От едната страна на леглото

Казах му, че не трябва да остава да спи тук. Не беше спал тук от месеци. Въпреки, че все пак се виждахме понякога за малко, като че ли се бяхме разделили. Михал и аз. Не се чувахме всеки ден, не си пишехме всеки ден като преди, не знаех какъв му е планът за деня и с кой смята да се вижда, не знаех всеки ден кога и как се е чувствал. И той не знаеше. И си мислех, че градим бавно някакъв не чак толкова неприятен и сърцераздирателен край. Но просто не трябваше да му позволявам да спи вкъщи при първата възможност. Защото…

Всъщност не знам дали точно снощното преспиване като че ли събуди пак всичко. Беше една секс играчка, заради която той специално намери място, различно от моя дом, на което да прекараме малко повече време заедно. И се предполагаше да се разгори някаква луда страст и горещ секс помежду ни. Не се случи. В опитите да разберем как да употребим играчката най-сполучливо, ни стана смешно. И на него, и на мен. Смяхме се много, с глас, взимайки на подбив неспособността и на двамата да бъдем кой знае колко инициативни, и водещи в секса. Вероятно, от гледна точка на това какво беше замислил той, беше пълен провал. Но иначе беше толкова хубаво… Защото ние никога не сме били заедно заради някакъв изпепеляващ секс. А заради усещането. За топлина, за нежност, за разбиране. Заради пълното отпускане. Заради искрения му смях. Всяко поредно, неподходящо мое или негово движение, което не можа да предизвика кой знае какво сексуално удоволствие у никой от нас, беше съпроводено със щастие, което дори не знам как да опиша. Не знам как да разкажа по-ясно колко му отиваше да се хили така идиотски, както навремето правеха моите съученици тийнейджъри, забавлявайки се на някоя глупост. И както може би твърде рядко правех аз.

Но да, ако всичко започна отново с онази играчка, снощният му престой вкъщи беше това, което окончателно събуди всичко. И пак не заради някакъв невероятен секс, който сме правили. А заради часовете, в които спя до него. Не че съм забравил как сме прекравали преди по цяла нощ на едно легло. Но не беше се случвало толкова отдавна… Той се завива с чаршафа понякога през глава, въпреки, че често спи чисто гол. И всеки път, когато някой от двама ни се завърти и между нас се събере плата на чаршафа, той бърза да го издърпа. За да не остават прегради между нас, за да се докосваме. Когато сме с лице един към друг, увива и двата си крака около един от моите. Когато се обърна с гръб, се навира в мен и диша във врата ми. Когато е по гръб, ръката ми е на корема му и от време на време я местя надолу към слабините му, докато той съвсем леко се разтрепери. Почти през цялото време сме навряни и двамата само от едната страна на леглото. И колко много усещания попиват по върха на пръстите ми… Сигурно всички двойки спят така. Знам, че всички двойки спят така, с разни техни си привички, ритуали, начини на докосване. Аз и Водолея имаме своите такива. И ми харесва да спя до Водолея. До него винаги се чуваствам защитен, закрилян. Но до Михал… Не знам какво е това усещане. Не знам как всеки малък допир се рисува толкова навътре в съзнанието ми, че не мога да дишам, когато по-късно през деня се сещам за това.

– Искам пак да се виждаме по-често.
Това беше молбата му днес, преди да си тръгне. Не знам дали усеща същото, докато спи до мен. Но очите му бяха толкова пълни и явно толкова се беше сдържал, че когато мигна, по двете му бузи се стекоха две малки рекички.

От няколко месеца успешно се разделяме. Намалихме срещите, намалихме комуникацията. Най-вероятно той е бил и с други. И така си мислех, че успешно се разделяме. Не, изобщо не е успешно. Защото на неговата молба аз му казах, че ще направя всичко възможно. И не го излъгах. Защото въобще не сме се разделяли. Престрували сме се, че го правим, докато никой от нас не го е искал. Защото толкова много искам да съм с него, че изобщо не искам да знам кой ще бъде наранен накрая. И ще направя всичко възможно, докато все още можем и искаме.

п.п. Отново едни доста опасни мисли влизат в ума ми. Засега само си представям и чакам някой мой демон да дойде и да убие всичко, преди да добия смелост дори да кажа на глас какво ми се иска.

02.08.2021
Ив

Тихо и спокойно

За момент повярвах, че съм те преодолял. Че всичко е минало лесно. Че наистина очи, които не се виждат, се забравят. Не знам как изобщо си го помислих, след като съм обичал и очи, които никога не съм виждал. Всичко беше тихо и спокойно. Докато не се видяхме днес с Михал най-накрая. С Михал, с който преди около месец се разбрахме, че приключваме, защото просто вече физически не е възможно да се виждаме така, както преди. И за този месец почти не се виддяхме, беше винаги много за кратко. До днес. Когато го имах отново за няколко часа. И потънах някъде между суичъра и тениската, докато ме прегръщаше. И докато ми се усмихваше толкова красив, и доволен. Докато тихо и бавно шъткаше в ухото ми, защото му казах, че няма да се разчувствам, а го направих в секундата, в която го видях. С него винаги забравям на колко години съм аз и на колко е той. Сякаш сме си в някакво наше пространство, в което възраст няма, а умовете ни са на едно ниво, няма значение кой колко е живял повече от другия. И всеки от двамата може да плаче в ръцете на другия. И всеки може да утешава. И докато ми шътка в ухото, гърба ми се опира в него и целия настръхвам. А ръцете му ме държат толкова здраво… И се мъча да запаметя всеки звук, който издава, докато по-късно моите пръсти пишат нещо върху корема му. Когато ме попита какво пиша, му казах, че е нищо. А трябваше да му кажа, че пиша „Обичам те“. Не че не го знае. Но колкото и пъти да му го кажа, няма да е достатъчно, за да опише колко силно е това чувство.

Той вече си тръгна, гледам към неоправената покривка на леглото, върху, която все още си личи къде двама души са лежали. И очите ми се пълнят отново. Обичам те, обичам те, обичам те…

Всъщност тихо и спокойно стана днес, когато го видях и докато беше тук. Преди това, когато го нямаше, не знам какво е било.

07.04.2021
Ив

Стокхолмски синдром

Понеже пиша за него предимно негативни неща, или поне така ми се струва, мисля че му дължа да разкажа, че в никакъв случай, не е само това, което получавам от него. Но за хубавите неща обикновено не говоря тук, говоря за това, което ме мъчи и може би той изглежда като едно злобно, контролиращо същество, което обича да удря и се вълнува само от собствените си желания. А всъщност не това е основното, което е Водолея с мен.

Имаше рожден ден. Стана на толкова години, че вече не е първа младост. Аз самия вече не съм, а той е почти девет години по-голям от мен, така че… Но на него никога не му е личало на колко е, изглежда си все така красив и млад, както когато го видях за първи път преди 14 години. Искаше парти. Не ми беше изобщо до парти, но рождения ден си беше специален и, въпреки всякакви пандемии и глупости, се събрахме малка група близки хора. И не съжалявам, че реших да направя за него нещо, до което не ми беше в момента. Само ние бяхме такава двойка, двама мъже. Всички присъстващи бяха наясно какви са ни отношенията, но Водолея дори и в такива случаи не обича да е особено явен и да показва някаква особено близост с мен. Но не и този път. Не знам каква беше причината, аз ли, алкохола ли или нещо друго, но този път не му пукаше. Цялата вечер беше много весела и забавна, всички бяха в добро настроение, никой с никой не се изпокара. И той беше видимо щастлив, а ми се струва, че напоследък рядко е такъв. Сякаш винаги мисли и планира нещо. Но тази вечер не мислеше и не планираше. Говореше с всички, смееше се, дори танцува. И непрекъснато ме искаше до себе си, търсеше ме с поглед, сядаше до мен. И ме докосваше, непрекъснато, пред всички, държеше ме за ръка, прегръщаше ме през рамо, пръстите му се оказваха на крака ми, докато обяснява на някой нещо. Трябваше дори да го спра в един момент, защото, без да се усети, ръката му стигна чатала ми, а не е като движенията и докосванията му да не могат да ме възбудят. И този момент беше толкова… Опитах се само с поглед да му кажа да спре, но той не ме разбра и се наведе към мен да попита какво става. Както казах, той рядко показва такава близост с мен пред много хора, което със сигурност повлия и на мен, и докато му говорех на ухото, го видях как се усмихна и на свой ред ми каза на ухо:
– Срам ли те хвана?
Забих глава на рамото му, защото всъщност точно това стана. А той ми вдина брадичката и започна да ме целува. Дълго, страстно, продължително и пред всички. И все още като си го представям, стомахът ми се свива. И цялата вечер беше такава. С много, много внимание към мен, докосване, целувки. И няколко пъти, в които ми каза „обичам те“. И няколкото пресечки, които трябваше да минем по-късно през нощта, за да се приберем, може да са ни отнели и час, заради смеха, лигаването и спирането през десет метра, за да ме целуне или да мушне ръка под якето ми.

Нищо друго не ме интересува, когато е такъв. С разкошните си тъмносини очи, от които до ден днешен не съм виждал по-красиви. И колко е висок, и как се вдигам на пръсти, за да си сложа ръцете около врата му… А когато неговите пръсти са на гърба ми, целия треперя. И когато се усмихва… Или когато ми казва Иво, Ив, Ивайло… Преди няколко дни, насред един скандал, от нищото, изведнъж ми изтърси, че няма по-красиво име от моето. И в тази вечер пак ми го повтори, за да ми каже, че не го е забравил и за да не съм мислел, че тогава ми се е подмазвал. И точно толкова ми трябваше, за да ми се напълнят очите със сълзи.

И знам, че ще дойде някакъв скапан утрешен или недалечен ден, в който „Ивайло“ ще бъде изсъскано през зъби, в който той ще заплашва, няма да моли, и аз ще правя нещо, защото той ме е накарал да го правя, а не защото ме е накарал да го пожелая. Ще дойде и вечер, в която ще му кажа, че отивам да хвърля боклука, а ще се видя с Михал за пет минути под терасите на блока. Или вероятно след време ще ходя да плача за Михал под терасите, когато всичко приключи с него. Въобще… В един момент ще стане грозно и черно, както само аз и той можем да го нарисуваме. Но днес… Днес го гледам как се събужда и искам само да лежа до него, да гопрегръщам и да усещам пръстите му, които играят навсякъде по мен. И когато тръгне полугол към банята, рошав, с полуотворени очи, все още да ми се вижда най-красивия човек, до който някога съм се докосвал.

Сякаш и тази публикация си представях да звучи по друг начин. И сякаш си представям как всеки, който ме чете, си мисли, че не е нормално да пиша с любов за двама души. И че не е нормално да пиша с любов за човек, който с най-голямо удоволствие ме тормози в други ситуации. Няколко души са се опитвали да ме убедят, че това не е любов, а Стокхолмски синдром. Може би са прави, може и това да е. И какво от това? Има ли значение как са се появили тези чувства? Има ли значение колко е нормално, когато прегръдките, целувките, вниманието му, думите му в ухото ми, усмивките му ми носят толкова много щастие? Никой не е постоянно и непрекъснато щастлив. И всеки трябва нещо да даде, за да има и моменти на щастие. Може да съм се влюбил в някой друг, може да съм страдал физически и емоционално заради Водолея, но не мога да си представя, че никога повече няма да имам щастието, което усещам с него, когато всичко между нас е наред. Предпочитам малкото щастие с него понякога и цената, която плащам понякога, отколкото постоянно спокойствие и да го загубя завинаги. А ако го загубя заради собствената си глупост и необмислени постъпки, ако той реши да ме остави заради това… Това вероятно наистина ще е края.

24.01.2021г.
Ив

Винаги ще ми липсваш

Знам, че вчерашната публикация е много лична. Написах я преди десет дни, когато това че обичам Михал и че той обича мен, беше доминиращото чувство в сърцето ми. И изглеждаше сякаш нищо друго няма значение. После реших да не я публукувам, да я оставя само като чернова, да не тормозя никой с вероятно излишните си сексуални описания. И после… После станаха неща, които развалиха всичко. Не че не съм знаел, че тези неща ще се случат. Въпреки цялата откровеност, която аз и Михал имаме от началото, че аз давам до определени граници, той го знае и няма да иска повече, знаех, че рано или късно, ще му се прииска повече. Аз искам повече и това ме яде отвътре. А аз съм този, който слага бариери. Не знам колко ли е трудно от негова страна, да спираш пред бариери, които не си си слагал сам. И понеже, колкото и да ме обича(да, по дяволите, знам, че ме обича, колкото и самонадеяно да звучи), характера му е много по-силен от моя и няма как цял живот да се крие в нечия сянка и да се задоволява с остатъци. Аз отдавна съм наясно, че това между нас все някога трябва да приключи. Но отскоро вече май и той е наясно. А какво става, когато разума иска да отнеме на сърцето това, което обича? Чувстваш се наранен. И боли. И в болката си нараняваш и другия. И понеже всеки се опита да забоде ножа колкото се може по-дълбоко в раната на другия, и болеше много от това, което чувах и от това, което говорех, реших да публикувам вчерашния текст. За да е тук, в блога. За да увековечи същината на това, което е между него и мен. Обич. Защото знам, че предстои да се караме, да се обиждаме, да се разочароваме. Но това не сме ние. Ние не сме това, което ще бъдем накрая. Ние сме обич. Топла и безкрайна. И няма да запомня как ми крещи, че не иска да съм щастлив, когато не съм с него, нито как ми заявява, че е спал с друг и аз нямам право да кажа каквото и да е, защото аз спя с друг постоянно. Няма да запомня, че е сърдит, защото Водолея ме е завел някъде, където той е искал да ме заведе първи. Нито как ме пита дали колата е основния довод, за да предпочитам Водолея, след като се опитвам да се оправдая, че той няма кола и не съм предполагал, че той може да ме заведе там. Нито искам да запомня, как аз през зъби го питам, този, с който е спал, ли е приятелят, който той е уредил да ни закара. Не. Няма да запомня това. Ще запомня как след като му видях гърба при последния ми въпрос, исках само да го догоня и да го прегърна. Ще запомня как лежи под мен и ръцете му са около врата ми. Как диша в ухото ми. Как ми се смее, докато слиза от автобуса и идва към мен. Как се натиска в мен, когато му е студено нощем. Как примижава, когато ръката ми е в косата му. Как ме пита дали ще му липсвам.

Винаги ще ми липсваш. Винаги. Когато, както и да те загубя. Винаги ще ми липсваш.

20.01.2021г.
Ив

Дай ръка…

В разказа се говори директно за прелюдия към секс между двама мъже, така че ако темата не ви е приятна, по-добре прескочете тази публикация.

Зле ми е. Поредния период, в който това е нормалното мое състояние. Но освен, че ми е зле емоционално и психически, за което сам съм си виновен, ми е зле и здравословно. Поради куп дефицити и други глупости, които няма да разказвам сега, съм с ужасни болки в гърба и дори не мога да легна нормално. Лежа по корем, колкото и да е странно, се оказа, че в момента това ми е най-удобната поза. Михал е вкъщи. Имахме възможност да се видим днес и въпреки безкрайните ми настоявяния да не идва, той дойде. Не че не исках да го виждам. Но в това състояние въобще не ми е до секс, независимо в коя роля ще съм, а след предния път, когато подскочих, когато той ме докосна, не ми се иска да го разочаровам по някакъв начин отново. Но той настоява. В кръвта им е, на мъжете, които харесвам, да успяват да ме убедят да направя това, което искат.

Станах, колкото да му отворя и пак легнах. Не че ми е чак толкова зле физически, но предпочитам да си мисли, че е така, за да не опитва за секс. Но той се надвесва над мен, мушка ръка под блузата ми и докато обхожда с нея гърба ми, ме целува по врата.
– Не мога. – успявам да измрънкам.
Мога. Но ме е страх, че с емоциите, които ме нападат внезапно напоследък, ще превърна секса в ревлива драма. А това не е Водолея, който се наслаждава на сцени, в които съм слаб. И не искам на Михал да му се налага да ме търпи такъв.
– Аз само те целувам…
Но ето, че всякак успявам да го разочаровам, дори опитвайки се да не го направя. Усещам горчилката в гласа му, който толкова много обичам. Търся ръката му върху гърба си, за да я хвана и забивам лице във възглавницата, защото не знам дали ще успея да сдържа някоя нежелана емоция. Усещам как пуска ръката ми и ляга до мен. Направи го рязко и бързо, страх ме е да погледна, защото не искам да го виждам ядосан. И продължавам да стоя с лице, забито надолу. Докато не го чувам да диша по-странно и не усещам някакво слабо движение. Поглеждам го, а той е примижал и диша на пресекулки. Дънките му са разкопчани, ръката му е в дънките… Признавам си, последното, което очаквах да направи. След малко сваля дънките и ги хвърля някъде по земята, виждайки, че го гледам.
– Какво… – дори не знам какво точно да го попитам.
– Дай ръка. – тонът му е почти заповеднически.
– Казах ти, че…
Той не ме слуша. Взима ръката ми, облизва ми пръстите и я мушка в боксерките си. Но не я слага там, където предполагам, а намества пръстите ми, така че да вляза в него с тях. Гледа ме в очите, явно очаквайки, че ще съм разбрал намерението му досега.
– Вкарай ги. – каня се да възразя нещо, но не ми оставя такава възможност. – Моля те.
Влизам в него. Той примижава, диша тежко и побутва с ръце моята ръка, за да движа пръстите си в него. Стене, вдишва и издишва шумно, движи си таза, хапе устни. Преиграва. Знам, че преиграва. Знам колко и какво му отнема, за да се възбуди до толкова, че да започне да издава тези звуци. Знам, че го прави заради мен, макар да не ми е съвсем ясно защо реши, че искам това, но и тази мисъл ме изпълва с толкова нежност към него… Надигам се и го целувам. Бавно.
– Не искам да правиш нещо, което не ти се прави, заради мен.
Изважда ръката ми от себе си и я слага върху слабините си. Възбуден е.
– Според теб, не ми ли се прави?
– Насилваш се да…
– Не се насилвам. Харесва ми, когато знам, че ти действам.
И наистина ми действа. Дори с мисълта, че преиграва, за да ми хареса. Успява да се напъха под мен и успява да ме накара да правим секс. И то, докато аз съм активен. А малко преди това не исках да си вдигна главата от леглото.

Знам, че на някой ще му дойде в повече този разказ. Но това е моето място. И искам да запиша точно този миг. Да го запазя завинаги. Защото за някой може да е пошло и грозно, но за мен беше върховно усещане за обич. И колкото и зле да свършат нещата някой ден с Михал, дори само заради този един момент ще си е заслужавало.

10.01.2021г.
Ив

Рентген

Не помня колко пъти ми се е налагало да стоя пред нечий лекарски кабинет и единственото, което е било в главата ми е дали ще се наложи да си сваля блузата. Защото не знам. Не знам къде е останала някоя синина, не знам може ли да си проличи по нещо, когато е имало предишни удари. Знам, че едва ли някой ще предположи причината, ако случайно види нещо. Никога никой нищо не ме е питал. И все пак изпитвам ужас да си свалям блузата пред хората. Дори само мисълта, че някой може да се усети за нещо ме ужасява. Не искам никой да гледа на мен по друг начин, не искам това да им дефинира отношението към мен. Затова стоя пред рентгена, с направлението в ръка, чакам да ми дойде реда и треперя целия. Хората в чакалнята вероятно си мислят, че е от някаква болест, и не им прави особено голямо впечатление. Водолея стои до мен и ме държи през кръстта, напълно забравил, че някой от околните може да заподозре в какви отношения сме. И ми повтаря да спра, защото това е просто рентген и няма нищо страшно. Не мисля, че му пука дали ще се успокоя. Не това е причината да пренебрегне някой потенциален хомофоб. Причината е, че това ми състояние за него е деликатес. Безпомощното ми състояние, в което съм полуадекватен и не мога да се събера, за да се държа нормално. В началото на връзката ни той преяждаше с тези моменти. Сега ми се случват рядко и са деликатес, на който той няма да се наслаждава само гледайки, ще ме докосне, ще ме вземе, независимо кой друг какво ще си помисли. Това е по-силно от него.

От юни насам не се събличам само пред Водолея и пред лекарите. Събличам се и пред Михал. Макар че всячески се опитвам да избегна този момент, и дори, когато правим секс гледам да остана с блуза. Но се събличам. И той вижда неща, които не искам да види. И не си мълчи като лекарите. Но и той, и аз знаем, че не всички следи са видими. Последния път… Не го бях виждал много време, заради глупавите празници. И през този период Водолея си позволи нови неща. Не болезнени, не страшни. Но такива, които не ми се искаха. И се опитах да го спра. Опитах се или поне аз така си мисля. Зашото ми е ясно, че няма как да спра Водолея. Като заклинание е. Хипноза. Рано или късно правя каквото иска. Доброволно или не. Какво направи не мога да напиша в момента. Не искам. Не искам все още никой да си представя как точно това ми се случва. Става въпрос за просто сексуална техника, но не особено популярна. И всичкото ми желание за секс се изпари след това за доста време. До толкова, че когато видях за първи път Михал след две седмици и той се опита да докосне една по-интимна част от мен, аз подскочих и се дръпнах. Не мога да ви опиша как ме погледна тогава и как ми се искаше да направя всичко, само и само за да не виждам този поглед. На него се наложи да му кажа какво е правил Водолея, колкото и да не ми се искаше. Обичам го, заради всичкия бяс, който видях в очите му, заради яда, който изпитва, когато някой ме кара да правя нещо, което не искам. И може би защото толкова много го обичам, почти ме убиха думите му „Докога мислиш, че мога да го оставям да прави с теб каквото си иска, само защото си ме помолил? Колко още мислиш, че мога да издържа така?“. И за тези думи също го обичам, знам какво иска да каже. Но ме боли ужасно много, защото наближава момента, в който трябва да го пусна. Трябва да го пусна, защото не мога да карам някой да се мъчи, защото ме обича. Или защото аз го обичам. Колкото и да го обичам… Не мога да го карам да преглъща себе си и да приема нещо, което вижда като недопустимо, заради разни откраднати моменти с мен. Трябва да го пусна, да го убедя да си тръгне и да заобича някой, който няма да му отвръща с психическа нестабилност.

Реда ми за рентгена идва и влизам в залата. Водолея го няма, за да ме крепи и събирам целия си кураж, за да хвана ръба на блузата и да я дръпна нагоре, за да я съблека.
– Не, господине, няма нужда, снимката е само на шийните прешлени. Само обици или синджирче махнете, ако имате.
Предполагам на всеки му се е случвало да му се завие свят от облекчение. Дори лаборантката ме попита дали ми е станало по-зле. Как да обясниш на хората, че е обратното, а аз едва понасям да ми става по-добре?

Прибрахме се и с Водолея правихме първия нормален секс за тази година, в който той не се опитваше да наложи нещо, а аз не го молех да спре да прави нещо. И усетих някакво успокоение. Ще усетя ли същото, когато спра да тормозя Михал със синините по гърба си?

Като че ли имах друга идея за тази публикация. Но това успях да напиша, до толкова успях да се събера. Служебните листове, които по една случайност са пред мен през последните 30 минути подгизнаха. Колко жалко е зрял мъж да плаче? Не знам… Никога не съм знаел кой съм и къде съм. Но с Михал намерих едно място, което ми дава усещания, които не смятах за възможни за себе си. И въпреки, че съм наясно от самото начало как ще приключи всичко, не знам, наистина не знам как ще продължа, когато това място изчезне. Може ли човек а се губи все повече и повече непрекъснато?

Както винаги, щастието прелива от мен, когато имам имен ден.

07.01.2021г.
Ив

Клише

– Не ги отваряй.
Говори за очите ми. Аз съм легнал. Той е седнал, надвесен над мен. Краката ми са оплетени около кръста му. Ръката му е под блузата ми, върху корема ми. С другата държи една от моите ръце. Не мога да се сдържа, отварям очи и виждам лицето му на сантиметри от моето. Става ми смешно. Смея се. Той също.
– Нали ти казах да не ги отваряш?
Надигам глава, слагам другата си ръка на врата му и го целувам. Ако тук и сега спре времето… Или не. Да не спира. Просто някак да запечата този момент в ума ми. Ярко и цветно, както го виждам сега. Както го усещам на какво ми мирише и както дъха му ми топли врата, когато целувката спира и той се навежда лека настрани от лицето ми. Както се надигам, сядам в него и го целувам по-настървено. А той се хили, докато го правя. Не се смее, а точно се хили. Наслаждава се, на желанието ми за него. Поне така го усещам. Поне той така казва. И докато го стискам, и прегръщам, се мъча да запомня всичко, всяка минута, секунда, всяко усещане, което ми носи. Михал. Моят Михал.

Наближават седмици, в които няма да мога да го видя, да го докосна. Милион пъти си разяснявах, че всичко, което правим е нередно и че колкото повече обстоятелствата допринасят да спрем да се виждаме, толкова по-добре. И при все съвсем ясните обяснения, които разумът ми има за това, сърцето ми отказва да го проумее. Да, знам, ужасно клиширано и сладникаво. И ми е все тая дали е така. Искам всеки малък миг с него, който мога да имам. Всеки. Дори да трябва да си изтръгна сърцето, когато все някога спрем да се виждаме и за да спре да ме боли след това. Дори да звучи като заучени реплики от евтин, любовен роман. Дори да знам, че наранявам и двамата, и това е най-егоистичното нещо, което някога съм правил. Ще приема всяко реципрочно действие който Водолея ми измисли, когато разбере. Защото той ще разбере, рано или късно. И това ще е края. Понякога си мисля, че е по-добре Михал да се влюби в друг или просто с времето чувствата му към мен да изстинат и той да се откаже от половинчатата връзка, която му давам в момента. Но истината е, че не искам да виждам как охладнява спрямо мен. Искам да ме е искал до последно.

Много добре знам колко низко падение е всичко това. И не искам да се поправям. Всичко в моя живот е поредния наркотик, за който знам колко фатално е да го взимам, но докато не застраши живота ми и не се намеси друг, просто не мога да се спра.

09.12.2020г.
Ив

Стъклено

През април ще станат 20 години. 20 години, откакто един приятел на баща ми реши да приключи набързо с каквото беше останало от детското ми съзнание. Избягвам да наричам нещата с истинските им имена, когато пиша тук за това, но този път може би ще го направя. С други думи ме насили сексуално. и продължи да го прави още около шест години. По-скоро около четири, защото последните две години бях спрял изобщо да се съпротивлявам и доброволно го оставях да прави каквото си иска. Не мога да ви обясня защо, не защото не искам, просто аз самия не знам нещо пречупи ли се или какво ме накрая просто да му се оставя. Но може би това го отказа. Може би вече не му беше интересно, когато не се съпротивлявах. А може би просто пораснах.

Не казах на никой, на който трябваше да кажа – учители, полиция, родители. Особено на родителите ми. Хем правех всичко възможно да не разберат, хем им се сърдех, че не се досещат. Последните години, които прекарах в родния ми дом, с тях, бяхме в ужасни отношения. Когато се изнесох на 17 и половина, нещата се влошиха. До степен, че с баща ми не си проговорихме три години. Звучи ужасно, но след три години в един момент се оказах толкова болен, че баща ми все пак се притесни и се свърза с мен. От тогава крепя отношенията между нас, като нещо много чупливо. Внимавам какво му казвам, не възразявам на нищо, което той ми казва, за да не вземе да се счупи нещо между нас и пак да го изгубя.

Този, който ме насилваше, е приятел на баща ми. Близък, може би най-близкия в доста дълъг период от време. Продължаваше да бъде, докато крепях нашите чупливи взаимоотношения. Продължавах да предпазвам баща ми да не разбере. Но покрай няколко случайни ситуации се разбра, че между мен и съответния човек стои някакво напрежение. Баща ми се опита многократно да разбере от мен защо това е така, но аз продължавах да мълча. Беше ме страх, че няма да ми повярва, Знаех, че мълчанието ми оставя съвсем погрешни впечатления, но мислех, наистина мислех, че няма да ми повярва. И въпреки това проължавах да се надявам, че някой, някак си ще се досети…

Нищо не се изясни в онзи момент. Но в момента около баща ми има друго дете. Все още твъре малко, за да имам някакви притеснения, но реших, че независимо дали има някаква опасност или не, трябва да съм предупредил. Реших да говоря с майката на детето. Да, толкова съм страхлив, дори в опит да предпазя някой друг, не мога да се изправя директно пред баща ми и да му кажа. В типично мой стил започнах разговора по-възможно най-заобиколния начин, разпитвайки колко близки са баща ми и въпросния в момента. Разбрах, че след ситуациите, в които се е усетило напрежение между нас, баща ми се е отдръпнал. Не защото е смятал, че онзи нещо ми е направил. Баща ми се е замислил, че въпросния е стар ерген, който рядко са виждали с жена. Зачудил се е дали и той не е гей, дали аз не съм знаел за това, и дали не съм бил влюбен в него, но по тийнейджърски съм си изразявал несподелената любов в лошо поведение спрямо околните. Не мога да се сърдя на баща ми за тези изводи. Ако цял живот си вярвал на някого, едва ли би ти минало през ума, че би направил нещо лошо на детето ти. Но все пак нещо е накарало баща ми да се отдръпне от този човек, който е бил най-близкия му приятел десетилетия наред. И аз, с целия трепет на наивното си сърце, мислех, че това е станало, защото баща ми е усетил, че синът му усеща напрежение в присъствието на този човек. И това ме накара да изпитам кратко, но неописуемо щастие.

Но тук идва момента, в който ми беше споделено, че въпросния от няколко месеца насам се подвизава с жена около себе си. И нещата явно били сериозни, той явно не е гей. И се върнах обратно на земята. Баща ми, след като констатирал, че явно този човек, не е гей, щом заформя сериозна връзка с жена, искрено съжалил за отдръпването си от него и се чудил дали да не подновят отношенията си. Това е бил проблема, че може би е гей. Гей, какъвто съм и аз. И след 14 години, в които баща ми вече е наясно, че аз съм гей, сексуалната ориентация е причина да отбягва някого. И то подозренията за това, а не нещо установено със сигурност. Но това, че баща ми страни от хора като мен, не е основното. Основното е, че моите отношения с някого и явното напрежение между нас, не е причина баща ми се да се отдръпне. Не е. Това просто някак не е важно. Не е важно да се разбере какво е точно. Просто не е важно. Аз съм онзи негов син, с чиито наклонности той с усилие се примирява. А това, че някой ми създава дискомфорт, не е повод за нищо.

Знам. Знам, че баща ми не е виновен. Няма да прекратя отношенията с него, дори отново да си станат така близки с въпросния(макар че се надявам да не се случи, защото аз все пак предупредих майката, с която говорих). Все така с внимание ще се отнасям, със страх да не счупя крехкото между нас. Но може ли тук и сега, за малко да му се ядосам? За малко да си представя, че му казвам „Майната му на този боклук и това дали сте приятели, не бях ли по-важен аз?“? Спрях ли наистина да бъда толкова важен, тогава, когато бях едва на 17 и реших да им кажа какъв съм? Спрях ли наистина? И за двамата, и за баща ми, и за майка ми. Толкова ли беше нужно, за да отместят от графа „важни“ единственото си до онзи момент дете?

Ще продължвам да крепя стъклените ни отношения, да не бъдат строшени от някой повей на вятъра. Но мога ли да си позволя поне от време на време да им се ядосам, че да бъда просто аз, за тях не се оказа достатъчно?

03.12.2020г.
Ив

Ще ми простиш ли…

Ще ти кажа. Все някога ще ти кажа и все някога ще спра. Освен, ако ти не си се досетил вече. Свикнах да имам и двама ви. Знам колко лошо е това. Знам колко егоистично е. И не мога. Също като с разните субстанции. Трябва да стане някакво сериозно сътресение, за да се откажа от нещо, което ми носи толкова много удоволствие. Грешно удоволствие. И удоволствието е не само да имам Михал паралелно. А да имам двама ви едновременно. Никога, наистина никога преди не съм си и помислял, че мога да искам нещо толкова нахално. Но искам и двамата. Въпреки вината, която ме разяжда и ме вкарва в дупки постоянно, аз усещам някакво щастие и пълнота, която не съм имал досега. И това чувство не иска да изключи нито един от двамата.

Не исках това да напиша, но се изгубих в собствените си мисли. Поне някои неща явно никога няма да се променят. Само че преди умът ми го разбъркваха субстанциите и Водолеят. Сега си го разбърквам съвсем сам.

Или винаги съм го правил сам с това, което съм разрешавал на други?

Но аз знам при кой ще се върна, знам с кой ще искам да бъда на финала? Но той дали ще ми прости месеците егоизъм…

19.11.2020г.
Ив

Near Miss

Не помня къде го гледах и кой комик беше, но някой се шегуваше, че не трябва да се казва near miss, когато без малко си пропуснал нещо фатално, а по-скоро near hit, защото без малко да се удариш, а не без малко да го пропуснеш. Тогава беше смешно като го гледах. Днес ме е страх като го мисля.

Водолея замина сутринта по работа, за едно денонощие. С колата на негов приятел. Не планирах да викам Михал вкъщи при първия възможен момент, но се оказа, че той е свободен, иска му се да дойде и… Трябваше да дойде вечерта, но аз свърших работа по-рано и му казах да дойде следобеда, ако иска. Дойде. Не знам как ме убеди да излезем. Беше ми студено, на него също, но той твърдеше, че трябва да стоя и на въздух, не само между четири стени. Излязохме до една от близките беседки, между два от съседните блокове. Оказа се, че якето ми е твърде тънко. Помолих го да ме чака в беседката, докато отида до вкъщи да го сменя с по-дебело. Отключих входната врата, влязох в коридора на апартамента и не знам как не получих инфаркт. Водолея стоеше срещу мен. Глътнах си езика. Само си повтарях, че съм сам, той нищо не е видял, трябва да се опомня и да спра да се издавам. Мъчех се да разгадая ядосан ли е. Не ми изглеждаше така.

– По-рано ли свършихте? – успях да дойда на себе си.

– Да. – след това се наведе и ме целуна, което доста ме успокои, но последвалия въпрос ме върна отново към параноята – Сам ли си?

Смотолевих, че съм сам, няма с кой да съм и че съм излязъл за малко на въздух, но холяда теории минаха през ума ми. Беше ли ни видял с Михал на беседката? Беше ли ходил въобще някъде или беше дебнал какви ги върша в негово отсъствие? Не е като да не го е правил преди. И дали този near miss, не беше подарък от съдбата, но и намекване, че другия път случайностите няма да са в моя полза, и може да не доживея дори да си отворя устата, за да се опитам да обясня? А дали той не знае отдавна? Понякога си мисля, че знае, но предпочита да се прави, че не знае и може би все пак го е страх да не ме изгуби? А вероятно всичко е просто „гузен негонен бяга“ от моя страна?

Не знам. Но знам, че сърцето ми почти спря. И докато той ме прегръща тази вечер и ме пита дали треперя, защото ми е студено, аз си мисля как дори следващия път да е отново near miss, нещо в мен ще се пръсне от уплах. От уплах… Не, това е лъжа. Сърцето ми ще се пръсне от вина. Заради този, който би път напразно и ме чака притеснен да намеря начин да му пиша защо не се връщам. И заради този, който ме прегръща, когато ми е гузно, че му изневерявам…

10.11.2020

Ив