Помня те. Помня колко много те исках и колко ме беше страх от това. И понякога все още е същото. Когато ме докосваш се разтрепервам целия. Може да е от желание, може да е от страх. За мен няма значение. Все още няма човек на тази земя, който да ми въздейства по-силно от теб.
И да го бях планирал така вчера, надали щях да успея да напасна така моментите. Преди 15 години, когато казах на баща ми за теб, това ми костваше контактите с него за няколко години. После контактите се възобновиха, но усещането, че не спирам да го разочаровам с това, което съм, остана. Мислех, че никога повече няма да бъда синът, който той обича безрезервно. И когато миналата година нещата започнаха да се променят, се питах какво не е наред, каква е причината баща ми да си промени отношението.
Все още не знам каква е причината. Надявам се да не е някаква мрачна тайна, заради която някой се чувства гузен. Дори признавам, че в един момент си мислих да не би да е болен от нещо. Може би и тежкия ковид, който изкара миналата есен, допринесе по някакъв начин. Но което и да е, мога само да съм благодарен за вчерашния ден. За топлото време. За баща ми и семейството му, които стояха на масата с мен, докато един хапваше пица, друг хамбургер, трети нещо друго, което си беше избрал от околните заведения за бързо хранене. А на стола до мен стоеше ти. Ти стоеше до мен, баща ми стоеше срещу мен. Не си правя илюзиите, че на някой от вас двамата ви е било лесно. Не си втълпявам, че внезапно всички сме се почувствали като едно голямо семейство, че се обичаме безрезервно и ще се подкрепяме във всичко. Но ако допреди една година бих се изсмял на подобна идея, сега имам надежда, че все пак това е възможно.
Не се бях замислял за всички тези малки докосвания, които се случват между нас, дори, когато си мислим, че не демонстрираме близост. За ръката ти на кръста ми, за докоснатитте ни колена, за нещо, което ми шепнеш в ухото, за пръстите, които ми докосват врата, докато ми оправяш яката на якето, за ръката ми на рамото ти, когато казваш нещо мило или смешно. Не се бях замислял, докато не разбрах как баща ми ни гледа ги забелязва. А после и момента, в който се почувствах зле за момент, и на теб спря да ти пука дали наоколо има хора, дали баща ми е насреща, дали е очевидно какви сме и ме обгърна, и физически, и емоционално се опита да ме стоплиш, да ме извадиш от непритните спомени, които бяха напът да ме превземат. И успя, с прегръдката ти през рамо, с ръката на крака ми, с думите в ухото ми, с дъхът ти, докато ги произнасяше. С изречението „Всичко ще бъде наред, Иво.“. Това ми каза и преди 15 години. На днешната дата. Когато за първи път почувствах, че мога да имам нещо, което искам. Когато почувствах, че мога да обичам и да бъда обичан. И когато малко по-късно баща ми, някак между другото, докато говорихме само двамата, погледна към теб и ми каза „Той те обича.“, едва си сдържах емоционалната реакция.
Защото ти ме обичаш. И аз те обичам. И 15 години с теб въобще не са ми достатъчни. И не съжалявам за нищо, за НИЩО, което сме преживели заедно.
Ив
Не препоръчвам това място на никого, който търси нещо, което да го зарадва и усмихне. Това е място, което си създавам, за да бъда, колкото си пожелая мрачен, черноглед и самосъжаляващ се. Някои неща оставиха огромно отражение върху мен психически и емоционално. Можех да бъда един много по-различен, по-позитивен и по-решителен човек. Но не съм. Борих се с най-различни демони, но винаги губя битките. Създавам този блог, за да пиша свободно всички онези неща, които не мога да изрека на глас и може би все някой, ще прочете и за секунда ще почувства, каквото чувствам аз.
Тъмният ъгъл на Ив 