Да постъпиш правилно…

Опитах се. Опитах се да постъпя както трябва, да се разделя с човекът, който е около мен от скоро и да остана с този, който е до мен повече от 13 години. И не можах. Бях убеден, че това е единственото възможно решение. Защото знам, че каквото и да става, не мога да се разделя с Водолея. Защото трябва да спра да го лъжа. Защото трябва да спра да давам някакви напразни надежди на Михал. Не съм лъгал Михал. Винаги съм му казвал точно как стоят нещта и какви намерения имам. И мислих, че така нещата ще бъдат наред, поне за него. Но явно това, че някой ти казва истината, не може да те спре да таиш надежди лъжата да стане истина.

Михал буквално се срина пред мен. Честно казано, не очаквах чак такава реакция. Знам, че има чувства към мен, но не очаквах, че му влияят до такава степен. Виждал съм единствено и само Водолея, повлиян чак дотолкова от мои решения, действия, думи. Но неговите реакции обикновено ме карат насила да приема нещо, което той иска. Той рядко ми се моли, рядко пита, той просто взима, получава, без никакво колебание в успеха си. А реакцията на Михал… Молбите, думите, вкопчването в мен, дори физически… „Моля те, не сега…“, „Само още малко.“, „Не може ли да изчакаме?“, „Няма да ти създавам никакви проблеми.“, това беше само малка част от всичко, което чух. И се почувствах като онези идиоти от тъпите романтични филми, които изоставят човека, който обичат, заради някаква причина, която е само в главата им. Моята е причина си е съвсем реална и не знам дали ще доживея до следващия ден, ако той случайно разбере какви ги върша. И въпреки това ми се видя безсмислено да се разделям с Михал, докато все още и двамата искаме да продължаваме да се виждаме.

Бил съм в подобно положение, преди повече от десет години, когато отново изневерявах, но и човекът, с който бях, имаше друга връзка и изневеряваше с мен. Но този човек нямаше чувства към мен, поне не и романтични, по-скоро ме харесваше за събеседник и секс партньор. Също съвсем открито ми казваше всичко това. Явно някой да бъде полезнено откровен с теб е нещо, което те придърпва към този човек още по-силно. Аз имах чувства, той не, и когато след няколко месеца ми каза, че трябва да спрем, защото така било по-добре, не можах да разбера защо е по-добре. Никога не съм се опитвал да проваля бракът му, не съм досаждал, не съм застрашавал отношенията му и тогава го попитах дали съм му омръзнал, затова ли не иска вече да се виждаме. Той каза именно това, че не му е омръзнало, но е по-добре за мен. А аз не разбирах как е по-добре, да спра да се виждам, с човек, който искам да виждам, и на него все още не му е омръзнало от мен.

Разбира се, с течение на времето, гледайки голямата картина отстрани, да задълбаваш в чувства към някой, който няма такива към теб и има своя си връзка, със сигурност не е бил по-добрия вариант. Но докато обяснявах на Михал как е по-добре за него, си припомних точно онези си усещания и разбрах, че не искам да причинявам същото и на него в момента. Защото той не ми е само събеседник и секс партньор. Защото и аз имам чувства. И искам да му давам, колкото мога по-дълго. И искам да взимам от него, колкото мога по-дълго. Не си мислете, че не осъзнавам, че всичко това е от егоизъм. Не си мислете, че не се обвинявам и не ме изяжда чувство на вина. Но когато го погледна, как се усмихва, с ръцете в джобовете, с якето посред лято, а къдриците му са разпиляни на всички възможни страни, губя всякакви, ама всякакви сили да стоя далеч от него. Знам, знам, заради моята слабост ще страдам не само аз, а също и Михал, и Водолея. Вероятно ще горя в Ада, или за наказение ще се преродя в червей в следващия си живот. Но всякакъв морал и принципи напълно се изпариха напоследък…

Стана доста по-объркано и разпиляно, отколкото исках да го напиша и накрая пак изплуваха разни детински емоции. Трябва да му призная, не очаквах, че е способен чак до толкова да ми разбърка ума.

А може би да постъпя правилно не е да се разделя с Михал и да остана с Водолея. Може би е точно обратното. Но може би в някоя друга публикация ще напиша за демоните, които не ми дават да мисля за това за повече от десет секунди.

24.07.2020г.
Ив

Завои

Прибираме се от едно кратко пътуване за уикенда. Аз и Водолея. Той се държа много добре, изключително добре, беше внимателен, питащ, не направи нищо, което не искам, стараеше се всичко да ми харесва. И това буквално ми разби сърцето. Не, не това. Аз сам си го разбих. С убийствената вина, която ме гризеше през цялото време. Вложих всичките си усилия да се покажа толкова щастлив, колкото бих бил, ако това се случваше без да съм се поддавал на идиотските си пориви да обърквам всичко. Прегръщах го, целувах го, гледах лицето ми да е колкото се може повече скрито от него, за да не види някоя случайна, безшумна сълза, която не съм успял да сдържа. Не знам дали той усети, че ми има нещо. Бях толкова вглъбен в собственото си старание да не се издам, че не забелязах как изглежда и се чувства той. Това не беше от страх да не ме хване и да разбере за глупостите, които върша. Беше защото не исках да помрачавам неговото старание. Защото много рядко е такъв. А сега сякаш го правеше с огромно желание.

Сдържах се, надявам се, че съм успял. Надявам се, че той се е чувствал добре този уикенд. Едната вечер, реших, че алкохола ще ми помогне в криенето на емоции. Не ми помогна много, но изпиах повече, отколкото сигурно съм изпил общо в последната половин година. Не бях пиян, може би леко замаян. Но не се замислих, че на другия ден ни чака път през проход и доста завои. Отдадох главоболието и световъртежа на мислите и вината, които ме ядат, не се сетих, че и алкохола има роля, не ядох почти нищо, за да си помогна да се почувствам по-добре физически. Почти накрая на прохода тялото ми ме предаде, то и без това рядко ми е било съюзник. И просто повърнах, дори не успях да се усетя навреме, за да кажа на Водолея да спре. Върху дрехите ми, поне колата не можа да пострада. Водолея спря на секундата. Без да ми казва каквото и да е, скочи от колата, дойде от моята страна и отвори вратата. Аз дишах на пресекулки. Мислих си само, че напълно си го заслужавам, че щеше да е по-добре да се задавя. Мислих си, че може би съм го ядосал, понеже не съм успял да го предупредя и сега той ще избухне. По-скоро се надявах да стане така. Не беше ядосан. Беше притеснен. Все така тихомълком ми съблече тениската, която на нищо не приличаше, взе шишето с вода, изми ми лицето, ръцете, съблече ми панталона, отиде да рови в багажника и намери чисти дрехи. Облече ми тениската и изми, колкото можа, мръсните дрехи с остатъка от водата в шишето, и ги приба в една торбичка.

Наблюдавах го през цялото време. Нямаше грам колебание в желанието да ми помогне, грам погнуса, от това, което му се наложи да пипа и да мие заради мен, грам упрек, че не казах нищо по-рано и можехме да си спестим цялата тази разправия. Кой друг ще направи това за мен? Кой друг го е правил милиони пъти, в какви ли не ситуации? А аз какво правя за благодарност? Сълзите при последните ми мисли не успях да ги скрия и той ги видя. Наведох глава надолу, но беше късно. Клекна пред мен и ме погледна:
– Какво става, Ивче?
До там бях. Цялото сдържане през изминалите два дни избухна. Заплаках с глас, прегърнах го, стисках го, не можех да спра. Той явно разбра, че каквото и да ме пита в момента, не съм в състояние да говоря и също само ме прегръщаше.
– Майната му, нищо не е станало. – чух го да казва по едно време до ухото ми.
„Трябва да спра!“ – тази мисъл се блъскаше в ума ми и се отнасяше до Михал, а не до плача и повръщането в колата.

Трябва да спра. А как? Как може да ги искам еднакво много и двамата, възможно ли е? От тази ситуация може само Водолея да излезе без да пострада и то, ако умело приключа и прикрия всичко. И му го дължа да се случи точно така. Но как?

23.06.2020г.
Ив

Предупреждения

Сигурно е някакво предупреждение, което природата всячески се опитва да ми отправи. И аз не че не го разбирам, но се чудя как да го пренебрегна. Не се бяхме виждали почти седмица. С Михал, така реших да е кодовото му име в блога. Може и да кажа защо някой ден. Истината е, че нищо не ми пасва както истинското му име, но него не мога да ползвам. А зодията му ми става лошо като се сетя коя е. Почти седмица не бяхме се виждали. Той беше зает, аз бях зает, Водолея беше плътно около мен, имахме няколко разправии. Въпреки всички прогнози за променливо време през тези дни, нито веднъж, когато бях навън, не ме заваля дъжд. До днес. Имаше как да се видим. Въпреки че си обяснявах няколко дни, че така е по-добре, че трябва постепенно да се отдалечим, въобще не се замислих при първата появила се възможност. Решихме че отново ще ядем сладолед и докато излизахме от магазина, започна да вали. След няколко метра вече беше из ведро. Първо се скрихме под едно дърво. После се добрахме до една беседка, а от там до една пейка, под навес. Да, разбира се, беседката беше по-добра идея и на нея не ни валеше толкова много, но беше твърде явна. А на пейката нямаше кой да ни види. Времето сигурно искаше да ни стресне, да ни каже да се спрем, защото не е ясно каква буря можем да създадем. А ние сякаш се заредихме с някаква допълнителна енергия и на пейката се случиха разни неща, които не са за разказване. Не, не е секс. Не точно секс. Още не сме правили секс. Сигурно е смешно човек да изпитва такива силни чувства, към някой, с който не е бил достатъчно интимен. А може би това са някакви глупости, които съм научил от Водолея, да придавам такова голямо значение на секс. А придавам ли му всъщност, щом Михал е основната мисъл в ума ми? Щом не ни пречеше да бъдем вир вода мокри, само и само за да бъдем на една скрита пейка заедно?

09.06.2020
Ив

Нежно разпаднат

Студено му е. Трепери. Казва, че имал непоносимост към подобно време. То и едва ли някой има към дъжд и студ едновременно, но на него му се налага да работи в такива условия доста често напоследък. Принудих го да влезе вкъщи. Дадох му одеало, направих му чай. Той продължава да трепери, свива се в мен, и шепне, сякаш на себе си „Само за малко…“. Продължава да твърди, че е само от студа, макар че всичко удивително много прилича на някои мои състояния, чиято първопричина не е никак безобидна.

В 99% от времето между мен и Водолея аз съм в тази роля. Свит, треперещ, имащ нужда от помощ, грижа, внимание. Ако ви се струва, че бъркам с процентите, може и така да е. Може да са повече от 99%. Затова не мислех, че би ми било комфортно и въздействащо в ролята на обгрижващия. На този, от когото се нуждаят. Но не е така. Гледам го как се притиска към мен, как търси ръката ми, как примижава, когато галя косата му… И се разтапям. Буквално. Обливат ме някакви вълни и ще излъжа, ако кажа, че това му състояние не ме възбужда. Че не усещам опиянение от това да въздействам на слабостта му…

Колкото и да е хубаво, и опияняващо усещането, се ужасявам. Защото това е точно, което Водолеят изпитва, когато аз съм така. Удоволствие от слабостта ми. И не мога да спра да се чудя винаги ли съм бил такъв идиот като него, или с времето съм попил неговия начин на обичане и съм го направил свой. И искам ли така да обичам?

А защо говоря за обичане изобщо? Той е толкова чуплив, така нежно разпаднат в ръцете ми… Нямам никакво желание да се будя от тези сънища, колкото и да съм наясно, че накрая ще се превърнат в кошмари.

Крайно време е да измисля как да го наричам тук, след като такава огромна част от мислите и емоциите ми напоследък са за него.

02.06.2020

Ив

Три желания за Коледа

Полагам много усилия да обичам празниците. И да имам подобаващо настроение на тях. Не мога вече. Толкова ми е изморено и физическо и емоционално, че не мога вече дори да се опитвам да пиша завоалирано, така че да смекчавам нечии действия.

Понякога удря, за да унижи, предупреди или подобни, когато важна е не силата, а просто да го направи, за да спра да правя аз нещо или да се замисля върху нещо. Това е понякога. А понякога… Виждам как целта му е да удари колкото се може по-силно. И когато са няколко такива удара… Не знам дали той удря толкова силно или просто е от моята реакция на това, понякога не мога да си поема въздух. Вдишвам, вдишвам, но мисля, че нищо не ми влиза в дробовете. Другото е плача, който не мога да контролирам. Не плача с глас, само сълзи. Снощи си мислех три неща, докато нямах никакъв въздух. Първото беше, че просто искам да припадна. Да припадна и да е събудя след 2-3 часа, когато всичко ще е ОК, Водолея ще е ОК, никой няма да помни че това се е случвало. Второто беше, че искам да умра. и напоследък често ми се завръщат подобен род мисли и… Това, че не съм пробвал, е от страх, че няма да успея, а само ще се осакатя, и после нито ще мога да живея нормално, нито ще имам възможност да пробвам отново. Но всъщност, когато Водолея удря аз не си мисля за самоубийство. Тогава ми се иска той да го направи. Да удари толкова силно, че аз да съм до там. Толкова лесен край на всичко ми се струва…

И трето – мисля си за Иън. Че ме прегръща, че живея с него, че ми помага да преодолея някакви неща. Понякога толкова много искам да съм наистина с него, че ме стяга сърцето като си го помисля. А няма как. И нещата вече са такива, че дори не мога да му разказвам, когато нещо такова се случи. А и той не заслужава постоянно да бъде товарен с това, достатъчно е направил за мен.

Но искам някога, някак си, да го докосна. За малко. Искам да може да е с мен, когато искам да забравя как удря Водолея.

25.12.2015

Не съм приключил…

Мислих, че съм приключил тук. Не, не мислих, че моя Водолей, ще спре с агресивните си изблици. Още по-малко мислих, че съм преборил някакви демони от миналото. Но мислих че съм спрял да се чувствам сам. Мислих, че съм намерил достатъчно хора, които са ми близки, от които не се притеснявам, които могат да бъдат някъде около мен, когато ми е зле. Няма как да имам такива хора за постоянно. Не мога да пренебрегвам съветите им и да продължавам да ги тормозя със себе си. Не мога, нямам право. А и една част изчезнаха в последните месеци по една или друга причина. А ми е толкова трудно да намирам близки хора…

Не искам никой да ми липсва. Искам да стоя на дивана, на който стоях цяло лято. Напушен и какво ли още не. Забравил всичко и всеки. Искам Феодора да е на себе си и да може да ме слуша, и да не мисли, че съм искал нещо да й отнема. Искам Хриз да имаше време и желание да ме погледне като преди. И колко много ми се иска поне веднъж да можеше да прегърна Иън, просто да стоя до него, да заспя до него… Или майка ми и баща ми да…

Толкова много го обичам… Знам, че е прав и че понякога сам си го търся. Но има моменти, в които бих дал всичко да не удря повече. Да не треперя, да не се стряскам постоянно. Когато ми е зле да е опора, а не да влошава нещата…

Знам, че всичко ще отмине, както винаги е минавало. И се е връщало. Но явно съм достатъчно сам, поне вътре в себе си, за да не мога да приключа тук.

14.11.2015г.
Ив

По-силно

Иска ми се да ме удариш толкова силно, че да припадна. Че да не усещам повече какво правиш. И да не си отворя повече очите. Просто да приключа там някъде, между ударите. Не искам да ме боли кръста или гърба, и да се чудя как да легна на леглото, не искам да повръщам, не искам да ме стяга сърцето и да ми изтръпва лявата ръка. Не искам да нося дълги ръкави, когато ми е топло. Не искам да ме боли. Знам, че това си ти. Знам, че няма да се промениш. Не искам да избягам. Но точно днес много ми се иска да приключа. Да си припомня онзи момент с левитирането, когато си помислих, или се надявах, че няма да се прибереш навреме, за да ме заведеш на лекар преди да е станало нещо фатално. Искам онзи момент, в който нещата нямаха значение. Не можеш да си представиш колко много исках днес някой от ударите да бъде толкова силен, че да не се събудя повече. А вместо това се чудя как да седна в момента и ме прерязва като си поемам въздух. И вече не мога да го кажа на никого, защото аз така съм си избрал, да бъда с теб.

Не искам никой да ме спасява, нито сам да спасявам себе си, не искам да започвам на чисто, не искам да те променям. Просто ме удари по-силно другия път. Ако не друго, поне за момент да си помисля, че нещо се случва и да изпитам онова освобождаващо усещане за край.

Знам, че утре ще усещам и ще искам друго. Но днес…

06.05.2015г.
Ив

Колко по-объркано…

За някакъв кратък момент помислих, че може би съм приключил с блога. Въпреки, че далеч не всичко е било наред. Просто мислих, че някои неща, които Водолеят прави и с които може да ме сравни със земята, са вече минало. Очевидно не са. Колкото и да се опитва да бъде нормален, тези неща, това поведение рано или късно изскача. И винаги си мисля в началото, че аз съм го провокирал, и винаги после разбирам, че той просто е чакал удобния момент.

Да се озова навън, пред вкъщи, посред нощ, със неговото заявление, че ще ме пусне, когато той реши, може да звучи зле, но реално е нещото, към което трябваше да се придържаме. Защото ако бях стоял достатъчно време навън, ако му беше минал гнева преди да се върна, ако бях изтрезнял, тогава нямаше да стигнем до продълженията. Само ще кажа, че когато си преживял някаква психическа, емоционална травма, от спомените за която ти става зле, най-лесно за някой би било да те смачка, ако започне да ти говори за това, докато си напушен. Не знам как са другите хора, аз когато съм напушен влизам в собственото си въображение, измислям си ситуации, истории, представям си, че съм някой друг и го вярвам. А Водолея ме познава твърде добре и може точно колкото и аз самия за себе си, да изгради в ума ми някакво място, което  да повярвам, че е истинско. И още повече ако това място е било истинско, и той се опита да ме върне там.

А той не просто се опитва. Той може да го направи и когато съм напълно трезв, какво остава за когато съм под някакво въздействие. Може би е зле да си го мисля, но понякога имам чувството, че той е имал в някакъв момент от живота си желание да бъде насилник. По отношение на секса имам предвид, защото е ясно, че физически насилник е бил. Или все още си е.

Всъщност започнах да пиша, докато бях доста емоционален, а сега чета и виждам колко изчистено е всъщност от емоции това, което пиша. Може ли да значи, че вече не ми пука? Или просто вече не мога да го изразя, защото действителност не се чувствам добре? Или може би трябва да си призная, че имам нужда да ме принизява понякога така. Че колкото и зле да се чувствам, имам желание това да се случва. Не знам дали е за да имам поводи да съм нещастен и депресиран. Защото и без това често съм, поне да имам причина.

Или просто защото имам нужда да се връщам от време на време към насилванията, защото са твърде голяма част от мен, и имам нужда нужда да ги включвам, и в секса, и във всичко. Може би твърде дълго съм се опитвал да забравя, а сега някак си не ми се иска да забравям. Колко по-объркано може да стане в главата ми?

23.03.2015г.
Ив

Искaм дa съм сaмо aз…

Зaщо идиотски цял живот твърдя, че ще съм нaред с някaкви нещa, които още не сa ми се случили? Зaщо съм си мислел, че дa имa някой друг, освен мен, не би било проблем? Вероятно съвсем лицемерно съм се опитвaл дa опрaвдaя собствените си изневери. Вероятно, дори не вероятно, със сигурност зaслужaвaм дa ми изневерявaт. И въпреки че съм съвсем нaясно с товa, никaк не ми е лесно дa преглътнa нещaтa. Още повече от човек, който седем години не е дaл явно докaзaтелство зa нито еднa стрaничнa връзкa, a сегa дори не се опитвa дa прикрие няколко поредни тaкивa. Дори не се спирa дa обясни, a просто кaзвa, че не искa дa говори зa товa. Кое е нaй-логичното дa си помисля? Че след кaто минaлaтa годинa без мaлко aз не приключих нещaтa, сегa всъщност ще ги приключи той. Според него подобно нещо е нaпълно извън темaтa, едното нямa общо с друго и желaе дa не коментирaм нещa, които все още не сa ми ясни. A кaкво имa дa ми е ясно, след кaто дори не му пукa дaли ще рaзберa? Или просто още нa него не му е нaпълно ясно дaли искa дa е с мен или с някой друг…

Aко случaйно звучa спокойно – не, не съм. През глaвaтa ми дори минaвaт идеи дa си тръгнa пръв.  Но знaм, че нямa, зaщото ми се искa товa дa е просто пореднaтa буря. И искaм дa рaзберa със сигурност кaк е.

Не е ли възможно просто дa спрaт дa се случвaт някaкви нещa? Или просто те винaги сa се случвaли, но aз не съм знaел… И не, не искaм, не искaм дa бъде с друг, не искaм дa го докосвa нито грубо, нито нежно,не искaм дa говори нa никой, кaкто говори нa мен. Не искaм дa му се усмихвa, дa го търси, дa влизa в него… Искaм дa съм сaмо aз, дори дa не го зaслужaвaм.

A зaщо дори и сегa не могa дa му се ядосaм и дa му кaжa просто дa не ме докосвa и дa не искa нищо от мен? Не искaм нищо друго, освен него.

31.01.2015г.
Ив

Posted from WordPress for Android

Срив

– Не ме стряскай вече така…

Не рядко се замислям за това колко много притеснявам Водолея. Отдавна вече съм изгубил бройката на пътите, в които съм си отварял очите на някое легло, в някоя спешна помощ, а той е чакал отвън или до мен. И в един голям процент от тези пъти никой не е можел да каже какво точно е. Или поне не е в техните компетенции. Знам, че всички припадъци, световъртежи, гадене, повръщане, вдигане на кръвно, паник атаки и всякакви други подобни, си ги докарвам съвсем сам. Също съм наясно, че анемията, белодробните проблеми и слабата имунна система силно допринасят тези неща да се случват, но те се случват главно на психическа основа. Главно защо често имам нужда да оставя света около мен просто да се срине и аз да се изключа. И това се случва не само, когато имам проблем. Дори понякога, когато дълго време не е имало проблеми, като че ли съм по-склонен да се вкарам в такова състояние. Защото аз явно не мога да дишам без драми и проблеми. Знам и че е много егоистично, че би трябвало да мога да се науча да се контролирам. Въпроса е, че не знам дали искам.

Винаги съм казвал, как се радвам, че с Водолея си пасваме, че странностите ни се допълват, че колкото аз обичам да се усещам слаб, толкова той обича да се усеща силен и контролиращ, и нещата се напасват. Но явно не винаги. Макар че тук често съм писал за насълзените му очи, ще кажа, че те се случват рядко. А днес не бяха насълзени очи, той направо си плачеше и беше наистина притеснен, и изплашен. Да, няма как всеки мой срив да се случва тогава, когато той има нужда от това. Ще излъжа, ако кажа, че не ми е приятно да виждам доказателствата, че на него му пука за мен. Ще излъжа, ако кажа, че когато действа, за да ми помогне по време на срив, е по-малко въздействащ, отколкото когато раздава заповеди. Винаги съм казвал, че не обичам да го гледам да страда. И е така от една страна наистина. Но от друга ми се свива стомаха, когато го виждам толкова загрижен за мен. Не си мислете, че припадам нарочно, това няма как да стане. Но той, около мен, когато ми е лошо… Дори не мога да ви опиша емоцията, възбудата. Не е сексуална възбуда. Просто някакво неописуемо чувство на удовлетвореност, че той е тук заради мен, че мисли за мен, че плаче заради мен. Сякаш на моменти още не ми се вярва, че някой може да ме обича и да ме иска толкова дълго време. Изкривено ли е това или понякога твърде много се вглеждам в усещанията си?

08.01.2015г.
Ив