Не съм приключил…

Мислих, че съм приключил тук. Не, не мислих, че моя Водолей, ще спре с агресивните си изблици. Още по-малко мислих, че съм преборил някакви демони от миналото. Но мислих че съм спрял да се чувствам сам. Мислих, че съм намерил достатъчно хора, които са ми близки, от които не се притеснявам, които могат да бъдат някъде около мен, когато ми е зле. Няма как да имам такива хора за постоянно. Не мога да пренебрегвам съветите им и да продължавам да ги тормозя със себе си. Не мога, нямам право. А и една част изчезнаха в последните месеци по една или друга причина. А ми е толкова трудно да намирам близки хора…

Не искам никой да ми липсва. Искам да стоя на дивана, на който стоях цяло лято. Напушен и какво ли още не. Забравил всичко и всеки. Искам Феодора да е на себе си и да може да ме слуша, и да не мисли, че съм искал нещо да й отнема. Искам Хриз да имаше време и желание да ме погледне като преди. И колко много ми се иска поне веднъж да можеше да прегърна Иън, просто да стоя до него, да заспя до него… Или майка ми и баща ми да…

Толкова много го обичам… Знам, че е прав и че понякога сам си го търся. Но има моменти, в които бих дал всичко да не удря повече. Да не треперя, да не се стряскам постоянно. Когато ми е зле да е опора, а не да влошава нещата…

Знам, че всичко ще отмине, както винаги е минавало. И се е връщало. Но явно съм достатъчно сам, поне вътре в себе си, за да не мога да приключа тук.

14.11.2015г.
Ив

Не искам да намразя него

Отварям очи. Някъде на земята съм. Знам, че не съм припаднал за дълго. Но съм припаднал. Защото той ме блъсна и този път главата ми нацели ръба на вратата. Отварям очи и го виждам отсреща. Стои и ме гледа. Не е направил дори крачка към мен, за да види как съм. Стои, едва ли не решен, че този път ме е довършил, и няма смисъл да се приближава, няма смисъл да види дишам ли, няма смисъл да се обади на някой… Просто стои и ме гледа, на метри от мен. А аз имам нужда само и единствено от това той да бъде нормален. И всеки път съм го получавал, след като е прекалил. Не и този път. И този празен поглед, тези метри разстояние, не мога да ги изтрия от ума си. А се случиха много неща в последните дни, които ще преглътна и съм ги преглътнал дори в момента, в който са се случвали. Двете буквално озверявания, когато не го интересуваше с каква сила и къде удря… Синьото на лицето ми… Секса, който ме върна 10-12 години назад и ме накара да се почувстам като все едно бях с онзи… Крещенето… Обидите… Нощта, в която спах в колата… Чашата, издърпана от ръката ми, пред най-близките ни приятели… Всичко това мога да го преглътна. Но не и този поглед, на който не му пука за мен.

Не мога да си спомня колко пъти са ме питали защо не съм се разделил с него. Хората, които знаят. И днес не знам какво да има кажа. Нямам повече сили за това. Не мога без него и не знам как ще дишам без него, но просто не мога вече… Той е единствения човек, от който не искам да се отказвам, но не мога вече. Не виждам нищо без него, но не виждам и как ще продължим. Вероятно и аз обърках, много пъти, на хиляди места, вероятно аз съм допринесъл много повече за всичко това… Но не знам вече как, не знам.

Не спя вкъщи. Не спя въобще. Мисля по цели нощи. Той звъни постоянно. Появява се постоянно. Плаче. Сигурно никой няма да ме разбере за това колко много ме боли, когато го виждам да плаче. Идва ми се застрелям заради решението, което се каня да взема. Но не знам какво друго да направя. Да умирам до него или без него… Поне един от нас да беше малко по-нормален… Ще намразя себе си, ако го направя. Но не искам да намразя него, когато спре да му пука за мен…

19.03.2014г.
Ив

Възстановка

Експерименти. Уж за мое добро. Понякога си мисля, че всички психологични писаници от научен тип по темата за сексуалното насилие са пълни глупости. А по-преките експерименти не трябва да бъдат препоръчвани на никого. Да, говоря по-лесно за това вече, споделих на няколко души. Но какво от това? Чувството на обреченост, внезапните депресии, дупките, в които си пропадам най-редовно, си остават. А може би няма как да бъдат напълно поправени никога?
Не знам дали не си го измисля, но Водолея твърди, че е чел, как разиграванто на ситуация, която преповтаря подобна случка имала ефект. Още с казването ми се стори абсурдно, но той настоява. Казвам му набързо репликите му и последвалите действия. Още със сядането на дивана до него ми става зле. С прилиближаването, с опипването, със същите думи, които вече веднъж ми бяха казани в реалната ситуация. Гласа е друг, докосването е друго и като затворя очи, пак виждам Онзи, който…
Не дочаквам момента, при който в реалната ситуация станах и побягнах към вратата, правя го преди това. След две крачки Водолея ме настига и ме притиска до стената, както е по сценарий. В един момент си спомням че това е той, че нищо лошо няма да стане, че просто разиграваме нещо, уж с цел да помогне. Упокоявам се, отпускам се. И тогава той ме пита къде точно са ни били ръцете, краката, как ме е натискал, кое е разкопчавал, какво ми е казвал. С всеки нов въпрос, с всяко обяснение, той копира, прави това, което ми е правено преди години. А аз треперя. И защото си спомням, и от хладнокръвието, с което го прави, без капка колебание дали да натисне така и дали няма да ме заболи. Когато съм съблечен някакси си отдъхвам, че вече приключваме и скоро ще спре. Нямаме уговорка да продължим докрая. Той не спира. Започва рязко, продължава, забързва ритъма. Аз се дърпам. Дърпам се, бутам го, моля го да спре. А той вероятно си мисли, че просто играя. А аз просто искам да спре наистина, защото стана търде реалистично, а на него му харесва твърде много и се опиянява. Вече не викам толкова, давя се в някакви сълзи, не ми стига въздуха, прималява ми, причернява ми, не усещам… Свлякъл съм се в ръцете му. Само за секунди съм припаднал, а той виси над мен и ми казва, че сигурно добре сме се справили, щом ефекта е такъв. Нямам сили да му кажа, че почти го усетих сякаш той ме насили този път, а не този от миналото ми. Просто се радвам, че свърши. Физиономията на Водолея е почти самодоволна. Свършил е, когато съм припадал. Не му било цел, просто така се случило. Сега знам, че никъде нищо не е прочел. Искал е да го направи така, но в последните месеци е мил с мен и не е искал да прекратява и този период. И ето, намери си начин.
Не че не съм го знаел досега, но той има нужда от това насилие. Има нужда да се усети контролиращ, заповядващ, разполагащ. Иска да е мил  с мен, но има други нужди. И те ще избият някога отново, и то не във сценка. При тези мисли пак не ми достига въздуха. Задъхвам се, свивам се. Той се навежда над мен, прегръща. А как виждам, че му харесвам именно така, беззащитен, безпомощен, нуждаещ се. Изпада в умиление, когато аз съм едно мекотело. Дишам все по-трудно…
– Поеми дълбоко въздух – дори и сега ми се струва, че самодоволството личи в гласа му. Вдишвам дълбоко и го гледам. И той изглежда дори щастлив. Разбирам го. Но понякога ми се иска да е невъзможно да си поема пак въздух.

06.09.2013г.
Ив

Въпреки, че ще го прочетеш или точно заради това

Влюбих се в теб. Толкова безумно, ужасно много, че на моменти не ми стигаше въздуха. Буквално не ми стигаше. Няколко пъти съм припадал, мислейки си за теб. Докато си представях как съм с теб или докато осмислях, че не мога да съм с теб. Не ти го казах, разбира се, щеше да е прекалено вмешателство в живота ти, да те натоварвам и с това. Размиха ми се границите отдавна с това вмешателство, но проблема май е, че не толкова аз се намесих в твоя живот, колкото омесих теб в моя. Видях ни заедно. Бил съм влюбен и в други преди теб, откакто съм с Водолея – Стрелеца, Везните, Иън, Хризеида  и още един-двама. Разликата с теб е, че с тях знаех, че е нещо временно, знаех че няма да си прекъсна връзката заради тях, може да ми е минавало за секунда првз ума, но е било за кратка секунда. А с теб не го знаех, дълго време не го знаех. Въпреки, че ти май не го разбра. Видях ни заедно, представях си ни като двойка, представях си ни че живеем заедно, представях си как идвам при теб, как се запознавам с приятелите ти. Мислех за това по цял ден, по цяла нощ. И в един ден се осъзнах, че го искам. Повече от всичко друго го исках. И усещах безкрайнна нужда да го направя.
Но го осъзнах много късно. Покрай теб вече имаше друг човек и ти беше включил копчето на самоконтрола и беше започнал да забравяш за мен. Знаеш ли какво правих, за да си притъпя болката? Представях си, че сме заедно. Представях си, че съм дошъл при теб и че живеем заедно двамата някъде. Питах те коя смяна си и пишех нещо като измислен днвеник за това какво евентуално бихме правили, например „Днес се събудихме към 10 сутринта, излизахме на разходка до еди къде си, после те изпратих на работа, сгтовтих ти еди какво си докато те нямаше, като се връна вечеряхме, гледахме еди кой си филм и правихме секс.“. Това продължи със седмици. Записки за всеки ден. Да, знам колко жалък звуча. Но аз съм често такъв и вече не ми пречи за какъв ще ме помислят. Задълбавах в теб, защото всичките ми усещания спрямо теб бяха толкова вълшебни, че не исках и за секунда да ги губя. За сметка на теб. Който прогресивно с всеки ден ставаше все по-дистанциран. Така и трябваше. Дори това целях в началото на разговорите ни. Защото не смятах, че аз ще се влюбя до степен да съм готов да хукна към теб и ме беше страх да не изпиташ нещо до толкова сериозно, че да те нареаня прекалено  с невъзможността да сме заедно. Кой да знае, че само мен ще ме боли накрая…
Да, знам, че ще го прочетеш. Но искам да разбереш колкото значителен си бил за мен. И си. Не за да предприемаш нещо, това е отдавна изгубено. И не защото моето влюбване е някаква велика привилегия. Но ми се струва, че не ти го казах достатъчно ясно, за цялото това време.  А искам да ти го кажа, най-вероятно от егоизъм.
Дали ме боли сега понякога? Боли ме. Винаги ще ме боли, кога по-малко, кога повече.  Понякога, когато си чатим ме раздира отвътре, че вече не ми пишеш  като преди. Настоящия хубав период с Водолея се случи, защото аз реших че ще направя всичко възможно да изляза от дупката и ще се отдам на нещо по-достъпно. А какво по-достъпно от Водолея? Навих си на пръста как той е единствения чоек, който ме иска и остава с мен въпреки странностите ми, и изживях поредното ново влюбване в него.
Дали така забравих чувствата си към теб? Не, няма да ги забравя. Аз си ги харесвам тези чувства и си ми харесва да се потапям в тях. Просто вече не го правя ежедневно, ежечасно и с риск за здравето, а в малко по-допустими дози. Възпрял съм се десетки пъти досега да ти напиша директно чувството, което изпитвам . Няма да го напиша никога. Но ти много добре знаеш кое е, нали?

03.06.2013г.
Ив