Докато не те довя вятъра

0

Рисуваш ли около мен?
Или с черно боядисваш?
Сън ли си? Или пленен
от сумрак, съм те измислил?
Страх ме е да затворя очи,
защото може после да няма.
Но да ги отворя пак боли.
Не, не казвай тази дума „двама“,
защото подарил съм я на друг,
а тя сякаш е написана за тебе.
Изтривам сега, изтривам тук…
Дори на себе си бях непотребен,
докато не те довя вятъра.
Или паднал си с капките дъжд?
Или изгрял си, заедно с зората?
И как, след теб, да бъда същия?

6.05.2020
Ив

Имитация

0

92dacd73a46b5713f457617f41387947Когато си разрешавал на някой твърде много с години, как можеш после да го спреш? И можеш ли да го виниш, че не те разбира, след като повече от десетилетие, си се съгласявал с това, което си искал? И не си давал вид, че не го искаш, или поне не достатъчно? А най-вероятно преди съм го искал. Искал съм подсъзнателно да правим някакво подобие, имитация на възстановки на преживените травми. Не знам защо. Или за да се науча да преживявам такива неща, или защото травмата се е превърнала във фетиш, който ускорява възбудата ми. Или и аз не знам. Но на моменти вече не искам. Не искам пак да се връщам, не искам да усещам как нещо се случва насила, искам когато кажа „не“, другият да спре. А дали той наистина не разбира, че искам да спре или просто му е по-удобно да се прави, че не разбира?

Много неща ми е причинявал Водолея. И физически, и емоционални. Но много рядко след това съм искал да се махна от него. Напротив, обикновено искам да видя, че агресията му е угаснала и той иска да ме успокои. А снощи не исках. Не исках да ме докосва повече, не исках да е близо до мен. Не ме интересуваше дали в очите му има нежност, а не освирепялост. Изпитвах ужас и страх да не го направи отново.

Той нарича това, което направи, имитация. Не знам как може да е имитация, когато му се моля да спре и не мога да си поема въздух. Когато съм готов да извикам „помощ“. Когато е същия ужас, който съм изпитвал и преди, къде е имитацията тук? Не е ли съвсем истинско?

Бих дал всичко, за да изтрия изминалата нощ. Не искам да усещам никога отново същото. Честно казано, предпочитам дори да ме удря, отколкото това.

Знам, че си заслужавам всичко. Знам, че мога да прекратя всичко, ако искам. Не мога да обясня логично  защо оставам с него. Това оставя единственото място, на което мога да напиша какво наистина усещам. И ако някой не може да ме разбере, вероятно е по-добре да затвори блога. Не търся разбиране, просто искам веднъж да го кажа или напиша. Но нищо друго няма да се промени.

18.07.2018
Ив

Водолеи и спасители

0

Знам, че треперя. И знам, че това го дразни. И колкото повече си го мисля, толкова повече треперя. Отдавна не беше ми се случвало така. Притръпнал съм. Не го моля да спира, когато ме удря, оставям го да приключи, без никаква реакция, без да се дърпам, без да говоря. Понякога си мисля, че е по-добре така. Но не и последния път. И бях забравил колко много боли да му се моля да спре и то йда не спира. Боли повече, отколкото самите удари. Особено, когато не мисля, че в действителност с нещо съм виновен, но не мога и не мога да го убедя, че това не е така. Знам, колко му се отразява миналото му и колко го дразни това, че макар и минимално, моето семейство се интересува от мен, а неговото въобще не се вълнува от него. Знам колко много го боли от всичко това. Знам, че съм най-близкия му човек, единственото му семейство, и когато си мисли, че съм го предал, света му се срутва, причернява му и той не знае какво прави. Знам, че сам съм направил така, че да не ми вярва за много неща.

Знам. Знам всичко. Но има дни, в които колкото и да го обичам, не ми става добре от него. Треперя, с гръб към него. И той се опитва да бъде мил, като прокарва пръсто по гърби ми бавно и ме пита как съм. Знам, че ме обича, знам, че съжалява. Но в главата ми е самото сцената от преди малко, когато му се моля да спре, а той ми казва да млъкна. Знам и че тази сцена ще ми изчезна от главата съвсем скоро и довечера пак няма да мога да заспя, без да го усещам до мен. Но сега не искам да го усещам, не искам да ме успокоява. Не искам да ме пипа, защото така треперя още повече.

Искам Иън. Да, Иън е най-голямото ми спасение напоследък, макар че се опитвам да не му разказвам какво се е случвало вкъщи, достатъчно съм му разказвал какво ли не досега. В момента изпитвам по-голям ужас не от това дали Водолея ще ме удари пак скоро, а дали ще мога да вляза довечера в скайп и дали разговора с Иън ще мине добре. Защото понякога той ме спасява от всичко, но когато не ни се получи, тотално се сривам.

Искам да имаше някаква паралелна вселена, само за да може за малко да погледна какво щеше да е между Иън и мен, ако някога, някъде можехме да сме заедно. Но и начина, по който го имам сега, не го заменям за нищо.

03.11.2013г.
Ив

Хаотично

1

Не спирай, не спирай, моля те. Толкова е хубаво, когато си си ти, а аз не съм винаги виновен за всичко. Когато докосванията не плашат. Когато се усещам сякаш левитирам по време на секс. Когато те очаквам да се прибереш с нетърпение, а не със страх. Когато не съм нито повод за нерви, нито това, върху което си изкарваш раздразнението. Знам, че вероятно някой психолог би ми обяснил колко погрешно виждам нещата, но дори не мога да опиша чувството. Чувството, човека, който обичаш, да те е наранявал, а ти да си се надявал през цялото време, че там  някъде, изпод цялата агресия и мнителност, се крие онази негова същност, която знаеш че съществува, която е съобразителна, внимателна, нежна, обичаща. Чувството, когато въпреки уверенита на останалите, че това няма да стане, тази същност все някога да се появи отново. И да се задържи. Вече почти три месеца. Гледам в очите ти,  докато ръцете ти са някъде около кръста ми, ти казваш нещо смешно,  а очите ти преливат в усмивка. Няма никакъв помен от това, в което можеш да се превърнеш. Гледам те и имам чувстото, че сърцето ми ще гръмне, ще експлоадира от усещания по теб. Не ме интересуват проблеми, липси. Не ме интересува нищо друго. И съжалявам, че някога ме е интересувало. Мисля дори, че се задъхвам физически от усещане колко много те обичам. И ни най-малко не преувеличавам. И всичо ми е толкова хаотично, отнесено и влюбено, че това е най-подредения вариант на постта, който успях да напиша, правейки опити през последните две седмици. И знам, че никой не го интересува и че такива позитивни постове за любов не са интересни. Но това е всичко, което имам в сърцето си в момента.

Лъжа, има и друго. Има и страх, очакване, което ми присвива стомаха всеки път, когато се сетя за него. Знам. Познавам те. Все някога ще се върне и другата същност. И аз пак няма да си тръгна. Защото и след поредния период, в който ти ще бъдеш нервен, агресивен, контролиращ и параноичен, колкото и да е дълъг този период, накрая пак ще дойде това, което е сега. За нищо не заменям това усещане и мисълта, че пак ще се случи.

30.07.2013г.
Ив