Три желания за Коледа

0

another_sad_christmas_by_sindesireПолагам много усилия да обичам празниците. И да имам подобаващо настроение на тях. Не мога вече. Толкова ми е изморено и физическо и емоционално, че не мога вече дори да се опитвам да пиша завоалирано, така че да смекчавам нечии действия.

Понякога удря, за да унижи, предупреди или подобни, когато важна е не силата, а просто да го направи, за да спра да правя аз нещо или да се замисля върху нещо. Това е понякога. А понякога… Виждам как целта му е да удари колкото се може по-силно. И когато са няколко такива удара… Не знам дали той удря толкова силно или просто е от моята реакция на това, понякога не мога да си поема въздух. Вдишвам, вдишвам, но мисля, че нищо не ми влиза в дробовете. Другото е плача, който не мога да контролирам. Не плача с глас, само сълзи. Снощи си мислех три неща, докато нямах никакъв въздух. Първото беше, че просто искам да припадна. Да припадна и да е събудя след 2-3 часа, когато всичко ще е ОК, Водолея ще е ОК, никой няма да помни че това се е случвало. Второто беше, че искам да умра. и напоследък често ми се завръщат подобен род мисли и… Това, че не съм пробвал, е от страх, че няма да успея, а само ще се осакатя, и после нито ще мога да живея нормално, нито ще имам възможност да пробвам отново. Но всъщност, когато Водолея удря аз не си мисля за самоубийство. Тогава ми се иска той да го направи. Да удари толкова силно, че аз да съм до там. Толкова лесен край на всичко ми се струва…

И трето – мисля си за Иън. Че ме прегръща, че живея с него, че ми помага да преодолея някакви неща. Понякога толкова много искам да съм наистина с него, че ме стяга сърцето като си го помисля. А няма как. И нещата вече са такива, че дори не мога да му разказвам, когато нещо такова се случи. А и той не заслужава постоянно да бъде товарен с това, достатъчно е направил за мен.

Но искам някога, някак си, да го докосна. За малко. Искам да може да е с мен, когато искам да забравя как удря Водолея.

25.12.2015

Advertisements

По-силно

0

Иска ми се да ме удариш толкова силно, че да припадна. Че да не усещам повече какво правиш. И да не си отворя повече очите. Просто да приключа там някъде, между ударите. Не искам да ме боли кръста или гърба, и да се чудя как да легна на леглото, не искам да повръщам, не искам да ме стяга сърцето и да ми изтръпва лявата ръка. Не искам да нося дълги ръкави, когато ми е топло. Не искам да ме боли. Знам, че това си ти. Знам, че няма да се промениш. Не искам да избягам. Но точно днес много ми се иска да приключа. Да си припомня онзи момент с левитирането, когато си помислих, или се надявах, че няма да се прибереш навреме, за да ме заведеш на лекар преди да е станало нещо фатално. Искам онзи момент, в който нещата нямаха значение. Не можеш да си представиш колко много исках днес някой от ударите да бъде толкова силен, че да не се събудя повече. А вместо това се чудя как да седна в момента и ме прерязва като си поемам въздух. И вече не мога да го кажа на никого, защото аз така съм си избрал, да бъда с теб.

Не искам никой да ме спасява, нито сам да спасявам себе си, не искам да започвам на чисто, не искам да те променям. Просто ме удари по-силно другия път. Ако не друго, поне за момент да си помисля, че нещо се случва и да изпитам онова освобождаващо усещане за край.

Знам, че утре ще усещам и ще искам друго. Но днес…

06.05.2015г.
Ив

Стари навици

0

Кафе из цялата кола. По таблото, по дрехите ни. Документите  над радиото хвърчат безразборно на задната седалка. Удари по волана, ритници по педалите. Не мърдам. Свел съм поглед надолу и го чакам да спре. За да разбера кога ще спре, за да видя ще прекрачи ли границата. Всъщност мърдам, вероятно треперя. Месеци. Месеци, в които всичко беше наред. И е напълно прав да е ядосан този път.   Но той все някога за нещо щеше да се ядоса, нямаше как да не се скараме никога повече. Но дори и да е прав, ми се иска да можеше да се научи да спре да реагира така.
Той спира за момент и поглежда към мен. Не искам да го правя, но е навик, инстинкт, който съм имал седем години и не мога да го спра изведнъж. Неволно се натискам повече към вратата и започвам с онези тихите сълзи, които няма как да скрия.
– Няма да те ударя, Ивайло! – крясъкът е придружен с нови удари по таблото, което ме разтреперва още повече. Той излиза от колата и започва да рита. По гумите, по вратите. А аз се мъча да си поема въздух. Знам, че се опитва, знам. Знам, че това е напредък. Знам, че преди половин година ударите щяха да са върху мен, не върху колата. Но не мога да спра да треперя.
Преди няколко дни, при спор, той се пресегна пред мен да си вземе цигарите. Тогава отново инстинктивно се дръпнах от ръката му. Той се разплака, заради реакцията ми. Заради това на какво ме е накарал да свикна.
Аз знам, че той се опитва, знам. Но не мога да науча себе си да не ме е страх от реакциите му. Не мога да се науча да очаквам положителни неща. Сърцето ми спира, при всяко замахване, при всяка мисъл, че този път вече ще ме удари.
Вярвам, че ме обича. Вярвам, че се опитва да се промени заради мен и никой друг. Но колко време ще отнеме на мен да се променя?

09.08.2014г.
Ив

Да се научиш да усещаш докосванията

3

Много неща се случиха за две седмици. И може би тогава, когато на някой четящ тук, щеше да му е наистина интересно да прочете, аз избрах да не пиша. Защото се изгубих много сериозно в „трябва-не трябва“, „искам-не искам“, „обичам-не обичам“ и всякакви подобни. Не съм се върнал още вкъщи, но ще се върна. Просто ни трябваше време да можем да си поговорим и да изживеем някакви неща, докато не сме заедно. Надеждата… 🙂 Колко много я мразя нея, но сега така солидно се е настанила в ума ми, че просто не ме остави да взема друго решение. Струва ми се, че този път се надявам с основание. Но този пост не е за това. 🙂

Писал съм и преди, за онези моменти, в които наново се влюбвам във Водолея. Не, напоследък не ги е имало. Или ги имаше за секунди. Поне усещането от тях. Не се влюбвам в него наново, просто наново осъзнавам, колко много го обичам и колко ме обича и той. И че някога, много отдавна, между нас беше съвсем чисто, доколкото може да бъде при мен, той ми вярваше, аз не се чувствах като негов подчинен. И усещах пеперуди в стомаха, когато го виждах. Когато не живеехме заедно. Може би твърде бързо заживяхме заедно, може би не си оставихме време да ни омръзне етапа, в който не живеем заедно. Може би за това сега на мен ми е добре така, а той не настоява да се прибирам. Може би е началото накрая. Може би е начало на по-добрата част от връзката ни. Не знам. Но прекарах почти цял месец да оплаквам нещо, което в крайна сметка не изгубих и точно в момента ми е омръзнало да треперя пред това какво може да изгубя в бъдеще.

Да, това ще е един от тези безсмислени хаотични постове, в които сам не знам какво искам да кажа, а мислите в главата ми прескачат твръде бързо, за да ги систематизирам в нещо разбираемо. Всъщност знам какво исках да кажа, но се оплетох в опита си да напиша някакъв прочувствен увод. Исках да пиша за онова физическото докосване, което оставя у нас по-голямо влияние от каквито и да било думи. Осъзнах как един допир, може да значи повече от хиляди обяснения. Всъщност това винаги съм го знаел. Но от обратната страна. Винаги съм знаел как един удар е лесно да загрози всяко „обичам те“ и как едно насилване е способно да те премаже повече, отколкото каквото и да било отношение. Когато започнах да излизам с Водолея и тогава докосванията му имаха огромно значение. Но действаха по друг начин. Тогава сравнявах. Водолея с този, който ме беше обсебил дори и психически в предните шест години. Водолея беше като сън, но не можех да му се насладя, а сякаш чак тогава започнах да осъзнавам по-сериозно какво ми се беше случвало преди това. Преди Водолея бях просто свит, сърдит, плах и затворен. А след Водолея се разпаднах. Чак след като той се появи започнаха припадъците, блокажите, паник атаките, и някои други „прекрасни“ състояние, които не ми се казват. Не защото Водолея беше виновен, аз си бях виновен, че всеки път когато ме докоснеше, си мислех колко е хубаво това сега, но какъв ужас беше това преди. А Водолея от своя страна не ме остави да свикна и да преодолея състоянията, а започна и той да докосва по другия негов начин. Но този пост не трябваше да бъде и затова. 🙂

След седем години, след много рев, много глупости, много състояние, скандали, забрани, удари, изневери, вллюбвания в други хора, явно съм се научил поне от време на време да усещам чисто физическото усещане и да не мисля за бъдеще, минало и сложни настоящи ситуации. И тези няколко(четири всъщност) докосвания са това, което изпълва ума ми последните няколко дни.

1. Целувката в колата, по време когато бях много болен, и плачех, защото не исках да бъда на мястото, на което бях(да, знам, много детско от моя страна). Това всъщност беше първата ни целувка, след като се бяхме разделили. Потънах в нея. Не я очаквах. Той не вложи нищо сексуално, нито пък беше опит да ме омилостиви, за да ми промени мнението за раздялата. Беше просто много нежна и внимателна целувка. От която забравих къде съм.

2. Целувката след едно малко по-дълго пътуване, което той също, за моя изненада, не използва, за да ме убеждава да се върна. И което пътуване аз успях да съсипя с това, че ми стана лошо на връщане и провалих една от планираните му срещи. А той ме беше попитал сто пъти преди това дали се чувствам достатъчно добре да пътувам с него, в което аз упорито се опитвах да го убедя. След като се забавихме сума ти време и след като най-накрая ми просветна, отворих уста, за да започна да се извинявам. А той започна да ме целува. И в един момент в главата ми прозвуча някаква музика. Тип песен, която пускат в сериала по време на съдбовен момент. Да, ужасно инфантилно и клиширано, знам. Но го чувах в главата си. И исках да се допирам до него, колкото се може повече, докато ме целува.

3. Секса на другия ден – това беше първия секс след раздялата. И беше толкова бавен, така че да почувствам всичко. Бавно, постепенно, нон стоп питайки ме „Как си?“, „Добре ли си?“. И хубавото в това беше не само колко много ми харесваше на мен, а че му харесваше и на него.

4. Секса днес. Да, днес се показах като най-лесно влияещ се от спасителната роля на Водолея. Днес показах слабост и че все още се разтапям от това, той да ме покровителства в разни ситуации. Но не ми пука. Спорех със служителка за нещо, което ми се полага, а тя упорито ми го отказваше. И тогава се намеси той. Държа се що го де нормално и успя да я накара да ми даде каквото трябваше. Едвам изчаках да завием в първата уличка, в която нямаше кой да ни види, за да го целуна, едвам изчаках да отидем накъде, където да правим секс, и то секс в който аз бях инициативния, а той не ми даде да стана от него, когато свърши и продължи да ме целува минути наред след това.

Да, за тези четири докосвания исках да пиша. Защото ми беше толкова добре, че просто изгарях от желание да го разкажа на някого. Защото беше хубаво и просто. Така, както май не е било досега.

Какво ще стане с мен и него, вероятно вече е ясно, както и че ще е скоро. Може би греша, може би ще съжалявам за този шанс. Но идеята да не съм заедно с него не ме прави щастлив. А аз все още слушам сърцето си.

16.04.2014г.
Ив

Не искам да намразя него

0

Отварям очи. Някъде на земята съм. Знам, че не съм припаднал за дълго. Но съм припаднал. Защото той ме блъсна и този път главата ми нацели ръба на вратата. Отварям очи и го виждам отсреща. Стои и ме гледа. Не е направил дори крачка към мен, за да види как съм. Стои, едва ли не решен, че този път ме е довършил, и няма смисъл да се приближава, няма смисъл да види дишам ли, няма смисъл да се обади на някой… Просто стои и ме гледа, на метри от мен. А аз имам нужда само и единствено от това той да бъде нормален. И всеки път съм го получавал, след като е прекалил. Не и този път. И този празен поглед, тези метри разстояние, не мога да ги изтрия от ума си. А се случиха много неща в последните дни, които ще преглътна и съм ги преглътнал дори в момента, в който са се случвали. Двете буквално озверявания, когато не го интересуваше с каква сила и къде удря… Синьото на лицето ми… Секса, който ме върна 10-12 години назад и ме накара да се почувстам като все едно бях с онзи… Крещенето… Обидите… Нощта, в която спах в колата… Чашата, издърпана от ръката ми, пред най-близките ни приятели… Всичко това мога да го преглътна. Но не и този поглед, на който не му пука за мен.

Не мога да си спомня колко пъти са ме питали защо не съм се разделил с него. Хората, които знаят. И днес не знам какво да има кажа. Нямам повече сили за това. Не мога без него и не знам как ще дишам без него, но просто не мога вече… Той е единствения човек, от който не искам да се отказвам, но не мога вече. Не виждам нищо без него, но не виждам и как ще продължим. Вероятно и аз обърках, много пъти, на хиляди места, вероятно аз съм допринесъл много повече за всичко това… Но не знам вече как, не знам.

Не спя вкъщи. Не спя въобще. Мисля по цели нощи. Той звъни постоянно. Появява се постоянно. Плаче. Сигурно никой няма да ме разбере за това колко много ме боли, когато го виждам да плаче. Идва ми се застрелям заради решението, което се каня да взема. Но не знам какво друго да направя. Да умирам до него или без него… Поне един от нас да беше малко по-нормален… Ще намразя себе си, ако го направя. Но не искам да намразя него, когато спре да му пука за мен…

19.03.2014г.
Ив

Всеки път, когато се връща

0

Нямам въздух. Главата ми бучи. Стоя на дивана, наведен надолу към килима. Сълзите не спират да се стичат една след друга, а дори не се усещам да плача. По-скоро се чувствам изморен, физически изморен, температурата допълнително кара всичко да се върти около мен и просто искам да спре. Ръката ми е на лицето ми и се опитва да избърше всички телесни течности, които избиват отнякъде. Затварям очи, не мога повече да ги държа отворени, изпитвам болка да са отворени. Причината дори не си я спомням в момента. В даден момент, когато физическата болка вземе превес, когато желанието му за контрол вземе превес, когато видя в очите му, че е спряло да го интересува какво може да ми направи и колко силно удря, тогава забравям причината да го прави. Защото вече няма значение. Може би звучи идиотско, но не ме боли толкова от физическото усещане, колкото именно от онзи негов поглед, в който спирам да виждам себе си и виждам само ярост. Нямам представа как успява да спре преди да стане нещо кой знае колко по-сериозно. Понякога си представям, че не успява. За да се стресне от това, което ще ми направи. Или просто, за да стигнем до някакъв край.
Внезапно дърпа ръката ми от лицето и слага ръка през врата ми. Знам, че най-вероятно всичко е угаснало, ако искаше да продължи, щеше вече да удря. И все пак не искам да отварям очи, нямам сили за каквито и да било продължения.
– Иво…
И чувам един друг глас, глас който чувам много рядко, дори когато се укротява, дори когато му минава, когато е мил с мен, когато се притеснява. Това е неговия стреснат глас, несигурен, неуверен. На него му се случва веднъж на няколко месеца да се чувства неуверен в каквото и да било. Отварям очи, той е седнал на земята пред мен и гледа надолу. И ръката му стиска моята. Сядам до него на земята, въпреки, че самия аз още треперя. Тогава поглежда към мен и виждам това, което вече знаех, че ще видя – сълзи. Макар и не така извиращи като моите.
– Иво, не искам да става така…
Отварям уста, за да му кажа нещо, без въобще да съм сигурен какво искам да му кажа, но вместо да проговоря, започвам да плача с глас. Не че не се радвам, че толкова бързо се изключи от онова състояние на ярост, просто превключването се случва много бързо днес и емоциите ми избиват. И могат само да го прегърна. И докато се стискаме един друг така, все едно всеки го е страх да не изпусне другия от ръцете си, чувам да ми казва, все още с онзи несигурния глас:
– Опитвам се, наистина…
Може би звуча като най-големия идиот, но аз му вярвам. Че се опитва. Че иска да преодолее себе си, макар и почти никога да не успява. Че губи себе си, губи контрол и не знае какво върши. И не, не вярвам, че напълно осъзнато се държи така с мен. Не вярвам. И когато пак се видя в очите му, когато видя страха му за мен… Може би е защото имам само него, но дори и така е, чувството да си го връщам, след всеки път, когато по някаква причина е изгубил себе си… Нищо не ми носи по-топло усещане, нищо не ме успокоява повече.

28.12.2013г.
Ив

Рестартиране

2

Месец и три дни. Толкова издържахме преди да направим първата издънка. Преди месец и три дни си обещахме, че ще направим всичко възможно, за да се случи така, че аз и той да бъдем родители някога, на общо дете. Имаме идея уж как да пестим и да събираме средства за тази цел, открили сме как точно да осъществим осиновяването и какво да направим впоследствие, за да бъдем и двамата законни и пълноправни родители на това дете. Убедени сме, че го искаме. Но не сме убедени, че ставаме за това. Отброяването, което започна преди месец и три дни, не е само за това какво сме постигнали във финансов аспект и колко това ни доближава до детето. Тогава не си обещахме само да пестим пари, за да го направим реалност. Обещахме си да се научим да се държим нормално един с друг. Обещахме си единия да спре да бъде агресивен и да избухва, да спре да удря, да обвинява, да бъде параноичен, и да притиска, и да се налага за всичко. Обещахме си другия да спре да изпада в дупки и депресии, да контролира паник атаките, желанията за припадане, блокиране, плачене, самосъжаление, безпомощност. Месец и три дни. Толкова. Мъча се да си обясня, че всички родители правят грешки и ние няма да бъдем перфектни, колкото и да се надяваме на това. Но аз знам, че нашето е прекалено далеч от перрфектно и трябва да работим по изглаждането на нещата, преди да направим каквото и да е, защото не можем да доведем едно дете в среда, за която ни е ясно, че не е подходяща. Ще трябва да се начучим. Но явно няма да е от днес.

Него го гонят паранои, аз съм в дупка и депресиран, и макар да не му го казвам, се самоизяждам, и самосъжалявам отново по цял ден. Той е нервен, аз съм отнесен и комбинацията от това, доведе до ситуация, която приключи със шамар. Първия от май месец насам. Знам, че и двамата се бяхме надявали, че сме приключили с това, защото след като ме удари видях очите му навлажнени, точно както бяха и моите. Не исках да сме прекъсввали един толкова хубав период. И той не го беше искал. Грабна ключовете и изчезна нанякъде. За да не продължи, за да се овладее.

А аз не мога да се овладея. Стоя на компютъра, ръцете ми треперят, сълзите ми падат. Казвам на  тези, с които чатя че сме се скарали, но смелостта ми стига до там, не мога да им кажа че ме е ударил, а искам някак да им намекна какво ми е. Никога, на никой не съм могъл да кажа какво ми е точно. И те няма как да ми помогнат, след като не знаят. Не плача само от удара. Плача за прекъснатите месец и три дни, и за невъзможността да спазваме собствените си условия, които ще ни доведат до това, което искаме най-много.

Искам да знам къде е. Искам да вдигне телефона и да си дойде. Да, изпитвам ужас от това, което може да стане, ако си дойде още ядосан. Но искам да си дойде. Искам да си дойде и да ме измъкне от това да се самосъжалявам в скайп, и да се чудя как да напиша на някой „удари ме“. Искам да си дойде и да му кажа колко го обичам, и съжалявам, и не искам да бяга от мен, когато има проблем, за да не ме удари, искам да остава, за да се научим заедно какво да си кажем, и какво да направим, за да спрем с агресиите и депресиите. Да се научим как заедно да започваме да броим отново дните от начало, когато отново сбъркаме. Докато някой, ден след много време, спре да ни се налага да рестартираме.

18.09.2013г.
Ив