Винаги съм мислел, че искам някак родителите ми да разберат за нещата, които ми се случваха като по-малък. Представях си как случайно разбират от някъде, как се доссещат по държанието ми или любимият им приятел се изпуска пред тях какво ми е правил. Представях си как след това сякаш с магическа пръчка те оправят всичко, което се е случило и изтриват от главата ми всички лоши усещания изведнъж, без да ми се налага да мисля отново за тях някога в живота си. Явно когато сме деца ни сес трува, че родителите са всемогъщи. И се вбесявах, толкова много им се дразнех и м се ядосвах, че нищо подобно не им минава през умовете, че въобще не го допускат, че не могат да познаят, че нещо се случва със собственото им дете. Бях им бясен и сърдит с години за това, макар сега много добре да знам, че не е имало защо и че те нямат никаква вина, нито е имало как да предположат какво се случва. Вече не им се сърдя, но често си мислех и досега, че ми се иска някак да можех да им кажа. Дори един познат изрази мнение, че съм направил блога с надежда все някой от близките ми да попадне на него и да ме познае между редовете. Доскоро мислех и аз така.
Не е така. Ето че в един момент някой попадна на блога и ме разпозна. И изведнъж шанса родителите ми да научат това, което упорито крих от тях като дете, стана съвсем реален. Чувството, което изпитах беше задушаващ ужас и паника едновременно. Не, не искам майка ми и баща ми да знаят. Не искам да виждам погледите им след като разберат нещо такова. Достатъчно ми беше да видя погледите им след като разбраха, че съм гей, достатъчни са ми годините разочарование от мен, които още продължават. Не мога да добавя нищо подобно към досегашната картинка. Не искам да ги карам да се чудят защо не са разбрали, какво са пропуснали и дали са могли да ми помогнат. Няма смисъл да започнат да се обвиняват и те в нещо, за което със сигурност не са виновни, от това няма да стане по-добре на никого. Не искам и да и мислят, че това е причината да съм гей, не искам да мислят, че нещо го е причинило и че нещата са поправими, не искам повече да се опитват да ме променят и да ме върнат в „правия път“, не искам да има давам поводи да си мислят, че това е възможно. Но най-вече не искам да ме гледат с онези очи, които знаят какво се е случило с мен. Не искам да го знаят, не искам да ме виждат пречупен и унизен, не искам да мислят за мен по този начин. Знам, че не одобряват нищо, от това което правя и сега, но сега поне мислят, че всичко е по мое желание. Не искам да си ме представят безпомощен и подчинен. Не искам нито те да се притеснват за това, нито искам да усещам съжалението в погледите им.
Така че – не, не искам да знаят. Дори мислех да изтрия блога, за да съм сигурен, че никога няма да имат достъп до това, което съм писал, но истината е, че това място ми помага много точно по начина, по който е и не искам да губя това пространство, макар и виртуално, където мога да бъда какъвто си пожелая. Не искам да знаят. Достатъчно е, че сина им далеч не е онова, което са очаквали и живота ми с човека, който обичам повече от всичко на света, за тях е противен, неестествен и е повод за срам. Достатъчно е, че съм разочарование за тях във всяка една секунда. Не искам да знаят. Това си е мое бреме.
Моля те, не им казвай.
04.08.2013г.
Ив
Искам, толкова много искам да мога да ти кажа, татко! Толкова много пъти съм се опитвал, толкова пъти започвах и спирах преди дастигна до там. Толкова много исках да имам подкрепата ти. Толкова много исках да усетите с мама още тогава… Искам да мога да ти кажа и сега, искам да мога да ти обясня, че вие бяхте прекрасни родители и не съм си тръгнал от вкъщи заради вас, не съм избягал от вас! Обичам ви и винаги ще го правя, дори никой от вас да не ме възприема вече, дори да не одобрявате какъв съм и с кого съм, дори да ме игнорирате, дори да ми става мъчно от нашите разговори, винаги, винаги ще ви обичам! Не съм избягал от вас… Избягах от това, което ми се случваше вкъщи толкова дълго, за което вие нямате вина, нямаше как да знаете, а аз не добих никога смелост да ви кажа. А много исках да ти кажа, татко. Още първия път. Исках да стана малък, много малък, да не разбирам какво се случва и да бъде уместно да ме прегърнеш и докато ме прегръщаш да ти разкажа какво нарави Той. Исках да знаеш какъв е, исках да знаеш, че Tой не ти е приятел. Исках много да ти кажа, че когато предлага да ме закара донякъде, не ти прави услуга, а просто иска да ме насили отново. Исках да ти кажа, че всеки път, когато се държах отвратително вкъщи, не беше заради вас, а защото исках да ви покажа по някакъв начин, че нещо не наред. Сега знам колко е глупаво. Но тогава не можех… Не можех да застана пред теб и да ти кажа, че Той… Дори и сега не мога да го кажа. Знам, че и сега си ми обиден, знам че не ми вярваш. Толкова много искам да ти обясня! Но виждам и сега как ме гледаш, когато стане въпрос за това какъв съм. Знам, че си представяш с ужас сина си с друг мъж, знам, че те е срам от мен, знам, че си отвратен, знам колко много ти коства да преглътнеш всичко това и да поддържаш отново контакт с мен. Как бих могъл да ти кажа сега, ще изглежда като оправдание, като измислица, като лъжа… А и Той още ти е приятел, дори ти е по-близък от мен, заради многото години, в които бяхме спряли да бъдем баща и син. Не мога да ти кажа. Не мога да рискувам да не ми повярваш и да те изгубя пак. Не мога да те изгубя. Когато ми се обади за пръв път след толкова години, беше един от най-щастливите дни в живота ми. Знам, че никога няма да бъде, каквото е било преди. Знам, че вината е моя. И искам да можех да ти кажа, че ти нямаш вина.
Тъмният ъгъл на Ив 