Стъклено

През април ще станат 20 години. 20 години, откакто един приятел на баща ми реши да приключи набързо с каквото беше останало от детското ми съзнание. Избягвам да наричам нещата с истинските им имена, когато пиша тук за това, но този път може би ще го направя. С други думи ме насили сексуално. и продължи да го прави още около шест години. По-скоро около четири, защото последните две години бях спрял изобщо да се съпротивлявам и доброволно го оставях да прави каквото си иска. Не мога да ви обясня защо, не защото не искам, просто аз самия не знам нещо пречупи ли се или какво ме накрая просто да му се оставя. Но може би това го отказа. Може би вече не му беше интересно, когато не се съпротивлявах. А може би просто пораснах.

Не казах на никой, на който трябваше да кажа – учители, полиция, родители. Особено на родителите ми. Хем правех всичко възможно да не разберат, хем им се сърдех, че не се досещат. Последните години, които прекарах в родния ми дом, с тях, бяхме в ужасни отношения. Когато се изнесох на 17 и половина, нещата се влошиха. До степен, че с баща ми не си проговорихме три години. Звучи ужасно, но след три години в един момент се оказах толкова болен, че баща ми все пак се притесни и се свърза с мен. От тогава крепя отношенията между нас, като нещо много чупливо. Внимавам какво му казвам, не възразявам на нищо, което той ми казва, за да не вземе да се счупи нещо между нас и пак да го изгубя.

Този, който ме насилваше, е приятел на баща ми. Близък, може би най-близкия в доста дълъг период от време. Продължаваше да бъде, докато крепях нашите чупливи взаимоотношения. Продължавах да предпазвам баща ми да не разбере. Но покрай няколко случайни ситуации се разбра, че между мен и съответния човек стои някакво напрежение. Баща ми се опита многократно да разбере от мен защо това е така, но аз продължавах да мълча. Беше ме страх, че няма да ми повярва, Знаех, че мълчанието ми оставя съвсем погрешни впечатления, но мислех, наистина мислех, че няма да ми повярва. И въпреки това проължавах да се надявам, че някой, някак си ще се досети…

Нищо не се изясни в онзи момент. Но в момента около баща ми има друго дете. Все още твъре малко, за да имам някакви притеснения, но реших, че независимо дали има някаква опасност или не, трябва да съм предупредил. Реших да говоря с майката на детето. Да, толкова съм страхлив, дори в опит да предпазя някой друг, не мога да се изправя директно пред баща ми и да му кажа. В типично мой стил започнах разговора по-възможно най-заобиколния начин, разпитвайки колко близки са баща ми и въпросния в момента. Разбрах, че след ситуациите, в които се е усетило напрежение между нас, баща ми се е отдръпнал. Не защото е смятал, че онзи нещо ми е направил. Баща ми се е замислил, че въпросния е стар ерген, който рядко са виждали с жена. Зачудил се е дали и той не е гей, дали аз не съм знаел за това, и дали не съм бил влюбен в него, но по тийнейджърски съм си изразявал несподелената любов в лошо поведение спрямо околните. Не мога да се сърдя на баща ми за тези изводи. Ако цял живот си вярвал на някого, едва ли би ти минало през ума, че би направил нещо лошо на детето ти. Но все пак нещо е накарало баща ми да се отдръпне от този човек, който е бил най-близкия му приятел десетилетия наред. И аз, с целия трепет на наивното си сърце, мислех, че това е станало, защото баща ми е усетил, че синът му усеща напрежение в присъствието на този човек. И това ме накара да изпитам кратко, но неописуемо щастие.

Но тук идва момента, в който ми беше споделено, че въпросния от няколко месеца насам се подвизава с жена около себе си. И нещата явно били сериозни, той явно не е гей. И се върнах обратно на земята. Баща ми, след като констатирал, че явно този човек, не е гей, щом заформя сериозна връзка с жена, искрено съжалил за отдръпването си от него и се чудил дали да не подновят отношенията си. Това е бил проблема, че може би е гей. Гей, какъвто съм и аз. И след 14 години, в които баща ми вече е наясно, че аз съм гей, сексуалната ориентация е причина да отбягва някого. И то подозренията за това, а не нещо установено със сигурност. Но това, че баща ми страни от хора като мен, не е основното. Основното е, че моите отношения с някого и явното напрежение между нас, не е причина баща ми се да се отдръпне. Не е. Това просто някак не е важно. Не е важно да се разбере какво е точно. Просто не е важно. Аз съм онзи негов син, с чиито наклонности той с усилие се примирява. А това, че някой ми създава дискомфорт, не е повод за нищо.

Знам. Знам, че баща ми не е виновен. Няма да прекратя отношенията с него, дори отново да си станат така близки с въпросния(макар че се надявам да не се случи, защото аз все пак предупредих майката, с която говорих). Все така с внимание ще се отнасям, със страх да не счупя крехкото между нас. Но може ли тук и сега, за малко да му се ядосам? За малко да си представя, че му казвам „Майната му на този боклук и това дали сте приятели, не бях ли по-важен аз?“? Спрях ли наистина да бъда толкова важен, тогава, когато бях едва на 17 и реших да им кажа какъв съм? Спрях ли наистина? И за двамата, и за баща ми, и за майка ми. Толкова ли беше нужно, за да отместят от графа „важни“ единственото си до онзи момент дете?

Ще продължвам да крепя стъклените ни отношения, да не бъдат строшени от някой повей на вятъра. Но мога ли да си позволя поне от време на време да им се ядосам, че да бъда просто аз, за тях не се оказа достатъчно?

03.12.2020г.
Ив

Вина

Колко силна е вината от това, че си се предал? И кара ли те да се бориш от тук нататък или започваш винаги да се предаваш?  И когато си се предал на човек, който те е насилвал, това става ли ти модел на поведение? Търсиш ли си винаги някой, който да иска да му се предадеш?

Измислял съм си много причини за времето, когато доброволно започнах да правя секс с него. С човека, който четири години преди това ме насилваше при всеки удобен случай. Измислях, че искам връзка, а не мога да общувам с други хора. Измислях си, че разумът ми ме е предал и вече не знам какво правя. Измислях си, че го харесвам. Не съм сигурен защо започнах да го правя доброволно. Може би в един момент просто ми се струваше по-лесно, отколкото да се боря. По-лесно, отколкото да мисля постоянно колко е ужасно всичко, което ми се случва. Може би в един момент повярвах на това, което той постоянно ми казваше, че никой друг няма да ме иска, че с никой друг няма да имам това, което имам с него. Когато тялото ми започна физически да реагира на неговите докосвания, тогава започнах. Нещото, от което ме е страх най-много, е че съм започнал да ходя, защото може би са ми харесвали някои негови докосвания, тези, на които е реагирало тялото. Това в никакъв случай не е било някакво осъзнато харесване, някаква осъзната причина, заради която започнах да не се съпротивлявам. Всъщност харесване в никакъв случай не е и точната дума. Беше физическа реакция, на търкане, на движение. Не на човека. И тази реакция ме ужасяваше. Но дали все пак не е била причината…

Изпитвах вина още от първите пъти, когато бях на 11, и когато единствената ми реакция беше да се гърча, да се дърпам, да плача. Но вината, която дойде след като спрях да се съпротивлявам… Тогава ми минаха първите мисли за самоубийство. Понякога си мисля, че ходенето при него също е бил опит за ментално самоубийство. Исках толкова много да разбъркам всичко в ума си, че да го изгубя тотално. Да не знам какво усещам, какво се случва. Да избягам в някаква друга реалност. Предпочитах да си изгубя ума, отколкото да знам какво се случва реално. Но знаех какво се случва. И продължавах да ходя. Може би се наказвах по този начин. Защото знаех колко по-виновен се чувствах след всяко доброволно ходене при него. Може би исках да се чувствам зле. Всъщност това последното е почти сто процента сигурно, до ден днешен имам моменти, в които сякаш имам нужда да се чувствам зле.

Идваше след училище. Не всеки ден. Спираше колата пред входа. Аз се качвах, без да говоря. Знаех, че отиваме у тях. И той почти не говореше. Може би малко повече от мен, задаваше въпроси понякога, моите отговори бяха с кимане на глава или едносрични думи. Аз не правех нищо. Оставях го. Да ме съблича, да ме докосва, да продължава както иска… Не се дърпах, не казвах „не“, както правех преди това. Но и не се чувствах добре. Въпреки физическите реакции на тялото ми, не се чувствах добре.

Дали просто не си повтарям една лъжа, за да си повярвам, че е истина?

Най-хубавото във всичко това, е че сякаш в този период угасна интереса му към мен. Ходенията у тях намаляваха, намаляваха… След около година почти спряха. След това има само още няколко случая, в които той се е възползвал от удобни моменти, когато сме се озовавали двамата на едно и също място. Бяха през голям период от време. И ми се струва, че това бяха просто случайности. Не нещо което той е планирал и е мислил както да направи, както беше във всичките години преди това. Дълго време мислих, че вероятно това, че не се дърпам, му е убило интереса. Дори се обвинявах и че не съм спрял да му се дърпам по-рано. После осъзнах, че вероятно не е това, а просто съм пораснал. Въпреки, че той веднъж ми каза, че ме е чакал да порасна, за да направи първия си опит. Но ако в нормалния човешки ум да спиш с 11-годишен е извратено, в неговия може би е извратено да спиш с 8-годишен, примерно. На 11 вече не си точно малко дете. И интереса му започна да замира, когато започнах да пораствам. Защото за него 16 е, както за някой млад човек би звучало 60. Няколко пъти ми е казвал, че има чувства към мен, че не е заради годините ми или заради вида ми. А е защото съм аз. Защото съм специален. Може би защото съм бил толкова много специален, съм имал честта да получавам някои случайни, непланирани ласки до преклонната възраст от 17 години. Излишно е да казвам още колко много вина добавя идеята, че ме е насилвал, не защото съм бил дете, а защото съм бил точно аз. И колко съм се чудил какво точно в мен е трябвало да бъде различно, за да не ме поиска той.

Нищо не си изясних с тази публикация. Но имам нужда да говоря за този момент. Защото мисля, че това е периода, който съсипа из основи това, което е в мен. Периода, от който изпитвам най-голям срам. Периода, заради който вероятно бих получил най-много обвинения и най-малко разбиране. Но как да ме разберат другите, когато дори аз сам не съм се разбрал напълно?

09.05.2018г.
Ив

Не съм приключил…

Мислих, че съм приключил тук. Не, не мислих, че моя Водолей, ще спре с агресивните си изблици. Още по-малко мислих, че съм преборил някакви демони от миналото. Но мислих че съм спрял да се чувствам сам. Мислих, че съм намерил достатъчно хора, които са ми близки, от които не се притеснявам, които могат да бъдат някъде около мен, когато ми е зле. Няма как да имам такива хора за постоянно. Не мога да пренебрегвам съветите им и да продължавам да ги тормозя със себе си. Не мога, нямам право. А и една част изчезнаха в последните месеци по една или друга причина. А ми е толкова трудно да намирам близки хора…

Не искам никой да ми липсва. Искам да стоя на дивана, на който стоях цяло лято. Напушен и какво ли още не. Забравил всичко и всеки. Искам Феодора да е на себе си и да може да ме слуша, и да не мисли, че съм искал нещо да й отнема. Искам Хриз да имаше време и желание да ме погледне като преди. И колко много ми се иска поне веднъж да можеше да прегърна Иън, просто да стоя до него, да заспя до него… Или майка ми и баща ми да…

Толкова много го обичам… Знам, че е прав и че понякога сам си го търся. Но има моменти, в които бих дал всичко да не удря повече. Да не треперя, да не се стряскам постоянно. Когато ми е зле да е опора, а не да влошава нещата…

Знам, че всичко ще отмине, както винаги е минавало. И се е връщало. Но явно съм достатъчно сам, поне вътре в себе си, за да не мога да приключа тук.

14.11.2015г.
Ив

Хареса ти

Предупреждение – този разказ е изцяло за секс и е твърде описателен, за хора, които не си падат по директно казаните неща.

Нежно. Много нежно и бавно. От онова безкрайно, бавно нежно, когато всичко наоколо ти се размива и усещаш само човека до теб и в теб… Онова нежно, което понякога не мога да понеса. Което ми напомня, че нещо не е както трябва. Което ми напомня, че рядко ми се случва да е толкова нежно и за моята психика е в повече да прави сравнения между нежното, това, което получавам по принцип, и това, което съм получавал някога. Знам, че всичко е само в главата ми и сам правя така, че да ми действа зле нежния секс понякога. Знам, че мога да направя така, че да мога да му се наслаждавам. Знам. Но искам ли… Колко не на място се чувствам, докато го правим така?

Явно много не на място, защото този път не мога да се преборя със себе си и да се оставя на движенията му, без да реагирам. Обикновено той сам усеща, че нещо не е наред и спира. Сега аз спирам. Измъквам се изпод него и сядам на ръба на леглото, с гръб към него, чакайки реакция, защото знам, че това може и много да го вбеси. Чувам тежко въздишане и усещам ръка на гърба си, и някакво набързо смотолевено „Всичко е наред.“ – явно този път ще ме разбере. Всъщност знам, че има пъти, включително сега, когато той прави всичко възможно да е нежно и да ми хареса, и искрено съжалява, когато не се получава.
– Това заради рождения ден ли е? – той е вече седнал зад мен и говори до ухото ми. В гласа му има усмивка, опит да закара настроението в друга посока. Скоро имам рожден ден и говорихме на шега, че вече не пораствам, а остарявам на рождените си дни. Успявам да му върна някаква усмивка. – Нали знаеш, че няма значение на колко си, когато и да те погледна, виждам онова 17-годишно детенце, което го беше срам да си каже името, когато се запознахме.
Може би звучи като комплимент. Но не е. Казано е с усмивка, но е самата истина. А защо е лошо? Водолея умира да ме вижда така, като онзи 17-годишния, който бях, когато се запознахме. Не защото съм изглеждал по-млад, по-малък или по-красив. А защото бях свит, плах, мълчалив, неуверен, нестабилен, беззащитен, лабилен, травмиран, имащ огромна нужда от някого, тийнейджър. Не знам доколко сега не съм все още такъв. Макар че все ми се иска да вярвам, че съм преодолял донякъде себе си. Но това иска да вижда той, онова момченце, което има болезнена нужда от него и не може да диша само. Знам, че така му харесвам повече и се чувства по-силен и уверен. А лошото е, че и аз харесвам, когато ме вижда така, и напълно доброволно се оставям да бъда контролиран на всяка крачка. Харесва ми да бъда в ролята на жертва. Знам, че всико, което ми се е случвало, предполага друго, изпитвам срам, че искам да е така. Но искам да е така. Да съм безпомощен и слаб в очите му, и да завися, и разчитам на него.

Казвал съм неведнъж, че Водолея често ми чете мислите или просто вече дотолкова сме свикнали един с друг, че се разбираме по движенията на тялото. Докато ми се усмихва, ме бута по гръб на леглото и слага ръцете над главата ми, като ги държи с една ръка. Другата прокарва надолу и накрая вкарва два пръста в мен. Задъхвам се, дори не разбирам как се озоваваме толкова бързо в тази поза и кога сменя усмихнатото настроение с доминантното. Но понякога това не ми пречи. Напротив… Усещам как сам се движа около пръстите му и дишам по-учестено, докато лицето му е на сантиметри от моето.
– Искаш ли да ме целунеш?
Това е единствената мисъл в ума ми в момента. Искам да го целувам, докато ми се завие свят и не трябва да си поема въздух. Понякога, когато ме усеща така, го обичам още повече. Той стои пред мен, на разстояние, на което не мога да го целуна и се усмихва. Не му отговарям, само дишам тежко.
– Много ли?
– Много.
Трябва да видите колко самодоволна гледа в такива моменти. Но дори това ми вляие.
– След малко ще те пусна и ще се изправя. Като те пусна, се изправяш веднага и започваш да ме целуваш. И няма да спираш, докато аз сам не се дръпна. Каквото и да ти правя, каквто и да усещаш, дори да искаш да питаш нещо, или да искаш да издаваш звуци, няма да спираш.
Дори тона, с който го казва, ми действа. Да не говорим, за идеята, че той явно ще прави нещо, което ще ме кара да искам да спра. Идеята, че може и да не се справя с това, което иска, дори това ме възбужда. И докато ме гледа право в очите, той се навдига от мен и сяда. Бързо се изправям и аз, сядам в него и започвам с нетърпение да го целувам. Почти настървено. Усещям пеперуди в стомаха си, тръпки по цялото си тяло. Усещам го, че се усмихва.  И тогава започва да се наглася така, че да ми го вкара. Целувайки ме. Знаейки, че първото вкарване винаги ме заболява и издавам звук, дори да е внимателно, а той не се кани да го направи внимателно. Усетил какво става, дишам по друг начин, но той не спира, макар че разбира колебанието ми. Продължава да се наглася и накрая успява да го вкара. Рязко и докрай. За шестте години, в които сме заедно, сме правили много неща. Понякога контрола ми се губи, но понякога тренировките дават резултат. Присвивам очи, разтрепервам се, но не спирам да го целувам, докато го вкарва. Когато е вътре, той се дръпва. Усмихнат. Доволен. И ме гледа, докато аз дишам задъхан.
– Давай.
Очите ми гледат въпросително, макар че познавам този тон, той е тих и равен, но не търпи вазражения. И двамата знаем, че аз не съм добър в това аз да съм активен с движенията, и рядко ми харесва аз да задавам ритъма. Но той ме гледа все така неумолимо и повтаря с по-твърд тон:
– Давай!
Започвам да се движа върху него, знам колко неравномерни са движенията ми и не се получава както би трябвало, но и знам колко го възбужда да ме кара да правя неща, които не обичам да правя.
– Гледай ме.
Това да го гледам, допълнително нарушава ритъма ми, но изражението му ми действа много сериозно. Знам как се чувства, като контролиращ и владеещ положението и мен. Това възбужда и двама ни. Рязко той се навдига, бута ме назад, но не да легна, а да се облегна на ръцете  си, докато съм седнал със свити колене, но разкрачен. Намества се под мен и започва да се движи в мен. Бързо, рязко. С едната си ръка ми го хваща и я движи в същия ритъм. И двамата знаем какво достига в тази поза и какво докосва в мен. Не след дълго нацелва бутончето и на мен ми трябва по-малко от минута, за да свърша, а малко след мен го прави и той, в мен. Може би ви изглежда прекалено това с почти едновременния оргазъм, но не е нещо необяснимо – аз не мога да се контролирам, но той себе си  – да, и когато аз се празня, а той в същото време е в мен, усеща едни мои конвулсии около себе си, които го стимулират, и на които той се оставя, за да свърши. Едвам дишам, едвам виждам, ръцете и краката ми треперят, дори усещам, че ми премалява. Той се навдига, изважда го внимателно, прегръща ме и двамата лягаме на леглото, почти без никакви сили, без въздух, без думи. Усещам, че ме гледа. Поглеждам го, целувам го и му се усмихвам. А той се усмихва още повече:
– Хареса ти.
Хареса ми. А тона му е щастлив от констатацията и ме накара да си припомня колко не в ред сме всъщност ние двамата. Защо ли? Първо – хареса ми. Но той нямаше представа дали ще ми хареса. След като се провалихме с нежния опит преди това, просто го направи така, както му харесва на него. След като аз съм толкова труден за задоволяване, защо да не направи нещо за себе си. А това, че по една случайност и на мен ми хареса този път, е щастливо съвпадение, което той констатира с удоволствие.
Второ – хареса ми. Не знам и не разбирам логиката на това, човек, който е бил насилван, да се възбужда от грубо отношение в секса и да се разплаква от нежното. Да понася трудно нежността, а грубото да го кара да се задъхва от желание. Срам ме е, че съм такъв човек и че това, което твърдя, че ме е съсипало, унижило, ме е изкривило дотолкова, че да се чувсвам на място, само когато някой друг се опитва да ме контролира и унижава.

07.11.2013г.
Ив

Възстановка

Експерименти. Уж за мое добро. Понякога си мисля, че всички психологични писаници от научен тип по темата за сексуалното насилие са пълни глупости. А по-преките експерименти не трябва да бъдат препоръчвани на никого. Да, говоря по-лесно за това вече, споделих на няколко души. Но какво от това? Чувството на обреченост, внезапните депресии, дупките, в които си пропадам най-редовно, си остават. А може би няма как да бъдат напълно поправени никога?
Не знам дали не си го измисля, но Водолея твърди, че е чел, как разиграванто на ситуация, която преповтаря подобна случка имала ефект. Още с казването ми се стори абсурдно, но той настоява. Казвам му набързо репликите му и последвалите действия. Още със сядането на дивана до него ми става зле. С прилиближаването, с опипването, със същите думи, които вече веднъж ми бяха казани в реалната ситуация. Гласа е друг, докосването е друго и като затворя очи, пак виждам Онзи, който…
Не дочаквам момента, при който в реалната ситуация станах и побягнах към вратата, правя го преди това. След две крачки Водолея ме настига и ме притиска до стената, както е по сценарий. В един момент си спомням че това е той, че нищо лошо няма да стане, че просто разиграваме нещо, уж с цел да помогне. Упокоявам се, отпускам се. И тогава той ме пита къде точно са ни били ръцете, краката, как ме е натискал, кое е разкопчавал, какво ми е казвал. С всеки нов въпрос, с всяко обяснение, той копира, прави това, което ми е правено преди години. А аз треперя. И защото си спомням, и от хладнокръвието, с което го прави, без капка колебание дали да натисне така и дали няма да ме заболи. Когато съм съблечен някакси си отдъхвам, че вече приключваме и скоро ще спре. Нямаме уговорка да продължим докрая. Той не спира. Започва рязко, продължава, забързва ритъма. Аз се дърпам. Дърпам се, бутам го, моля го да спре. А той вероятно си мисли, че просто играя. А аз просто искам да спре наистина, защото стана търде реалистично, а на него му харесва твърде много и се опиянява. Вече не викам толкова, давя се в някакви сълзи, не ми стига въздуха, прималява ми, причернява ми, не усещам… Свлякъл съм се в ръцете му. Само за секунди съм припаднал, а той виси над мен и ми казва, че сигурно добре сме се справили, щом ефекта е такъв. Нямам сили да му кажа, че почти го усетих сякаш той ме насили този път, а не този от миналото ми. Просто се радвам, че свърши. Физиономията на Водолея е почти самодоволна. Свършил е, когато съм припадал. Не му било цел, просто така се случило. Сега знам, че никъде нищо не е прочел. Искал е да го направи така, но в последните месеци е мил с мен и не е искал да прекратява и този период. И ето, намери си начин.
Не че не съм го знаел досега, но той има нужда от това насилие. Има нужда да се усети контролиращ, заповядващ, разполагащ. Иска да е мил  с мен, но има други нужди. И те ще избият някога отново, и то не във сценка. При тези мисли пак не ми достига въздуха. Задъхвам се, свивам се. Той се навежда над мен, прегръща. А как виждам, че му харесвам именно така, беззащитен, безпомощен, нуждаещ се. Изпада в умиление, когато аз съм едно мекотело. Дишам все по-трудно…
– Поеми дълбоко въздух – дори и сега ми се струва, че самодоволството личи в гласа му. Вдишвам дълбоко и го гледам. И той изглежда дори щастлив. Разбирам го. Но понякога ми се иска да е невъзможно да си поема пак въздух.

06.09.2013г.
Ив

Специален

Винаги съм знаел, че има някакво усещане между нас, което не може да се обясни. Че той ме разбира и че аз го разбирам по начини, които нямат никаква логика, но са факт. Ирационално, както каза той. Но факт. Стрелеца. Да, може би изгубихме връзка през годините, може би спряхме да бъдем така близки, може би спряхме да можем да си казваме какво изпитваме един към друг. Но аз не съм забравил, че той каза, че по някакъв начин винаги ще ме обича и ще бъда около него.

За последните шест години казах на някаква бройка хора за нещата, които ми се случваха като… дете или тийнейджър, никога не знам какво да напиша. Имам нужда да говоря за периода с насилването. Усещам го. Изпитвам някаква вътрешна нужда да кажа на някой какво точно се е случило и в същото време ме обзема ужас, когато заговоря за това. Всеки път, когато съм го казвал на някой, го започвах с надеждата, че споделяйки, ще се почувствам по-добре. Чувствал съм се понякога, до някаква степен. Но в общи линии накрая в мен винаги остава усещането, че не съм казал докрай това, което искам, че не са ме разбрали, че не са ме усетили. Обикновено хората се страхуват да ме разпитват, на някои просто не им се говори за това, други ги е страх да не ми стане зле от въпросите. И обикновено ми казват да разкажа и кажа, каквото пожелая. Аз имам хиляди неща на ум. Отварям уста да ги кажа, но през ума ми минават безброй притеснения. А как така ще споделям на хората толкова брутални неща и ще ги заставям да изказват съпричастност? А ако не им се слуша, ако питат от учтивост? А ако не ми вярват? А ако се отвратят от мен и подробностите, които искам да има разкажа, все пак аз съм насиленият, би трябвало да не искам да чувам около себе си за такива неща, камо ли да искам да ги разказвам? И така, обикновено им казвам една крайно съкратена версия, със спестени подробности и заменени наименования, която в някои случаи дори не загатва какво точно ми се е случвало.  И след като спра да разказвам, те спират да питат. И празнотата, усещането за недоизказаност си остава, а знам че на този човек не мога да говоря повече за това, по веднъж стига.

А Стрелеца… За всички 12 години, в които съм искал да говоря за това, никога не съм си представял по-точен начин да го направя. Той сякаш влезе в ума ми и усети всяко нещо, което съм изпитал. Не спря да ме разпитва. За периодите, за годините, за позите, за ситуациите, за него… С подробности. Отвратителни подробности, които никой не иска да чува, а мен ме е срам да кажа. Не спря да настоява, въпреки безбройните пъти, в които му казах, че искам да спрем. Не спря да ми казва „говори ми“. Не спря да задава въпроси. Най-точните въпроси. Зададени по най-бруталния, студен, информативен начин, въпросите, от които боли най-много, когато им отговаряш, но чиито отговори са ме задушавали 12 години. Накара ме да му разкажа за него. Да му кажа име, години и други подробности от живота му. На никой не съм казвал нищо конкретно за него. Казвам него, той, му, но не си позволявам пред никой да го обвържа с имена, години, конкретно описание. Стрелеца ме накара. Накара ме и да разказжа с подробности за няколко от пътите. Попита ме за точно тези съмнения, които винаги съм имал и аз. Накара ме да стигна до края. Така, както, убеден съм, само той може. И за първи път днес не усещам онова чувство  на заседнали в гърлото думи, които си умират да бъдат изречени, но си остават там. За първи път не се усетих сяккаш съм на километри разстояние от слушателя си и в ужас дали не съм прекалил с подробносите, и за какъв ще ме помисли. За първи път усетих някакво изпразване, отпускане, освобождаване. Единствено Водолея ме е карал да споделям толкова много, но никога толкова неща наведнъж, а подробностите за този който… тях ги знае само Стрелеца. За няколко часа той успя да ме накра да кажа толкова много, колкото не съм успял да кажа за 12 години на всички останали. И освен всичко друго, знам че ме разбра и усети всичко, което усещах, докато му говоря. И съжалявам, че чаках толкова много години, за да му го кажа.

Винаги съм знаел, че има нещо специално между нас. И сега вече никой не може да ме убеди в противното. Не ме интерсува с кой е, аз с кой съм, къде сме и колко често си говорим. Между нас има някаква подсъзнателна връзка, която никога няма да изгубим. Винаги ще го нося някъде в сърцето си. Той мен също.

07.08.2013г.
Ив

Не искам да знаят

Винаги съм мислел, че искам някак родителите ми да разберат за нещата, които ми се случваха като по-малък. Представях си как случайно разбират от някъде, как се доссещат по държанието ми или любимият им приятел се изпуска пред тях какво ми е правил. Представях си как след това сякаш с магическа пръчка те оправят всичко, което се е случило и изтриват от главата ми всички лоши усещания изведнъж, без да ми се налага да мисля отново за тях някога в живота си. Явно когато сме деца ни сес трува, че родителите са всемогъщи. И се вбесявах, толкова много им се дразнех и м се ядосвах, че нищо подобно не им минава през умовете, че въобще не го допускат, че не могат да познаят, че нещо се случва със собственото им дете. Бях им бясен и сърдит с години за това, макар сега много добре да знам, че не е имало защо и че те нямат никаква вина, нито е имало как да предположат какво се случва. Вече не им се сърдя, но често си мислех и досега, че ми се иска някак да можех да им кажа. Дори един познат изрази мнение, че съм направил блога с надежда все някой от близките ми да попадне на него и да ме познае между редовете. Доскоро мислех и аз така.

Не е така. Ето че в един момент някой попадна на блога и ме разпозна. И изведнъж шанса родителите ми да научат това, което упорито крих от тях като дете, стана съвсем реален. Чувството, което изпитах беше задушаващ ужас и паника едновременно. Не, не искам майка ми и баща ми да знаят. Не искам да виждам погледите им след като разберат нещо такова. Достатъчно ми беше да видя погледите им след като разбраха, че съм гей, достатъчни са ми годините разочарование от мен, които още продължават. Не мога да добавя нищо подобно към досегашната картинка. Не искам да ги карам да се чудят защо не са разбрали, какво са пропуснали и дали са могли да ми помогнат. Няма смисъл да започнат да се обвиняват и те в нещо, за което със сигурност не са виновни, от това няма да стане по-добре на никого. Не искам и да и мислят, че това е причината да съм гей, не искам да мислят, че нещо го е причинило и че нещата са поправими, не искам повече да се опитват да ме променят и да ме върнат в „правия път“, не искам да има давам поводи да си мислят, че това е възможно. Но най-вече не искам да ме гледат с онези очи, които знаят какво се е случило с мен. Не искам да го знаят, не искам да ме виждат пречупен и унизен, не искам да мислят за мен по този начин. Знам, че не одобряват нищо, от това което правя и сега, но сега поне мислят, че всичко е по мое желание. Не искам да си ме представят безпомощен и подчинен. Не искам нито те да се притеснват за това, нито искам да усещам съжалението в погледите им.

Така че – не, не искам да знаят. Дори мислех да изтрия блога, за да съм сигурен, че никога няма да имат достъп до това, което съм писал, но истината е, че това място ми помага много точно по начина, по който е и не искам да губя това пространство, макар и виртуално, където мога да бъда какъвто си пожелая. Не искам да знаят. Достатъчно е, че сина им далеч не е онова, което са очаквали и живота ми с човека, който обичам повече от всичко на света, за тях е противен, неестествен и е повод за срам. Достатъчно е, че съм разочарование за тях във всяка една секунда. Не искам да знаят. Това си е мое бреме.

Моля те, не им казвай.

04.08.2013г.
Ив

Нищо

Замръзвам, когато чуя гласа му. След толкова години все още ми е изключително лесно разпознаваем, дори и през телефона, дори от метри разстояние до телефона. Забравям да дишам, когато го чуя. А това винаги става, когато говоря с баща ми. Забравям да мисля, спирам да мога да разсъждавам логично, спирам да говоря смислено, всъщност не чува дали говоря, не чувам какво пита баща ми, слуха ми се обостря само, за да разпознава онзи тембър, от който изпитвам ужас.
Сигурно съм пребледнял, защото Водолея оставя това, което прави и идва да ме пита с кой говоря и какво става. Разбира се, и на него не мога да отговоря, което го вбесява, искам да му кажа, но устата ми е пресъхнала и няма да излезе  и звук, ако я отоворя. Покрай въпросите на Водолея, някак се прокрадва  и гласа, който не искам да чувам, но слушам как казва на баща ми да ми прати много поздрави. Самата мисъл, че той мисли за мен в момента, ме кара да треперя. Идеята, че си спомня в момента, какво ми е правил преди 8-10-12 години, вкъщи, или в колата му и въобще къде ли не… Представям си го как си го мисли, как го възбужда, как му се иска и в момента, как ми праща поздрави, защото знае за какво ще се сетя, просто ми се повдига от всички тези мисли, вие ми се свят, не ми стига въздуха. Не мога да отговоря нито на баща ми, нито на Водолея. Ръцете ми трпеперят…
Последното, което си спомням ясно е как Водолея ми издърпва телефона от ръцете. Как се озовавам от единия край на стаята върху леглото, което е в другия край на стаята – не знам. Блокирал ли съм, припаднал ли съм, не знам и не помня. Помня само гласа му, който отчетливо казва „Прати му много поздрави.“. Едвам успявам да произнеса името му, когато Водолея за пореден път ме пита какво става. След може би 10-15 минути идиотски рев, в който не мога и не мога да се стегна и да обясня какво се случва, и след като съм му изкарал акъла, най-накрая все пак успявам да кажа, че просто съм говорел с баща си по телефона, когато съм чул гласа му(да, зная колко безкрайно смешна причина е това, не чувам този глас често, правя всичко възможно да не го чувам и когато все пак се случи, губя всякакъв контрол). Водолея изглежда успокоен от това, което съм обяснил, представям си какви неща съм го накарал да си представи, докато успея да му кажа. Явно доволен, че не е нещо сериозно, полу усмихнат, ми казва „Това е нищо, Иво, ще мине.“
Знам, че го казва за да ме успокои, за да не задълбава излишно и с надежда, че нещата ще се наредят все някак. И аз знам, че е нищо. И едно нищо, може да ме накара да спра да дишам. Съвета, че трябва да говоря за това, да споделям ми кънти в главата. Дори и преди малко седнах тук, за да споделя някоя случка от миналото, с повече подробности и то, но изскочи тази. Защото е по-безобидна, защото е бягство от същността на проблема. Как все някак ще се наредят тези неща, нямам никаква представа.

19.06.2013г.
Ив

Номерата на подсъзнанието

Мразя да сънувам понякога. Обясниха ми хиляди пъти как като жертва на насилие не трябва да пресирам спомена, а трябва да говоря за това, да споделям, да го повторя хиляди пъти и да го възприема, да свикна с мисълта, за да не се наложи да го преживявам наново всеки път, когато се сетя за това. ОК, да кажем, че са прави. И аз не се справям много добре с това. Но мразя когато подсъзнанието взима нещата в свои ръце и ми натриса всичко без да ме пита. И не разбирам защо когато се появи един такъв сън, следват безброй много след това. Нещо от рода на „като ще е гарга, да е рошава“? Много ми идват толкова рошави гарги наведнъж. Защото подсъзнанието ми го прави по гадния начин. Не само докарва спомените, така старателно подтискани, но ги омесва с някакви фантазии, които сънувам така живо, че през половината сън си мисля, че се случва наистина.

Сънувах, че са ме заключили някъде с Него. Случайно, нещо като заседнали в асансьор бяхме, но не точно. Случваше се сега. Не знаех, че съм с него, дори по-скоро в началото на съня беше друг човек, знаете как преливат сънищата. В началото само мълчеше и ме гледаше, а аз си мислех, че нещо не е както трябва, но това са си моите паранои. Знаех насън, че Водолея знае, че сме случайно заключени , обадил се е където трябва и съвсем скоро ще ни отворят. Насън се молех да стане преди да ми проговори. Попита ме дали имам огънче, аз казах, че не пуша. „Ха, че откога не пушиш?“ – ето при този въпрос в съня, човека се превърна в Него. Убеден съм, сигурен съм, че съм избълнувал нещо на глас. Не ми стигаше взъдух, натисках гърба си в стената, гледах в пода, не към него(аз и на живо не мога да гледам към него) и му повтарях, че вече не съм онова момченце. Не ме чуваше.

Веднъж бяхме на гости в друг квартал, уж за малко, стана много късно, а трябваше да си лягам заради училището на следвашия ден. Преди да успея да си отворя устата да настоявам баща ми да ме закара, той вече си беше предложил услугите. Имах чувството, че това е основната цел, заради която не пиеше по разни събирания, за да е готов на секундата да предложи да ме закара. Когато излязохме от апартамента го блъснах и му казах да ме остави намира. Почти ме довлачи до първия етаж и от там през една отключена врата, вероятно водеща към избите. Нямаше лампа, беше мръсно, не виждах нищо, усещах паяжини около лицето си. Бях на колене и си мислих, че дънките ми са нови и ще се похабят. Що за идиотска мисъл в такъв момент?! Но ясно помня, че си го мислих. После си мислих, че само трябва да започна да викам и все някой от входа ще чуе и ще дойде да види какво става, после ще извикат баща ми, който като разбере… Само да изивкам… Докато се навивах да го направя, той свърши.

Това беше и съня ми. Бях на колене, не виждах нищо, всичко, до което се докоснех, беше мръсно, и мислех че дрехите ми ще заприличат на нищо, Не точно изживяването беше същото, усещането. Помислих си пак да извикам, този път не за да чуе баща ми, а Водолея. Разбира се, понеже е сън, Той прочете мислите ми и каза въобще да не се опитвам, защото няма смисъл. „Кой според теб, ми каза къде да те намеря?“ – да, това беше отвратителното ми подсъзнание, което реши да ме накара да изживея нещата сякаш и Водолея има вината за всичко това. Сигурно съм се закашлял насън, защото се събудих, давейки се. Събудих и Водолея без да искам. Той ме питаше какво съм сънувал, аз си мислех само за последното изречение от съня ми и не можах да му отговоря нищо. На сутринта също едвам му говорих. Да, знам, че той няма вина, но моя мозък беше блокирал. Гледах в една точка. Чух го, че въздъхна няколко пъти и накрая каза „Ивайло, пак ли започваш?“. Не му казах нищо, докато не излезе от вкъщи. И съжалих, че не го направих в момента, в който чух колата да заминава. Цял ден искам да му звънна и да се извиня и нещо ми засяда в гърлото само като си го помисля. Да, пак започвам. А искам, много искам  да мога да говоря за това. Или не искам? Аз сам не се разбирам , не очаквам и някой, който ме чете, да го направи.

Ето, по един или друг начин споделих накякъв подтискан спомен. Не виждам наистина какво произлезе от това и как ми помогна.

10.06.2013г.
Ив

Само дата

Само дата е. Само дата. Само дата… Казвам си го всяка година. Казват ми го. Убеждават ме, че не съм сам, че е минало, че няма причина да се сдухвам повече, отколкото в който и да било друг ден, защото се е случвало и на други дати. Да, случвало се е. Аз имам досадния навик понякога да помня дати. Помня кога Водолея ме целуна за първи път, помня кога си разменихме халките, помня кога Иън ми каза, че ме обича за първи път, помня кога си срязах ръката, помня на коя дата се върнахме от Испания в България, на коя дата се запознах с Хризеидa… Запомних и това. Всъщност… Ако и някога да забравя някоя дата, тази няма да я забравя никога. Защото тогава спрях да бъда себе си, изгубих възможността да видя в какво може да се превърне истинското ми „аз“. На тази дата се появи това плахо, самосъжаляващо се, нерешително същество, което гледам всеки ден в огледалото. Което има много малко общо с истинското ми „аз“. Но какво е истинското „аз“ – не мога да си спомня. Дори не мога да си спомня дали харесвах момчета или момичета преди това.

Бях на 12. 11 и половина всъщност. И ми е странно, че са минали дванайсет години от тогава. Преодолях много неща свързани с това. Спрях да припадам по време на секс, спрях да блокирам, зяпвайки в една точка, без да отговярам на това, което ме питат, спрях да избухвам в плач по средата на весел разговор, спрях да треперя, само като се спомене бегло за изнасилване, спрях да получавам пристъпи на паника или да не мога да си поемам въздух, всеки път когато баща ми спомене думата „приятел“ или когато някой ме попита кога за първи път съм правил секс. Или ако не съм спрял нацяло,   то поне вече е изключение, а не ежедневие, както беше преди години. Преодолях толкова много неща, или поне свикнах с тях, но ми е странно, че са минали цели дванайсет години, защото си спомням всичко кристално ясно, сякаш се е случило вчера. Помня какво си мислех, какво усещах, какво исках. Знам че има хора, чието съзнание блокира спомените от изнасилването. Искрено им завиждам понякога. А мен и в момента ми се свива сърцето и ми изтръпва лявата ръка, като я напиша тази дума с „и“…

Само дата е. Само дата. Все още се боря с това да успея да разкажа някога, на някого, дума по дума, какво точно се случи последователно в онзи ден и какво усещах, докато се случваше.

24. 04. 2013г.
Ив