ясно, че физически насилник е бил. Или все още си е.

Всъщност започнах да пиша, докато бях доста емоционален, а сега чета и виждам колко изчистено е всъщност от емоции това, което пиша. Може ли да значи, че вече не ми пука? Или просто вече не мога да го изразя, защото действителност не се чувствам добре? Или може би трябва да си призная, че имам нужда да ме принизява понякога така. Че колкото и зле да се чувствам, имам желание това да се случва. Не знам дали е за да имам поводи да съм нещастен и депресиран. Защото и без това често съм, поне да имам причина.

Или просто защото имам нужда да се връщам от време на време към насилванията, защото са твърде голяма част от мен, и имам нужда нужда да ги включвам, и в секса, и във всичко. Може би твърде дълго съм се опитвал да забравя, а сега някак си не ми се иска да забравям. Колко по-объркано може да стане в главата ми?

23.03.2015г.
Ив

Вярвай ми…

0

Вярвай ми, моля те, вярвай ми…

Шест часа е. Събуждам се след поредния гаден сън. Легнах в четири. Не помня вече колко нощи подред не спя повече от 2-3 часа, понякога няма и толкова. Натресох си отново, и то дори не разбрах как точно, някаква сериозна дупка, която се опитва да избие в поредната депресия. Която обаче аз поне привидно натискам надолу, не й давам гласност и тя няма друг избор, освен да избие подсъзнателно. Може би защото го разказах на двама души за кратък период от време, може би прекалих с автохипнозите, може би възстановките, които правим с Водолея са твърде интензивни, може би прекалено рано и наивно си повярвах, че имам напредък. Не знам заради кое е. Но знам, че не искам да спя. Не искам да сънувам. Не искам да виждам никой насън, не искам да си спомням за нищо насън, защото там нямам никакъв контрол и не само не мога да спра да го виждам, когато поискам, а и сънуваното може да се доизкриви в толкова грозни неща…

Шест часа е. Аз не мога да дишам. Задушно ми е. Сърцето ме свива. Опитвам се да си изтрия от ума това, което съм видял току що. Плача, без да се усещам кога съм започнал. А Водолея спи до мен. Тихо и спокойно. Единственото, което искам е да го събудя и да го накарам да ме прегърне. Единственото. Но не мога. Хубавия период малко по малко си отива. Някой му налива съмнения в главата и въпреки всичките му опити да се бори със себе си, виждам как това бавно го изяжда от вътре. Не ме е ударил все още. Но разговорите са вече други. Разпитва ме. Казва ми, че няма да ми каже какво знае и откъде го, докато аз сам не му призная. Всъщност не са много нещата, които той не знае за мен. Тайните ми не са и актуални, те са за хора и ситуации, които отдавна ги няма покрай мен, и вече нямат никакво значение. Но тайните ги има. И аз не знам за коя от тях е разбрал. Ако знаех, че това ще оправи всичко, бих му ги разказал до една, каквито и да са последствията след това. Но това няма да оправи нищо. Ще го накара да ми вярва още по-малко, отколкото и сега. А как не мога да му обясня, че нищо от това няма значение, че никой не е способен да бъде по-важен за мен, отколкото е той. Тези тайни са просто слабости, грешки, опити да запълня някакви празнини, за които той всъщност не е виновен. Искам да можех да върна времето назад и да направя така, че той да ми вярва повече. За нищо друго не искам да връщам времето, само за това. А в същото време виждам колко много ме обича, без да ми вярва… Колко хора обичат, без да вярват на другия? Дори това е готов да преглътне. Нима мога дори да си представя, че мога да бъда по-значителен за някой друг? Знам, че всичко сме съсипали толкова много от самото начало на всичко. Но въпреки това винаги ми се е искало някакси от само себе си всичко да се оправи…

Въпреки всичко, той направи всичко възможно в последните месеци да се чувствам добре. и затова сега се опитвам да направя същото за него. Може да не признавам нищо, чакам да отмине, страх ме е да кажа, за да не кажа нещо, за което не знае. Но не е толкова от страх от реакцията му, а просто защото знам, че това ще е края нахубавия период. А така се надявам просто някак всичко да се размине и размие. Затова правя всичко, което поиска. Затова влизам по-рядко в интернет, затова почти не му отказвам секс. Затова и се опитвам да не му натрисам дупките си. Крия ги в себе си, смея му се и се правя, че всичко е наред. Може би усеща, че се преструвам, но дано усеща и че го правя, защото се старая да не го натоварвам, както непрестанно съм правил шест години.

И все пак толкова много искам просто да го събудя и да му кажа, че не ми е добре, че искам да ми вярва, че нямам никой друг освен него и не искам да имам, че имам нужда само от него и нищо друго…

Станах, работих, чаках го да се събуди. Когато отвори очи, още сънен, явно в момента не си спомняше за нито едно от последните търкания. Погледна ме, усмихна се и ме попита защо съм станал толкова рано. В момент всичко лошо ми се изпари от ума ми, исках само да го целуна. Той рядко очаква инициативи от мен и след като отидох в леглото, и го целунах, очите му бяха още по-усмихнати, макар и още сънени. И влюбени. Влюбени в мен. Само да можеше и да ми вярва…

16.09.2013г.
Ив

Възстановка

4

black-and-white-boy-boys-love-crying-gay-hug-favim-com-52805Експерименти. Уж за мое добро. Понякога си мисля, че всички психологични писаници от научен тип по темата за сексуалното насилие са пълни глупости. А по-преките експерименти не трябва да бъдат препоръчвани на никого. Да, говоря по-лесно за това вече, споделих на няколко души. Но какво от това? Чувството на обреченост, внезапните депресии, дупките, в които си пропадам най-редовно, си остават. А може би няма как да бъдат напълно поправени никога?
Не знам дали не си го измисля, но Водолея твърди, че е чел, как разиграванто на ситуация, която преповтаря подобна случка имала ефект. Още с казването ми се стори абсурдно, но той настоява. Казвам му набързо репликите му и последвалите действия. Още със сядането на дивана до него ми става зле. С прилиближаването, с опипването, със същите думи, които вече веднъж ми бяха казани в реалната ситуация. Гласа е друг, докосването е друго и като затворя очи, пак виждам Онзи, който…
Не дочаквам момента, при който в реалната ситуация станах и побягнах към вратата, правя го преди това. След две крачки Водолея ме настига и ме притиска до стената, както е по сценарий. В един момент си спомням че това е той, че нищо лошо няма да стане, че просто разиграваме нещо, уж с цел да помогне. Упокоявам се, отпускам се. И тогава той ме пита къде точно са ни били ръцете, краката, как ме е натискал, кое е разкопчавал, какво ми е казвал. С всеки нов въпрос, с всяко обяснение, той копира, прави това, което ми е правено преди години. А аз треперя. И защото си спомням, и от хладнокръвието, с което го прави, без капка колебание дали да натисне така и дали няма да ме заболи. Когато съм съблечен някакси си отдъхвам, че вече приключваме и скоро ще спре. Нямаме уговорка да продължим докрая. Той не спира. Започва рязко, продължава, забързва ритъма. Аз се дърпам. Дърпам се, бутам го, моля го да спре. А той вероятно си мисли, че просто играя. А аз просто искам да спре наистина, защото стана търде реалистично, а на него му харесва твърде много и се опиянява. Вече не викам толкова, давя се в някакви сълзи, не ми стига въздуха, прималява ми, причернява ми, не усещам… Свлякъл съм се в ръцете му. Само за секунди съм припаднал, а той виси над мен и ми казва, че сигурно добре сме се справили, щом ефекта е такъв. Нямам сили да му кажа, че почти го усетих сякаш той ме насили този път, а не този от миналото ми. Просто се радвам, че свърши. Физиономията на Водолея е почти самодоволна. Свършил е, когато съм припадал. Не му било цел, просто така се случило. Сега знам, че никъде нищо не е прочел. Искал е да го направи така, но в последните месеци е мил с мен и не е искал да прекратява и този период. И ето, намери си начин.
Не че не съм го знаел досега, но той има нужда от това насилие. Има нужда да се усети контролиращ, заповядващ, разполагащ. Иска да е мил  с мен, но има други нужди. И те ще избият някога отново, и то не във сценка. При тези мисли пак не ми достига въздуха. Задъхвам се, свивам се. Той се навежда над мен, прегръща. А как виждам, че му харесвам именно така, беззащитен, безпомощен, нуждаещ се. Изпада в умиление, когато аз съм едно мекотело. Дишам все по-трудно…
– Поеми дълбоко въздух – дори и сега ми се струва, че самодоволството личи в гласа му. Вдишвам дълбоко и го гледам. И той изглежда дори щастлив. Разбирам го. Но понякога ми се иска да е невъзможно да си поема пак въздух.

06.09.2013г.
Ив

Специален

0

Винаги съм знаел, че има някакво усещане между нас, което не може да се обясни. Че той ме разбира и че аз го разбирам по начини, които нямат никаква логика, но са факт. Ирационално, както каза той. Но факт. Стрелеца. Да, може би изгубихме връзка през годините, може би спряхме да бъдем така близки, може би спряхме да можем да си казваме какво изпитваме един към друг. Но аз не съм забравил, че той каза, че по някакъв начин винаги ще ме обича и ще бъда около него.

За последните шест години казах на някаква бройка хора за нещата, които ми се случваха като… дете или тийнейджър, никога не знам какво да напиша. Имам нужда да говоря за периода с насилването. Усещам го. Изпитвам някаква вътрешна нужда да кажа на някой какво точно се е случило и в същото време ме обзема ужас, когато заговоря за това. Всеки път, когато съм го казвал на някой, го започвах с надеждата, че споделяйки, ще се почувствам по-добре. Чувствал съм се понякога, до някаква степен. Но в общи линии накрая в мен винаги остава усещането, че не съм казал докрай това, което искам, че не са ме разбрали, че не са ме усетили. Обикновено хората се страхуват да ме разпитват, на някои просто не им се говори за това, други ги е страх да не ми стане зле от въпросите. И обикновено ми казват да разкажа и кажа, каквото пожелая. Аз имам хиляди неща на ум. Отварям уста да ги кажа, но през ума ми минават безброй притеснения. А как така ще споделям на хората толкова брутални неща и ще ги заставям да изказват съпричастност? А ако не им се слуша, ако питат от учтивост? А ако не ми вярват? А ако се отвратят от мен и подробностите, които искам да има разкажа, все пак аз съм насиленият, би трябвало да не искам да чувам около себе си за такива неща, камо ли да искам да ги разказвам? И така, обикновено им казвам една крайно съкратена версия, със спестени подробности и заменени наименования, която в някои случаи дори не загатва какво точно ми се е случвало.  И след като спра да разказвам, те спират да питат. И празнотата, усещането за недоизказаност си остава, а знам че на този човек не мога да говоря повече за това, по веднъж стига.

А Стрелеца… За всички 12 години, в които съм искал да говоря за това, никога не съм си представял по-точен начин да го направя. Той сякаш влезе в ума ми и усети всяко нещо, което съм изпитал. Не спря да ме разпитва. За периодите, за годините, за позите, за ситуациите, за него… С подробности. Отвратителни подробности, които никой не иска да чува, а мен ме е срам да кажа. Не спря да настоява, въпреки безбройните пъти, в които му казах, че искам да спрем. Не спря да ми казва „говори ми“. Не спря да задава въпроси. Най-точните въпроси. Зададени по най-бруталния, студен, информативен начин, въпросите, от които боли най-много, когато им отговаряш, но чиито отговори са ме задушавали 12 години. Накара ме да му разкажа за него. Да му кажа име, години и други подробности от живота му. На никой не съм казвал нищо конкретно за него. Казвам него, той, му, но не си позволявам пред никой да го обвържа с имена, години, конкретно описание. Стрелеца ме накара. Накара ме и да разказжа с подробности за няколко от пътите. Попита ме за точно тези съмнения, които винаги съм имал и аз. Накара ме да стигна до края. Така, както, убеден съм, само той може. И за първи път днес не усещам онова чувство  на заседнали в гърлото думи, които си умират да бъдат изречени, но си остават там. За първи път не се усетих сяккаш съм на километри разстояние от слушателя си и в ужас дали не съм прекалил с подробносите, и за какъв ще ме помисли. За първи път усетих някакво изпразване, отпускане, освобождаване. Единствено Водолея ме е карал да споделям толкова много, но никога толкова неща наведнъж, а подробностите за този който… тях ги знае само Стрелеца. За няколко часа той успя да ме накра да кажа толкова много, колкото не съм успял да кажа за 12 години на всички останали. И освен всичко друго, знам че ме разбра и усети всичко, което усещах, докато му говоря. И съжалявам, че чаках толкова много години, за да му го кажа.

Винаги съм знаел, че има нещо специално между нас. И сега вече никой не може да ме убеди в противното. Не ме интерсува с кой е, аз с кой съм, къде сме и колко често си говорим. Между нас има някаква подсъзнателна връзка, която никога няма да изгубим. Винаги ще го нося някъде в сърцето си. Той мен също.

07.08.2013г.
Ив

Нищо

2

Замръзвам, когато чуя гласа му. След толкова години все още ми е изключително лесно разпознаваем, дори и през телефона, дори от метри разстояние до телефона. Забравям да дишам, когато го чуя. А това винаги става, когато говоря с баща ми. Забравям да мисля, спирам да мога да разсъждавам логично, спирам да говоря смислено, всъщност не чува дали говоря, не чувам какво пита баща ми, слуха ми се обостря само, за да разпознава онзи тембър, от който изпитвам ужас.
Сигурно съм пребледнял, защото Водолея оставя това, което прави и идва да ме пита с кой говоря и какво става. Разбира се, и на него не мога да отговоря, което го вбесява, искам да му кажа, но устата ми е пресъхнала и няма да излезе  и звук, ако я отоворя. Покрай въпросите на Водолея, някак се прокрадва  и гласа, който не искам да чувам, но слушам как казва на баща ми да ми прати много поздрави. Самата мисъл, че той мисли за мен в момента, ме кара да треперя. Идеята, че си спомня в момента, какво ми е правил преди 8-10-12 години, вкъщи, или в колата му и въобще къде ли не… Представям си го как си го мисли, как го възбужда, как му се иска и в момента, как ми праща поздрави, защото знае за какво ще се сетя, просто ми се повдига от всички тези мисли, вие ми се свят, не ми стига въздуха. Не мога да отговоря нито на баща ми, нито на Водолея. Ръцете ми трпеперят…
Последното, което си спомням ясно е как Водолея ми издърпва телефона от ръцете. Как се озовавам от единия край на стаята върху леглото, което е в другия край на стаята – не знам. Блокирал ли съм, припаднал ли съм, не знам и не помня. Помня само гласа му, който отчетливо казва „Прати му много поздрави.“. Едвам успявам да произнеса името му, когато Водолея за пореден път ме пита какво става. След може би 10-15 минути идиотски рев, в който не мога и не мога да се стегна и да обясня какво се случва, и след като съм му изкарал акъла, най-накрая все пак успявам да кажа, че просто съм говорел с баща си по телефона, когато съм чул гласа му(да, зная колко безкрайно смешна причина е това, не чувам този глас често, правя всичко възможно да не го чувам и когато все пак се случи, губя всякакъв контрол). Водолея изглежда успокоен от това, което съм обяснил, представям си какви неща съм го накарал да си представи, докато успея да му кажа. Явно доволен, че не е нещо сериозно, полу усмихнат, ми казва „Това е нищо, Иво, ще мине.“
Знам, че го казва за да ме успокои, за да не задълбава излишно и с надежда, че нещата ще се наредят все някак. И аз знам, че е нищо. И едно нищо, може да ме накара да спра да дишам. Съвета, че трябва да говоря за това, да споделям ми кънти в главата. Дори и преди малко седнах тук, за да споделя някоя случка от миналото, с повече подробности и то, но изскочи тази. Защото е по-безобидна, защото е бягство от същността на проблема. Как все някак ще се наредят тези неща, нямам никаква представа.

19.06.2013г.
Ив