Ще ми простиш ли…

Ще ти кажа. Все някога ще ти кажа и все някога ще спра. Освен, ако ти не си се досетил вече. Свикнах да имам и двама ви. Знам колко лошо е това. Знам колко егоистично е. И не мога. Също като с разните субстанции. Трябва да стане някакво сериозно сътресение, за да се откажа от нещо, което ми носи толкова много удоволствие. Грешно удоволствие. И удоволствието е не само да имам Михал паралелно. А да имам двама ви едновременно. Никога, наистина никога преди не съм си и помислял, че мога да искам нещо толкова нахално. Но искам и двамата. Въпреки вината, която ме разяжда и ме вкарва в дупки постоянно, аз усещам някакво щастие и пълнота, която не съм имал досега. И това чувство не иска да изключи нито един от двамата.

Не исках това да напиша, но се изгубих в собствените си мисли. Поне някои неща явно никога няма да се променят. Само че преди умът ми го разбъркваха субстанциите и Водолеят. Сега си го разбърквам съвсем сам.

Или винаги съм го правил сам с това, което съм разрешавал на други?

Но аз знам при кой ще се върна, знам с кой ще искам да бъда на финала? Но той дали ще ми прости месеците егоизъм…

19.11.2020г.
Ив

Товар

Не мога да споря. С никой. Предпочитам да се свия, да млъкна, да изчезна. Не искам да споря. Не искам да убеждавам никой в нищо. Не искам никой да ми вика. И мога да направя всичко, само за да не се случва.

Знам, че всички хора се карат. Всички двойки. Време беше и с Михал да се скарам. Но като не си се карал с някой повече от четири месеца, си мислиш, че това никога няма да стане. С Водолея не мисля, че мина и месец преди това да се случи. От самото начало знам какъв е. Всъщност Михал не е по-различен от това, което ми е показвал досега. Просто аз го вбесих до състояние, в което той рядко изпада. Просто не съм се замислил колко някой може да понесе от моите глупости. Не знам защо си мислих, че мога да трупам толкова много товар върху Михал, при положение, че той си има свой. Трябвало е отдавна да спра.

Но поне сега нещата са ми по-ясни. Аз няма да бъда друг. Винаги ще има някакъв товар, който ще трупам върху хората около мен. И има само един човек, който не само може да живее с тов, а дори и му харесва. Водолея е единствения, с който мога да бъда. С никой друг няма да свърши добре. Или някой ще се преструвам, че е ОК с това да понася постоянната ми драма, или аз ще се преструвам, че няма драма, няма да споделям. И поне единия няма да е щастлив. Или и двамата. Не че с Водолея съм безкрайно щастлив. Но има щастие. И спокойствие. Да, от време на време. Но не е пълно с вина, че съсипвам другия. Или с угризения, че заради мен се е спирал да прави каквото поиска. Той е какъвто си иска с мен. И му харесва какъв съм аз. И това е достатъчно. Защото на друг не мога да дам и толкова.

Не, няма още утре да се разделя с Михал. Ще останем заедно. Поне още малко. Защото толкова много ще ми липсва… И искам още малко моменти. Ще го изчакам. Да видим сам това, което аз виждм сега. Да осъзнае, че не е възможно. И да поиска друго, истинско щастие. И всъщност ще бъда доволен да намери щастие. Защото не искам да съм аз този, който ще съсипе нещо толкова хубаво и слънчево…

Наскоро четох някакви стари публикации, в които се осъмнявам, че ще доживея повече от 26-27 години. А ето че продължавам. Очаквах, че здравето ми ще си свърши работата. Или някаква случайност. Или Водолея. Но ето ме. Все още тук. И може би трябва да спра да чакам друг да го свърши. Може би трябва да спра да се опитвам, така че накрая да се провалям и да го превръщам в поредния зов за внимание. Дори това в момента е зов за внимание. Нужда някой да го прочете и да ми напише да не го правя. И ако някой го чете… Не ми пишете нищо. Не ми давайте надежди. По-добре е да приключа, отколкото да продължавам да тормозя още хора в агонията си.

06.10.2020г.
Ив

Ще ти дам вдъхновение…

Ще ти дам вдъхновение… Аз искам да съм твоят нов герой и огън в твоето сърце…

По стечение на обстоятелствата, сме на място, където се гледа Cartoon Network. И започва една детска песничка. И се чува горния текст. Михал се смее, по неговия си начин и ми казва:
– По-добре от това и да исках, нямаше да мога да го измисля.
И аз му се смея също. Така че се чувствам там някъде, на 15-16 години, на колкото ми изглежда и той понякога. И ако имаше как, щях да го разцелувам. Песента е за нещо съвсем друго, но тези думички му пасват толкова много… На всичко, което излъчва, на всичко, което може да даде. На нещо, което аз никога не съм бил и никога не съм си мислил, че мога да имам. Защото е слънце. Дори, когато му е криво, мълчи и не се смее. Той е много повече от вдъхновение. Той е някаква искра, без която ще ми бъде непоносимо тъмно. И в ума ми се въртят много опасни мисли напоследък…

10.08.2020г.
Ив

Не съм приключил…

Мислих, че съм приключил тук. Не, не мислих, че моя Водолей, ще спре с агресивните си изблици. Още по-малко мислих, че съм преборил някакви демони от миналото. Но мислих че съм спрял да се чувствам сам. Мислих, че съм намерил достатъчно хора, които са ми близки, от които не се притеснявам, които могат да бъдат някъде около мен, когато ми е зле. Няма как да имам такива хора за постоянно. Не мога да пренебрегвам съветите им и да продължавам да ги тормозя със себе си. Не мога, нямам право. А и една част изчезнаха в последните месеци по една или друга причина. А ми е толкова трудно да намирам близки хора…

Не искам никой да ми липсва. Искам да стоя на дивана, на който стоях цяло лято. Напушен и какво ли още не. Забравил всичко и всеки. Искам Феодора да е на себе си и да може да ме слуша, и да не мисли, че съм искал нещо да й отнема. Искам Хриз да имаше време и желание да ме погледне като преди. И колко много ми се иска поне веднъж да можеше да прегърна Иън, просто да стоя до него, да заспя до него… Или майка ми и баща ми да…

Толкова много го обичам… Знам, че е прав и че понякога сам си го търся. Но има моменти, в които бих дал всичко да не удря повече. Да не треперя, да не се стряскам постоянно. Когато ми е зле да е опора, а не да влошава нещата…

Знам, че всичко ще отмине, както винаги е минавало. И се е връщало. Но явно съм достатъчно сам, поне вътре в себе си, за да не мога да приключа тук.

14.11.2015г.
Ив

Срив

– Не ме стряскай вече така…

Не рядко се замислям за това колко много притеснявам Водолея. Отдавна вече съм изгубил бройката на пътите, в които съм си отварял очите на някое легло, в някоя спешна помощ, а той е чакал отвън или до мен. И в един голям процент от тези пъти никой не е можел да каже какво точно е. Или поне не е в техните компетенции. Знам, че всички припадъци, световъртежи, гадене, повръщане, вдигане на кръвно, паник атаки и всякакви други подобни, си ги докарвам съвсем сам. Също съм наясно, че анемията, белодробните проблеми и слабата имунна система силно допринасят тези неща да се случват, но те се случват главно на психическа основа. Главно защо често имам нужда да оставя света около мен просто да се срине и аз да се изключа. И това се случва не само, когато имам проблем. Дори понякога, когато дълго време не е имало проблеми, като че ли съм по-склонен да се вкарам в такова състояние. Защото аз явно не мога да дишам без драми и проблеми. Знам и че е много егоистично, че би трябвало да мога да се науча да се контролирам. Въпроса е, че не знам дали искам.

Винаги съм казвал, как се радвам, че с Водолея си пасваме, че странностите ни се допълват, че колкото аз обичам да се усещам слаб, толкова той обича да се усеща силен и контролиращ, и нещата се напасват. Но явно не винаги. Макар че тук често съм писал за насълзените му очи, ще кажа, че те се случват рядко. А днес не бяха насълзени очи, той направо си плачеше и беше наистина притеснен, и изплашен. Да, няма как всеки мой срив да се случва тогава, когато той има нужда от това. Ще излъжа, ако кажа, че не ми е приятно да виждам доказателствата, че на него му пука за мен. Ще излъжа, ако кажа, че когато действа, за да ми помогне по време на срив, е по-малко въздействащ, отколкото когато раздава заповеди. Винаги съм казвал, че не обичам да го гледам да страда. И е така от една страна наистина. Но от друга ми се свива стомаха, когато го виждам толкова загрижен за мен. Не си мислете, че припадам нарочно, това няма как да стане. Но той, около мен, когато ми е лошо… Дори не мога да ви опиша емоцията, възбудата. Не е сексуална възбуда. Просто някакво неописуемо чувство на удовлетвореност, че той е тук заради мен, че мисли за мен, че плаче заради мен. Сякаш на моменти още не ми се вярва, че някой може да ме обича и да ме иска толкова дълго време. Изкривено ли е това или понякога твърде много се вглеждам в усещанията си?

08.01.2015г.
Ив

Кой кого?

Предупреждавам, че макар и индиректно, в тази публикация коментирам неща, които се отнасят до секс. 

Четири през нощта. 40,3 градуса. Гнойна ангина и аз съм в абсолютно неадекватно състояние, пил съм, каквото съм могъл да пия – парацетамол, аналгин, антибиотик. Ефект няма, да се звъни на бърза помощ е абсолютно безсмислено. Най-бързо и лесно нещата се оправят с душ с хладка вода. Само че аз вече толкова не съм в час, че не мога дори да отговарям с „да“ и „не“ на въпросите на Водолея. Логично, той е този, който ме съблича и ме вкарва под душа в банята. Той е и човека, който по-късно, се опитва да ми намаже налепите по гърлото с някаква бабешка смес.

Да, до тук нищо ненормално на пръв поглед. Ненормалното е, че и след двете действия, на финала, и аз, и той се оказваме възбудени. И знам кое възбужда и него и мен – идеята, че той контролира всичко. Това не е въпроса обаче. Въпроса е колко нормални хора биха се възбудили от подобно нещо? Продължавам непрекъснато да се чувствам като участник във фрийк шоу на тема секс. Знам, че всеки си има своите странности. Но моите ме карат да съм противен сам на себе си. Има и друг момент. Как е възможно да се съберат двама идиота с толкова сходни ненормални влечения в секса? За мен отговора е, не че сме се събрали, а че единия е направил другия такъв. Но вече не помня кой кого е направил. Може би това поне е хубавото, толкова сме се превърнали в едно цяло, че вече не помним коя част от цялото на кого е била изначално. Всичко е общо.

10.12.2014г.
Ив

Въпроси за изневяра

Ако има нещо, което мразя безкрайно много, е да излиза, когато е ядосан и да го няма с часове. Пределно ми е ясно, че го прави, когато е бесен и за да не навреди на мен. И трябва да предпочитам да е така. Но не предпочитам. Не и след последните месеци. Не защото преди съм бил наивен да не си мисля, че е възможно да търси разбиране при друг човек, когато се караме. А за щото сега знам и че го прави със сигурност. Това, че наяве е излязла една връзка, далеч не значи, че е било само това.

А аз какво търся с другите хора? Него донякъде го разбирам – секс и нормално отношение и мислене, това е което го блазни. Поне така мисля. А на мен определено не ми е за секса. Не ми е и за нормалното отношение, как да получа нормални емоции, като аз не подавам такива. Какво търся с другите? Желание да ме харесат? Желание да се почувствам нищожно след това? Защо човек прави неща, след които знае, че ще се почувства зле? И след почти осем години връзка, колко опасна може да стане една изневяра, прекрачването до кой метър след допустимата линия, може да преобърне всичко? И не съм ли прекрачил вече емоционално? Колко равносилна на предателство е платоничната, но силно емоционална изневяра? Обичат ли те наистина, когато не им пука дали ти изневеряват с най-близкия ти приятел? Защо като малък намирах изневярата за едно от най-лошите възможни неща, все още го намирам, и все пак изневярата почти постоянно я има около мен под една или друга форма? Това лицемерие ли е или загуба на контрол?

09.12.2014г.
Ив

Air

Знам, че ако нещо ще доведе до моя край, то това ще съм аз самия. С нещата, които правя и позволявам да ми се случат. И с хората, които обичам. С един от тях. С най-важния. Никой друг не ме е карал да се чувствам толкова зле, колкото той успява да го направи по хиляди начини. И никой друг не искам повече от него. Независимо какво се случва. Когато след някаква глупост нещата се оправят, дори само докато го гледам на метри от мен, стомаха ми се свива. След седем години и половина. Усещането, че е мой, ме задъхва и не мога откъсна поглед от него. И усещам само колко много го искам. Нищо друго не искам. Нека да ме унищожава, колкото може, да ме смачква, да се възползва. Моментите, когато всичко е наред, когато го гледам, когато е мой, когато съм негов… Нямам нищо по-ценно от тези моменти. Не мога да ги опиша, с нищо не мога да ги сравня. Не искам никой да ме разбира, не ме интересува кой ме разбира. Не ме интересува колко ненормално се струва на някой. Не ме интересува дали някакви изкривени емоционални травми са ни събрали. Изгубих толкова много хора около себе си заради него… И не бих променил нищо. Искам и той да ме иска по същия начин. Въпреки всичко, въпреки всички, въпреки това, което съм му причинил. He’s my air to breathe. И нека да е прекалено, нека да е пресилено, нека да е твърде театрално. Но е това, което изпитвам.

07.11.2014г.
Ив

Broken Heart

И колкото повече време минава, намирам все повече нови начини, по които може да ме заболи. Цял живот се оплаквам от някакви минали преживявания и от връзката ми, в която агресията минава границите понякога. Бил съм нестабилен, лабилен психически и емоционално, оставял съм се да ме манипулират, да ме контролират, да ме заставят да правя неща, които не искам. Чувствал съм как в ума ми, в съзнанието ми нещо не е наред. И не бях доживял да разбера какво е да ти разбият сърцето.

Не мога нито да се ядосам, нито да реагирам. Самия аз съм изневерявал и съм се чудел какво причинявам на Водолея, когато е разбирал. А изглежда толкова различно… Той го преживя по съвсем друг начин. Не можех да разбера колко го боли, понеже винаги реагираше с агресия. А аз не мога да реагирам така. Не мога да удрям, да викам. Не искам. Дори не искам да му казвам нещо. Искам всъщност да можех да му кажа колко ужасно много ме заболя, защото го е направил с един от най-близките ми хора, на който винаги съм имал огромно доверие, човек който е всеки ден в живота ми. Защото не е било еднократно, въпреки че Водолея не е влагал чувство, просто е било възможно, удобно, леснодостъпно… Защото беше тогава, когато вярвах как Водолея полага неистови усили да се промени. И се промени. И аз вярвах, че е само заради мен, че сме само аз и той в цялото нещо. А излиза, че във времето когато се престраши да ме прегърне на улицата пред толкова хора, във времето, в което направи за мен някакви немислими неща в леглото, във времето, в което ми призна толкова дълбоки свои мисли, подбуди, които старателно беше крил дотогава… Във всичкото това време не сме били само аз и той. И не просто това. Не съм бил аз човека, който е знаел всичко. Аз съм бил онова, за което са си говорили, между това, което са правили. А едно от нещата, които са толкова ценни за мен в последните години е, че сме винаги аз и той заедно, каквото и да си причиняваме иначе, винаги сме аз и той. А се оказва, че не сме били.

Никога не съм помислял, че не ми е изневерявал. Той е човек, който е достатъчно харесван, а аз често се ограничавам относно секса. Знаел съм, че има и други. Но не знаех нищо за тях. Надявах се, че са еднократни истории или че ако не са, той е достатъчно умен това да не стигне до мен. И предполагах, че са хора, които нямат нищо общо с мен. И знам че е имало и такива случаи. Но да е един от най-доверените ми хора, и то в период, в който уж сме възраждали нещо по между си…

Пиша всичко това и в нито един ред не съм могъл да опиша всъщност колко много ме боли от всичко. Искам да мога да го прегърна и да ми каже как ще го забравим това и всичко ще се оправи. И не мога да го прегърна. Опитвам се и виждам това, което е ставало цяло лято зад гърба ми. А той се извинява, обещава, кълне се… Знам, че е искрен. и в същото време единственото нещо, което усещам е, че съм сам. Сам. Знам, че ме обича. И не мога да пречупя нищо в мен, за да го докосна и поне да са наплача, докато ме прегръща. Нямам никой по-близък от него, а го чувствам на светлинни години от мен. И в същия момент, знам че не мога без него. И нямам идея как някой може да усеща и двете неща наведнъж. Понякога наистина ми се иска да можех просто да си тръгна и да спра да го обичам. Но вместо това усещам всичко в мен на парчета.

I don’t want to fall another moment into your gravity…
I never wanted anything so much than to drown in your love…

31.10.2014г.
Ив

Please, don’t do this again

Чаках те. Мислих за теб цял ден. Не, не един ден. Поне три дни. Липсваше ми. Усещах те по някакъв начин. Сънувах те. Надявах се да те засека. И в момента, в който се появи на линия успях да се разплача. Нямам идея откъде дойде тази емоционалност. И защо толкова много имах нужда от теб днес. Но имах. И знам, че ти няма как да си го знаел. И знам как се появи готов да говорим. И нещо прещрака изведнъж и реши, че не искаш да говориш вече с мен. Мразя, когато това се случва по принцип, мразя начина, по който след това бързаш да изчезнеш, без дори да кажеш, че нещо се е случило. Винаги усещам, когато това се случва. Обикновено се опитвам да те задържа и да оправя нещата, да разбера къде ми е грешката. И когато изчезнеш така… Когато не ми дадеш възможност дори да разбера, че се случва нещо и какво е то, какво съм казал, какво съм направил… Не го прави повече. Моля те. Защото, когато се случи да уцелиш и неподходящия момент, това ме смазва. И нямам въздух. Нямаше да ти кажа за нито едно от нещата, което ме яде в последните дни. Исках само да ми говориш. Да си наоколо виртуално. И да ми пратиш няколко от онези тъпи мечета в скайп. Само това исках. А не да изчезнеш. Моля те, не го прави повече. Поне не и така.