Моята друга вселена

Искам да мога да напиша нещо гръмко и небивало. Някакъв такъв текст, който ще помете всеки, който го чете със силата на емоциите, които ще опиша в него. Искам да е несравнимо, запомнящо се, въздействащо. Защото именно това е, което усещам към теб. Именно така е, както те виждам. Начинът, по който ти си с мен, как ме намери, как ме караш да се чувствам, как ми говориш, как ме караш да говоря, да усещам… Това не съм го имал с никой друг. Не и по този начин. Не и толкова магично, приказно.

В много трудни моменти от живота ми съм си представял, че някой ме отнася оттук. В друго място, в друго измерение. Вече не си го представям, защото това правиш ти. Защото и аз имам нужда от теб. И дори, когато ти казвам, че знам, че нещо е за твое добро и не искам да преча на живота ти, аз пак искам да си до мен, да намираш време за мен и да ме искаш толкова много, колкото досега. Защото, когато нещо ми се случи, аз си представям, че първо ще кажа на теб. Да, понякога не го правя. Не защото не ти вярвам. Защото ме е страх да не бъда твърде груб и небрежен с нас, с мен и теб, с това, което имаме. Но дори когато не ти казвам, че ме боли или защо ме боли, ми е достатъчно да си с мен, и вече ми е по-добре. С теб съм себе си, с теб съм всяка скрита мисъл, която другите не са виждали. С теб съм всички сълзи, които съм преглътнал. С теб понякога има толкова огън в мен, че не знам откъде идва, и всяка дума ме залива като вълна, дори в посоки, които никога не съм вярвал, че ще ми харесат. И твоето докосване, дори такова, каквото е, е много по-осезаемо от други, които физически са били по-близо до мен.

Искам да ти напиша текст, който да бъде шедьовър. Който да е като нищо, което си чела досега. Искам да те разплаче, да те разсмее. Това не е този текст. Този текст е през сълзи. В отчаяние, в нужда да ти обясня колко много значиш всъщност за мен. И не искам да те пускам, колкото и да обичаш някой друг, и той да те обича.

Винаги ще те обичам. И онази малка част в мен, която никой друг не е виждал, винаги ще бъде само твоя. И знам, че има части от теб, които са само за мен. И някой ден ще ти напиша този текст, който ще бъде отпечатък в сърцата и на двамата ни. Защото ти си моя и аз съм твой.

Иво

I Am Yours And You Are Mine

Въпреки, че създадох този блог преди десет години предимно, за да мрънкам анонимно за всички неща, които не мога да споделя с други хора, трябва да призная, че, благодарение на това място, съм се срещнал с няколко души, които много дълбоко са докоснали душата ми. Може би няма ка кда е иначе, след като някой проявява интерес, след прочитането на мрачните ми излияния. Може би тези хора вече са познавали част от мен, преди да потърсят контакт и е било по-лесно да бъдем откровени един с друг. Има ли значение? Важното е, че са ми донесли щастие. Много щастие. и разбиране. Топлина.

Съжалявам, че не писах за теб по-рано тук. Знам, че го очакваше. Знам, че ти се искаше да се видиш нарусивана от моите думи. А аз все отлагах. Може би защото ме беше страх, че няма да успея да го опиша така ясно, както го усещам, толкова силно, колкото го усещам. Все още не знам дали мога да го нашравя. Не знам дали си спомняш, че ти казах, че в повечето случаи пиша тук, когато не се чувствам добре и когато няма кой да ме чуе. Забеляза ли кога спрях да пиша тук? Когато започнах да говоря с теб. Не защото съм се чувствал винаги добре, откакто си в живота ми. Има много неща, които не зависят от теб и мен, няма как да е винаги щастие. Но вече не се чувствам вече сам в такива моменти, защото си до мен, защото се чувствам подкрепян и обичан. Знам, че съм едно разглезено хлапе или поне се преструвам на такова, въпреки, че съм вече на 33. Знам, че те засипвам с небивало количество драма, от което вероятно всеки друг би избягал. Знам, че не ти показвам достатъчно колко много те обичам и колко много значиш за мен. Знам и съжалявам. Винаги съм очаквал другите да правят това вместо мен. Но не искам да бъда такъв с теб. Искам да знаеш, че не си представям от тук нататък да не си в живота ми. С теб съм себе си, без каквито и да било притеснения. А може би трябва да се притеснявам малко повече, за да ти давам малко повече любов…

Мислих, че съм го обмислил по-добре, но когато започнах да пиша, всички думи се превърнаха в каша. Защото толкова лесно се разчувствам, когато мисля за теб. И това не е лошо. Никога не е лошо да имаш някой, който усещаш толкова навътре в душата си.

Обичам те. Съжалявам, че понякога прекалено се възползвам от теб и завъртам цялата ни комуникация около мен. Съжалявам, че не ти давам същата подкрепа, която ти ми даваш. Знам, че ще кажеш, че това не е вярно. Но аз знам, че е. Ще се опитам да бъда по-добър. Защото искам да останеш. Поне докато можеш да издържиш. Защото никой никога не е бил като теб. Защото искам, просто те искам.

I am yours and you are mine. Това е заклинание. И ще го използвам, докато мога. Докато действа.

Ив

15

Помня те. Помня колко много те исках и колко ме беше страх от това. И понякога все още е същото. Когато ме докосваш се разтрепервам целия. Може да е от желание, може да е от страх. За мен няма значение. Все още няма човек на тази земя, който да ми въздейства по-силно от теб.

И да го бях планирал така вчера, надали щях да успея да напасна така моментите. Преди 15 години, когато казах на баща ми за теб, това ми костваше контактите с него за няколко години. После контактите се възобновиха, но усещането, че не спирам да го разочаровам с това, което съм, остана. Мислех, че никога повече няма да бъда синът, който той обича безрезервно. И когато миналата година нещата започнаха да се променят, се питах какво не е наред, каква е причината баща ми да си промени отношението.

Все още не знам каква е причината. Надявам се да не е някаква мрачна тайна, заради която някой се чувства гузен. Дори признавам, че в един момент си мислих да не би да е болен от нещо. Може би и тежкия ковид, който изкара миналата есен, допринесе по някакъв начин. Но което и да е, мога само да съм благодарен за вчерашния ден. За топлото време. За баща ми и семейството му, които стояха на масата с мен, докато един хапваше пица, друг хамбургер, трети нещо друго, което си беше избрал от околните заведения за бързо хранене. А на стола до мен стоеше ти. Ти стоеше до мен, баща ми стоеше срещу мен. Не си правя илюзиите, че на някой от вас двамата ви е било лесно. Не си втълпявам, че внезапно всички сме се почувствали като едно голямо семейство, че се обичаме безрезервно и ще се подкрепяме във всичко. Но ако допреди една година бих се изсмял на подобна идея, сега имам надежда, че все пак това е възможно.

Не се бях замислял за всички тези малки докосвания, които се случват между нас, дори, когато си мислим, че не демонстрираме близост. За ръката ти на кръста ми, за докоснатитте ни колена, за нещо, което ми шепнеш в ухото, за пръстите, които ми докосват врата, докато ми оправяш яката на якето, за ръката ми на рамото ти, когато казваш нещо мило или смешно. Не се бях замислял, докато не разбрах как баща ми ни гледа ги забелязва. А после и момента, в който се почувствах зле за момент, и на теб спря да ти пука дали наоколо има хора, дали баща ми е насреща, дали е очевидно какви сме и ме обгърна, и физически, и емоционално се опита да ме стоплиш, да ме извадиш от непритните спомени, които бяха напът да ме превземат. И успя, с прегръдката ти през рамо, с ръката на крака ми, с думите в ухото ми, с дъхът ти, докато ги произнасяше. С изречението „Всичко ще бъде наред, Иво.“. Това ми каза и преди 15 години. На днешната дата. Когато за първи път почувствах, че мога да имам нещо, което искам. Когато почувствах, че мога да обичам и да бъда обичан. И когато малко по-късно баща ми, някак между другото, докато говорихме само двамата, погледна към теб и ми каза „Той те обича.“, едва си сдържах емоционалната реакция.

Защото ти ме обичаш. И аз те обичам. И 15 години с теб въобще не са ми достатъчни. И не съжалявам за нищо, за НИЩО, което сме преживели заедно.

Ив

От едната страна на леглото

Казах му, че не трябва да остава да спи тук. Не беше спал тук от месеци. Въпреки, че все пак се виждахме понякога за малко, като че ли се бяхме разделили. Михал и аз. Не се чувахме всеки ден, не си пишехме всеки ден като преди, не знаех какъв му е планът за деня и с кой смята да се вижда, не знаех всеки ден кога и как се е чувствал. И той не знаеше. И си мислех, че градим бавно някакъв не чак толкова неприятен и сърцераздирателен край. Но просто не трябваше да му позволявам да спи вкъщи при първата възможност. Защото…

Всъщност не знам дали точно снощното преспиване като че ли събуди пак всичко. Беше една секс играчка, заради която той специално намери място, различно от моя дом, на което да прекараме малко повече време заедно. И се предполагаше да се разгори някаква луда страст и горещ секс помежду ни. Не се случи. В опитите да разберем как да употребим играчката най-сполучливо, ни стана смешно. И на него, и на мен. Смяхме се много, с глас, взимайки на подбив неспособността и на двамата да бъдем кой знае колко инициативни, и водещи в секса. Вероятно, от гледна точка на това какво беше замислил той, беше пълен провал. Но иначе беше толкова хубаво… Защото ние никога не сме били заедно заради някакъв изпепеляващ секс. А заради усещането. За топлина, за нежност, за разбиране. Заради пълното отпускане. Заради искрения му смях. Всяко поредно, неподходящо мое или негово движение, което не можа да предизвика кой знае какво сексуално удоволствие у никой от нас, беше съпроводено със щастие, което дори не знам как да опиша. Не знам как да разкажа по-ясно колко му отиваше да се хили така идиотски, както навремето правеха моите съученици тийнейджъри, забавлявайки се на някоя глупост. И както може би твърде рядко правех аз.

Но да, ако всичко започна отново с онази играчка, снощният му престой вкъщи беше това, което окончателно събуди всичко. И пак не заради някакъв невероятен секс, който сме правили. А заради часовете, в които спя до него. Не че съм забравил как сме прекравали преди по цяла нощ на едно легло. Но не беше се случвало толкова отдавна… Той се завива с чаршафа понякога през глава, въпреки, че често спи чисто гол. И всеки път, когато някой от двама ни се завърти и между нас се събере плата на чаршафа, той бърза да го издърпа. За да не остават прегради между нас, за да се докосваме. Когато сме с лице един към друг, увива и двата си крака около един от моите. Когато се обърна с гръб, се навира в мен и диша във врата ми. Когато е по гръб, ръката ми е на корема му и от време на време я местя надолу към слабините му, докато той съвсем леко се разтрепери. Почти през цялото време сме навряни и двамата само от едната страна на леглото. И колко много усещания попиват по върха на пръстите ми… Сигурно всички двойки спят така. Знам, че всички двойки спят така, с разни техни си привички, ритуали, начини на докосване. Аз и Водолея имаме своите такива. И ми харесва да спя до Водолея. До него винаги се чуваствам защитен, закрилян. Но до Михал… Не знам какво е това усещане. Не знам как всеки малък допир се рисува толкова навътре в съзнанието ми, че не мога да дишам, когато по-късно през деня се сещам за това.

– Искам пак да се виждаме по-често.
Това беше молбата му днес, преди да си тръгне. Не знам дали усеща същото, докато спи до мен. Но очите му бяха толкова пълни и явно толкова се беше сдържал, че когато мигна, по двете му бузи се стекоха две малки рекички.

От няколко месеца успешно се разделяме. Намалихме срещите, намалихме комуникацията. Най-вероятно той е бил и с други. И така си мислех, че успешно се разделяме. Не, изобщо не е успешно. Защото на неговата молба аз му казах, че ще направя всичко възможно. И не го излъгах. Защото въобще не сме се разделяли. Престрували сме се, че го правим, докато никой от нас не го е искал. Защото толкова много искам да съм с него, че изобщо не искам да знам кой ще бъде наранен накрая. И ще направя всичко възможно, докато все още можем и искаме.

п.п. Отново едни доста опасни мисли влизат в ума ми. Засега само си представям и чакам някой мой демон да дойде и да убие всичко, преди да добия смелост дори да кажа на глас какво ми се иска.

02.08.2021
Ив

Тихо и спокойно

За момент повярвах, че съм те преодолял. Че всичко е минало лесно. Че наистина очи, които не се виждат, се забравят. Не знам как изобщо си го помислих, след като съм обичал и очи, които никога не съм виждал. Всичко беше тихо и спокойно. Докато не се видяхме днес с Михал най-накрая. С Михал, с който преди около месец се разбрахме, че приключваме, защото просто вече физически не е възможно да се виждаме така, както преди. И за този месец почти не се виддяхме, беше винаги много за кратко. До днес. Когато го имах отново за няколко часа. И потънах някъде между суичъра и тениската, докато ме прегръщаше. И докато ми се усмихваше толкова красив, и доволен. Докато тихо и бавно шъткаше в ухото ми, защото му казах, че няма да се разчувствам, а го направих в секундата, в която го видях. С него винаги забравям на колко години съм аз и на колко е той. Сякаш сме си в някакво наше пространство, в което възраст няма, а умовете ни са на едно ниво, няма значение кой колко е живял повече от другия. И всеки от двамата може да плаче в ръцете на другия. И всеки може да утешава. И докато ми шътка в ухото, гърба ми се опира в него и целия настръхвам. А ръцете му ме държат толкова здраво… И се мъча да запаметя всеки звук, който издава, докато по-късно моите пръсти пишат нещо върху корема му. Когато ме попита какво пиша, му казах, че е нищо. А трябваше да му кажа, че пиша „Обичам те“. Не че не го знае. Но колкото и пъти да му го кажа, няма да е достатъчно, за да опише колко силно е това чувство.

Той вече си тръгна, гледам към неоправената покривка на леглото, върху, която все още си личи къде двама души са лежали. И очите ми се пълнят отново. Обичам те, обичам те, обичам те…

Всъщност тихо и спокойно стана днес, когато го видях и докато беше тук. Преди това, когато го нямаше, не знам какво е било.

07.04.2021
Ив

Стокхолмски синдром

Понеже пиша за него предимно негативни неща, или поне така ми се струва, мисля че му дължа да разкажа, че в никакъв случай, не е само това, което получавам от него. Но за хубавите неща обикновено не говоря тук, говоря за това, което ме мъчи и може би той изглежда като едно злобно, контролиращо същество, което обича да удря и се вълнува само от собствените си желания. А всъщност не това е основното, което е Водолея с мен.

Имаше рожден ден. Стана на толкова години, че вече не е първа младост. Аз самия вече не съм, а той е почти девет години по-голям от мен, така че… Но на него никога не му е личало на колко е, изглежда си все така красив и млад, както когато го видях за първи път преди 14 години. Искаше парти. Не ми беше изобщо до парти, но рождения ден си беше специален и, въпреки всякакви пандемии и глупости, се събрахме малка група близки хора. И не съжалявам, че реших да направя за него нещо, до което не ми беше в момента. Само ние бяхме такава двойка, двама мъже. Всички присъстващи бяха наясно какви са ни отношенията, но Водолея дори и в такива случаи не обича да е особено явен и да показва някаква особено близост с мен. Но не и този път. Не знам каква беше причината, аз ли, алкохола ли или нещо друго, но този път не му пукаше. Цялата вечер беше много весела и забавна, всички бяха в добро настроение, никой с никой не се изпокара. И той беше видимо щастлив, а ми се струва, че напоследък рядко е такъв. Сякаш винаги мисли и планира нещо. Но тази вечер не мислеше и не планираше. Говореше с всички, смееше се, дори танцува. И непрекъснато ме искаше до себе си, търсеше ме с поглед, сядаше до мен. И ме докосваше, непрекъснато, пред всички, държеше ме за ръка, прегръщаше ме през рамо, пръстите му се оказваха на крака ми, докато обяснява на някой нещо. Трябваше дори да го спра в един момент, защото, без да се усети, ръката му стигна чатала ми, а не е като движенията и докосванията му да не могат да ме възбудят. И този момент беше толкова… Опитах се само с поглед да му кажа да спре, но той не ме разбра и се наведе към мен да попита какво става. Както казах, той рядко показва такава близост с мен пред много хора, което със сигурност повлия и на мен, и докато му говорех на ухото, го видях как се усмихна и на свой ред ми каза на ухо:
– Срам ли те хвана?
Забих глава на рамото му, защото всъщност точно това стана. А той ми вдина брадичката и започна да ме целува. Дълго, страстно, продължително и пред всички. И все още като си го представям, стомахът ми се свива. И цялата вечер беше такава. С много, много внимание към мен, докосване, целувки. И няколко пъти, в които ми каза „обичам те“. И няколкото пресечки, които трябваше да минем по-късно през нощта, за да се приберем, може да са ни отнели и час, заради смеха, лигаването и спирането през десет метра, за да ме целуне или да мушне ръка под якето ми.

Нищо друго не ме интересува, когато е такъв. С разкошните си тъмносини очи, от които до ден днешен не съм виждал по-красиви. И колко е висок, и как се вдигам на пръсти, за да си сложа ръцете около врата му… А когато неговите пръсти са на гърба ми, целия треперя. И когато се усмихва… Или когато ми казва Иво, Ив, Ивайло… Преди няколко дни, насред един скандал, от нищото, изведнъж ми изтърси, че няма по-красиво име от моето. И в тази вечер пак ми го повтори, за да ми каже, че не го е забравил и за да не съм мислел, че тогава ми се е подмазвал. И точно толкова ми трябваше, за да ми се напълнят очите със сълзи.

И знам, че ще дойде някакъв скапан утрешен или недалечен ден, в който „Ивайло“ ще бъде изсъскано през зъби, в който той ще заплашва, няма да моли, и аз ще правя нещо, защото той ме е накарал да го правя, а не защото ме е накарал да го пожелая. Ще дойде и вечер, в която ще му кажа, че отивам да хвърля боклука, а ще се видя с Михал за пет минути под терасите на блока. Или вероятно след време ще ходя да плача за Михал под терасите, когато всичко приключи с него. Въобще… В един момент ще стане грозно и черно, както само аз и той можем да го нарисуваме. Но днес… Днес го гледам как се събужда и искам само да лежа до него, да гопрегръщам и да усещам пръстите му, които играят навсякъде по мен. И когато тръгне полугол към банята, рошав, с полуотворени очи, все още да ми се вижда най-красивия човек, до който някога съм се докосвал.

Сякаш и тази публикация си представях да звучи по друг начин. И сякаш си представям как всеки, който ме чете, си мисли, че не е нормално да пиша с любов за двама души. И че не е нормално да пиша с любов за човек, който с най-голямо удоволствие ме тормози в други ситуации. Няколко души са се опитвали да ме убедят, че това не е любов, а Стокхолмски синдром. Може би са прави, може и това да е. И какво от това? Има ли значение как са се появили тези чувства? Има ли значение колко е нормално, когато прегръдките, целувките, вниманието му, думите му в ухото ми, усмивките му ми носят толкова много щастие? Никой не е постоянно и непрекъснато щастлив. И всеки трябва нещо да даде, за да има и моменти на щастие. Може да съм се влюбил в някой друг, може да съм страдал физически и емоционално заради Водолея, но не мога да си представя, че никога повече няма да имам щастието, което усещам с него, когато всичко между нас е наред. Предпочитам малкото щастие с него понякога и цената, която плащам понякога, отколкото постоянно спокойствие и да го загубя завинаги. А ако го загубя заради собствената си глупост и необмислени постъпки, ако той реши да ме остави заради това… Това вероятно наистина ще е края.

24.01.2021г.
Ив

Винаги ще ми липсваш

Знам, че вчерашната публикация е много лична. Написах я преди десет дни, когато това че обичам Михал и че той обича мен, беше доминиращото чувство в сърцето ми. И изглеждаше сякаш нищо друго няма значение. После реших да не я публукувам, да я оставя само като чернова, да не тормозя никой с вероятно излишните си сексуални описания. И после… После станаха неща, които развалиха всичко. Не че не съм знаел, че тези неща ще се случат. Въпреки цялата откровеност, която аз и Михал имаме от началото, че аз давам до определени граници, той го знае и няма да иска повече, знаех, че рано или късно, ще му се прииска повече. Аз искам повече и това ме яде отвътре. А аз съм този, който слага бариери. Не знам колко ли е трудно от негова страна, да спираш пред бариери, които не си си слагал сам. И понеже, колкото и да ме обича(да, по дяволите, знам, че ме обича, колкото и самонадеяно да звучи), характера му е много по-силен от моя и няма как цял живот да се крие в нечия сянка и да се задоволява с остатъци. Аз отдавна съм наясно, че това между нас все някога трябва да приключи. Но отскоро вече май и той е наясно. А какво става, когато разума иска да отнеме на сърцето това, което обича? Чувстваш се наранен. И боли. И в болката си нараняваш и другия. И понеже всеки се опита да забоде ножа колкото се може по-дълбоко в раната на другия, и болеше много от това, което чувах и от това, което говорех, реших да публикувам вчерашния текст. За да е тук, в блога. За да увековечи същината на това, което е между него и мен. Обич. Защото знам, че предстои да се караме, да се обиждаме, да се разочароваме. Но това не сме ние. Ние не сме това, което ще бъдем накрая. Ние сме обич. Топла и безкрайна. И няма да запомня как ми крещи, че не иска да съм щастлив, когато не съм с него, нито как ми заявява, че е спал с друг и аз нямам право да кажа каквото и да е, защото аз спя с друг постоянно. Няма да запомня, че е сърдит, защото Водолея ме е завел някъде, където той е искал да ме заведе първи. Нито как ме пита дали колата е основния довод, за да предпочитам Водолея, след като се опитвам да се оправдая, че той няма кола и не съм предполагал, че той може да ме заведе там. Нито искам да запомня, как аз през зъби го питам, този, с който е спал, ли е приятелят, който той е уредил да ни закара. Не. Няма да запомня това. Ще запомня как след като му видях гърба при последния ми въпрос, исках само да го догоня и да го прегърна. Ще запомня как лежи под мен и ръцете му са около врата ми. Как диша в ухото ми. Как ми се смее, докато слиза от автобуса и идва към мен. Как се натиска в мен, когато му е студено нощем. Как примижава, когато ръката ми е в косата му. Как ме пита дали ще му липсвам.

Винаги ще ми липсваш. Винаги. Когато, както и да те загубя. Винаги ще ми липсваш.

20.01.2021г.
Ив

Дай ръка…

В разказа се говори директно за прелюдия към секс между двама мъже, така че ако темата не ви е приятна, по-добре прескочете тази публикация.

Зле ми е. Поредния период, в който това е нормалното мое състояние. Но освен, че ми е зле емоционално и психически, за което сам съм си виновен, ми е зле и здравословно. Поради куп дефицити и други глупости, които няма да разказвам сега, съм с ужасни болки в гърба и дори не мога да легна нормално. Лежа по корем, колкото и да е странно, се оказа, че в момента това ми е най-удобната поза. Михал е вкъщи. Имахме възможност да се видим днес и въпреки безкрайните ми настоявяния да не идва, той дойде. Не че не исках да го виждам. Но в това състояние въобще не ми е до секс, независимо в коя роля ще съм, а след предния път, когато подскочих, когато той ме докосна, не ми се иска да го разочаровам по някакъв начин отново. Но той настоява. В кръвта им е, на мъжете, които харесвам, да успяват да ме убедят да направя това, което искат.

Станах, колкото да му отворя и пак легнах. Не че ми е чак толкова зле физически, но предпочитам да си мисли, че е така, за да не опитва за секс. Но той се надвесва над мен, мушка ръка под блузата ми и докато обхожда с нея гърба ми, ме целува по врата.
– Не мога. – успявам да измрънкам.
Мога. Но ме е страх, че с емоциите, които ме нападат внезапно напоследък, ще превърна секса в ревлива драма. А това не е Водолея, който се наслаждава на сцени, в които съм слаб. И не искам на Михал да му се налага да ме търпи такъв.
– Аз само те целувам…
Но ето, че всякак успявам да го разочаровам, дори опитвайки се да не го направя. Усещам горчилката в гласа му, който толкова много обичам. Търся ръката му върху гърба си, за да я хвана и забивам лице във възглавницата, защото не знам дали ще успея да сдържа някоя нежелана емоция. Усещам как пуска ръката ми и ляга до мен. Направи го рязко и бързо, страх ме е да погледна, защото не искам да го виждам ядосан. И продължавам да стоя с лице, забито надолу. Докато не го чувам да диша по-странно и не усещам някакво слабо движение. Поглеждам го, а той е примижал и диша на пресекулки. Дънките му са разкопчани, ръката му е в дънките… Признавам си, последното, което очаквах да направи. След малко сваля дънките и ги хвърля някъде по земята, виждайки, че го гледам.
– Какво… – дори не знам какво точно да го попитам.
– Дай ръка. – тонът му е почти заповеднически.
– Казах ти, че…
Той не ме слуша. Взима ръката ми, облизва ми пръстите и я мушка в боксерките си. Но не я слага там, където предполагам, а намества пръстите ми, така че да вляза в него с тях. Гледа ме в очите, явно очаквайки, че ще съм разбрал намерението му досега.
– Вкарай ги. – каня се да възразя нещо, но не ми оставя такава възможност. – Моля те.
Влизам в него. Той примижава, диша тежко и побутва с ръце моята ръка, за да движа пръстите си в него. Стене, вдишва и издишва шумно, движи си таза, хапе устни. Преиграва. Знам, че преиграва. Знам колко и какво му отнема, за да се възбуди до толкова, че да започне да издава тези звуци. Знам, че го прави заради мен, макар да не ми е съвсем ясно защо реши, че искам това, но и тази мисъл ме изпълва с толкова нежност към него… Надигам се и го целувам. Бавно.
– Не искам да правиш нещо, което не ти се прави, заради мен.
Изважда ръката ми от себе си и я слага върху слабините си. Възбуден е.
– Според теб, не ми ли се прави?
– Насилваш се да…
– Не се насилвам. Харесва ми, когато знам, че ти действам.
И наистина ми действа. Дори с мисълта, че преиграва, за да ми хареса. Успява да се напъха под мен и успява да ме накара да правим секс. И то, докато аз съм активен. А малко преди това не исках да си вдигна главата от леглото.

Знам, че на някой ще му дойде в повече този разказ. Но това е моето място. И искам да запиша точно този миг. Да го запазя завинаги. Защото за някой може да е пошло и грозно, но за мен беше върховно усещане за обич. И колкото и зле да свършат нещата някой ден с Михал, дори само заради този един момент ще си е заслужавало.

10.01.2021г.
Ив

Рентген

Не помня колко пъти ми се е налагало да стоя пред нечий лекарски кабинет и единственото, което е било в главата ми е дали ще се наложи да си сваля блузата. Защото не знам. Не знам къде е останала някоя синина, не знам може ли да си проличи по нещо, когато е имало предишни удари. Знам, че едва ли някой ще предположи причината, ако случайно види нещо. Никога никой нищо не ме е питал. И все пак изпитвам ужас да си свалям блузата пред хората. Дори само мисълта, че някой може да се усети за нещо ме ужасява. Не искам никой да гледа на мен по друг начин, не искам това да им дефинира отношението към мен. Затова стоя пред рентгена, с направлението в ръка, чакам да ми дойде реда и треперя целия. Хората в чакалнята вероятно си мислят, че е от някаква болест, и не им прави особено голямо впечатление. Водолея стои до мен и ме държи през кръстта, напълно забравил, че някой от околните може да заподозре в какви отношения сме. И ми повтаря да спра, защото това е просто рентген и няма нищо страшно. Не мисля, че му пука дали ще се успокоя. Не това е причината да пренебрегне някой потенциален хомофоб. Причината е, че това ми състояние за него е деликатес. Безпомощното ми състояние, в което съм полуадекватен и не мога да се събера, за да се държа нормално. В началото на връзката ни той преяждаше с тези моменти. Сега ми се случват рядко и са деликатес, на който той няма да се наслаждава само гледайки, ще ме докосне, ще ме вземе, независимо кой друг какво ще си помисли. Това е по-силно от него.

От юни насам не се събличам само пред Водолея и пред лекарите. Събличам се и пред Михал. Макар че всячески се опитвам да избегна този момент, и дори, когато правим секс гледам да остана с блуза. Но се събличам. И той вижда неща, които не искам да види. И не си мълчи като лекарите. Но и той, и аз знаем, че не всички следи са видими. Последния път… Не го бях виждал много време, заради глупавите празници. И през този период Водолея си позволи нови неща. Не болезнени, не страшни. Но такива, които не ми се искаха. И се опитах да го спра. Опитах се или поне аз така си мисля. Зашото ми е ясно, че няма как да спра Водолея. Като заклинание е. Хипноза. Рано или късно правя каквото иска. Доброволно или не. Какво направи не мога да напиша в момента. Не искам. Не искам все още никой да си представя как точно това ми се случва. Става въпрос за просто сексуална техника, но не особено популярна. И всичкото ми желание за секс се изпари след това за доста време. До толкова, че когато видях за първи път Михал след две седмици и той се опита да докосне една по-интимна част от мен, аз подскочих и се дръпнах. Не мога да ви опиша как ме погледна тогава и как ми се искаше да направя всичко, само и само за да не виждам този поглед. На него се наложи да му кажа какво е правил Водолея, колкото и да не ми се искаше. Обичам го, заради всичкия бяс, който видях в очите му, заради яда, който изпитва, когато някой ме кара да правя нещо, което не искам. И може би защото толкова много го обичам, почти ме убиха думите му „Докога мислиш, че мога да го оставям да прави с теб каквото си иска, само защото си ме помолил? Колко още мислиш, че мога да издържа така?“. И за тези думи също го обичам, знам какво иска да каже. Но ме боли ужасно много, защото наближава момента, в който трябва да го пусна. Трябва да го пусна, защото не мога да карам някой да се мъчи, защото ме обича. Или защото аз го обичам. Колкото и да го обичам… Не мога да го карам да преглъща себе си и да приема нещо, което вижда като недопустимо, заради разни откраднати моменти с мен. Трябва да го пусна, да го убедя да си тръгне и да заобича някой, който няма да му отвръща с психическа нестабилност.

Реда ми за рентгена идва и влизам в залата. Водолея го няма, за да ме крепи и събирам целия си кураж, за да хвана ръба на блузата и да я дръпна нагоре, за да я съблека.
– Не, господине, няма нужда, снимката е само на шийните прешлени. Само обици или синджирче махнете, ако имате.
Предполагам на всеки му се е случвало да му се завие свят от облекчение. Дори лаборантката ме попита дали ми е станало по-зле. Как да обясниш на хората, че е обратното, а аз едва понасям да ми става по-добре?

Прибрахме се и с Водолея правихме първия нормален секс за тази година, в който той не се опитваше да наложи нещо, а аз не го молех да спре да прави нещо. И усетих някакво успокоение. Ще усетя ли същото, когато спра да тормозя Михал със синините по гърба си?

Като че ли имах друга идея за тази публикация. Но това успях да напиша, до толкова успях да се събера. Служебните листове, които по една случайност са пред мен през последните 30 минути подгизнаха. Колко жалко е зрял мъж да плаче? Не знам… Никога не съм знаел кой съм и къде съм. Но с Михал намерих едно място, което ми дава усещания, които не смятах за възможни за себе си. И въпреки, че съм наясно от самото начало как ще приключи всичко, не знам, наистина не знам как ще продължа, когато това място изчезне. Може ли човек а се губи все повече и повече непрекъснато?

Както винаги, щастието прелива от мен, когато имам имен ден.

07.01.2021г.
Ив

Клише

– Не ги отваряй.
Говори за очите ми. Аз съм легнал. Той е седнал, надвесен над мен. Краката ми са оплетени около кръста му. Ръката му е под блузата ми, върху корема ми. С другата държи една от моите ръце. Не мога да се сдържа, отварям очи и виждам лицето му на сантиметри от моето. Става ми смешно. Смея се. Той също.
– Нали ти казах да не ги отваряш?
Надигам глава, слагам другата си ръка на врата му и го целувам. Ако тук и сега спре времето… Или не. Да не спира. Просто някак да запечата този момент в ума ми. Ярко и цветно, както го виждам сега. Както го усещам на какво ми мирише и както дъха му ми топли врата, когато целувката спира и той се навежда лека настрани от лицето ми. Както се надигам, сядам в него и го целувам по-настървено. А той се хили, докато го правя. Не се смее, а точно се хили. Наслаждава се, на желанието ми за него. Поне така го усещам. Поне той така казва. И докато го стискам, и прегръщам, се мъча да запомня всичко, всяка минута, секунда, всяко усещане, което ми носи. Михал. Моят Михал.

Наближават седмици, в които няма да мога да го видя, да го докосна. Милион пъти си разяснявах, че всичко, което правим е нередно и че колкото повече обстоятелствата допринасят да спрем да се виждаме, толкова по-добре. И при все съвсем ясните обяснения, които разумът ми има за това, сърцето ми отказва да го проумее. Да, знам, ужасно клиширано и сладникаво. И ми е все тая дали е така. Искам всеки малък миг с него, който мога да имам. Всеки. Дори да трябва да си изтръгна сърцето, когато все някога спрем да се виждаме и за да спре да ме боли след това. Дори да звучи като заучени реплики от евтин, любовен роман. Дори да знам, че наранявам и двамата, и това е най-егоистичното нещо, което някога съм правил. Ще приема всяко реципрочно действие който Водолея ми измисли, когато разбере. Защото той ще разбере, рано или късно. И това ще е края. Понякога си мисля, че е по-добре Михал да се влюби в друг или просто с времето чувствата му към мен да изстинат и той да се откаже от половинчатата връзка, която му давам в момента. Но истината е, че не искам да виждам как охладнява спрямо мен. Искам да ме е искал до последно.

Много добре знам колко низко падение е всичко това. И не искам да се поправям. Всичко в моя живот е поредния наркотик, за който знам колко фатално е да го взимам, но докато не застраши живота ми и не се намеси друг, просто не мога да се спра.

09.12.2020г.
Ив